Да бъдеш дъщеря на звезда

Сачи Паркър*

Мама бе леко шизофренична по повод кариерата ми.
Вечно ме окуражаваше, даваше ми съвети, пожелаваше ми успех, но когато наистина съумеех да осъществя нещо, без много старание за тактичност ми намекваше, че си губя времето. Никога не можах да схвана какво точно искаше за мен и какво очакваше. Ако можех да говоря с някой, който я разбираше по-добре от мен, някой, който наистина я познаваше, някой като...
Чичо Уорън, разбира се. Бе израснал с нея, последвал бе стъпките ѝ, за да избяга от света на родителите им алкохолици и баптисти, имал бе същия зашеметяващ успех.
Той повече от всеки друг би могъл да хвърли светлина върху парадоксалните ѝ мисловни процеси.

Само че Уорън не беше част от живота ми. Исках да бъде, но помежду ни винаги бе съществувала хладна дистанцираност и през годините пропастта се разшири. Бях твърде малка, за да привлека вниманието му, когато пробиваше, а при завръщането ми от Австралия и Франция той вече бе суперзвезда с ролите си в „Бони и Клайд“, „Паралакс“, „Шампоан“, „Раят може да почака“ и „Червените“. За последните два получи номинации на Академията за най-добър филм, режисьор, актьор и сценарий. Беше единственият, постигнал такова отличие два пъти.
270 (Има само един друг, постигнал го веднъж: Орсън Уелс за „Гражданинът Кейн“.) Спечели наградата за най-добър режисьор за „Червените“.
Уорън Бийти беше голяма фигура в Холивуд сам по себе си, и то до такава степен, та понякога хората забравяха, че с мама са брат и сестра. Изглеждаха толкова различно неповторими. Никога не си партнираха, при това имаха съвършено различен подход към актьорската игра: Уорън бе сериозен актьор, който можеше да прави и комедия; мама бе комедийна актриса, способна на драматични изпълнения. Уорън никога не е участвал в мюзикъл, слава богу, а мама никога не е играла в епичен или гангстерски филм. Дори по външност не си приличаха особено.
Единствено в поведението си – със своята енергия, амбиция и фокусираност върху успеха – показваха генетично сходство. Уорън беше дори още по-целеустремен от мама, по-безпощаден в своята решимост. Още притежаваше онази аура, означаваща „не ме доближавай“, и сега тя бе дори по-изявена. Човек не можеше да припари до него: имаше отчуждената и непроницаема фасада на много могъщите.
По това време работех в учебна пиеса с тъмнокоса красавица на име Лора, ако не се лъжа. След репетиции отидохме на по питие с нея и Дейвид и в течение на разговора тя небрежно подхвърли, че е гадже на чичо Уорън. Виж ти щастлива случайност! То се знае, Уорън имаше куп гаджета, та нямаше как рано или късно да не се натъкна на някоя. И все пак обстоятелството, че с Лора се бяхме сдружили преди разкритието, ми даде добра възможност да задълбоча приятелството ни, без да предизвикам подозрение.
– Как е чичо? – попитах невинно. – Не съм го виждала от много отдавна.
– Трябва да дойдеш на вечеря – каза Лора.
– Би било забавно – отвърнах, като се стараех да не се покажа твърде нетърпелива. – Кога? 271 – Ами защо не още сега? Хайде!
Качихме се в колата и отидохме до Мълхоланд Драйв.
Бях леко притеснена, че Уорън няма да се зарадва да ни види там. Поставяше рязко очертани граници в живота си и човек се излагаше на риск, ако ги прекрачи. Ала той се оказа изненадващо великодушен. Прие ни сърдечно и ни накара да се почувстваме като у дома си.
Нямаше приготвена вечеря, но Уорън имаше готвач на повикване, който на драго сърце ни спретна великолепна гощавка. В кухнята бяха строени цяла редица хладилници, пълни с храна, така че можехме да изберем менюто си.
И тъй като Уорън също обичаше сладолед – една прилика със сестра му, – във фризера се съдържаха всевъзможни видове.
Уорън се показа като изряден домакин. Не бях го виждала от години, но той се държеше така, сякаш от предишната ни среща бяха минали едва няколко дни. В същото време не демонстрираше външни признаци, че сме близки роднини. Въобще не обсъждахме семейни въпроси – той не попита за мама, а аз проявих достатъчно такт да не я спомена. (Имаха много непостоянни отношения и човек никога не беше сигурен накъде духа вятърът, та бе по-добре да не навлизам в тази съмнителна територия.) Покани ни да му гостуваме пак и с Дейвид го посетихме още няколко пъти впоследствие. Дори след като скъса с Лора – което беше неизбежно; приятелките идваха и си отиваха, – Уорън продължаваше да ни кани. Много харесваше Дейвид. Двамата мигом си допаднаха. Бяха като колежански приятели, които разговаряха едва ли не на таен език, не си довършваха фразите и се разбираха идеално.
Дейвид пиеше скоч, а Уорън газирана вода – никога не го видях с по-силно питие, – сядаха на канапето и се впускаха в техен си разговор. Аз седях отстрани и слушах. Уорън никога не показа дали забелязва присъствието ми или не, но аз не се засягах. Беше ми приятно просто да съм там, с него, и да затворим семейния кръг.
272 Мисля, че харесваше толкова много Дейвид, защото беше очевидно, че той не иска нищо от него. Дейвид не беше запленен от звездна слава, нито бе амбициозен. За него Уорън беше просто мъж, с когото да си приказва за бейзбол, коли и прочие, и никога не се стигна по-далече от това. Колкото до Уорън, който беше постоянно обкръжаван от използвачи, у Дейвид той откри нещо рядко: човек, на когото можеше да има доверие.
Ако си обикновен гражданин, а не знаменитост, едва ли има ситуация, в която да се почувстваш толкова чужд и не на място, както при минаването по червения килим на голяма холивудска премиера. Бях минавала по не един и два с мама, включително на церемонията по награждаване с „Оскар“, и познавах обичайния мраз – тя се носеше царствено напред, придружавана от последния си приятел или агент, а аз се тътрех подире ѝ в остатъчната светлина в старание да не се набивам на очи. На всеки няколко крачки мама спираше, за да даде интервю, тогава и аз бях принудена да спра зад нея и да изглеждам заинтригувана.
Никой не проявяваше желание да говори с мен, никого не го бе грижа за моето мнение. Ако поне бях истински красива, би имало причина да съм там, поне щях да разкрасявам пейзажа. А аз бях просто миловидно момиче с хубава рокля. Дори не бях руса.
Веднъж отидохме на някакво престижно благотворително събитие в Сенчъри Сити и там отново ни чакаше червен килим. Както обикновено мама се поспираше да окаже внимание на почитателите си с всичкото си великодушие и жизнерадост: „Здравейте!... Колко мило!...Много любезно от ваша страна!“. После настъпи моментът, в който погледът ѝ се изпразни – беше ѝ дотегнало. „Хайде, приключихме тук“ – заряза ги и се отправи към залата.
Понечих да я последвам покорно, както изискваше ролята ми, когато внезапно чух вик сред множеството: 273 – Това е Сачи Паркър! Сачи Паркър! Трейси от „Капитол“!
По това време участвах в сапунения сериал „Капитол“.
Играех Трейси Харис, млада майка, която е вземала наркотици и чиято дъщеря ѝ е била отнета. Трейси се бори да си стъпи на краката и да си върне дъщерята, но често се озовава в обречена битка с лишената от съчувствие социална работничка. Спомням си, че в един момент героинята ми изгуби самообладание и се разкрещя на врагинята си в типичния стил на сапунените сериали: „Махай се!
Махай се! Махай се!“.
Ролята ми беше второстепенна, но феновете на сериалите са предани до фанатизъм. Познават всеки герой, всеки актьор, всяка подробност на сюжета. Така че, когато мама се отдалечи и аз за миг излязох от сянката ѝ, те ме забелязаха и закрещяха като луди: „Сачи Паркър!“.
Те знаеха коя съм! Внезапно се оказах обкръжена от възторжени фенове. Беше сюрреалистично и тревожещо – та аз бях никоя, за какво се вълнуваха толкова? В същото време ентусиазмът им ми достави страхотно удоволствие.
За пръв път в живота си раздавах автографи и позирах за снимки!
– Госпожице Паркър, госпожице Паркър! Обърнете се насам! Усмихнете се, госпожице Паркър!
Най-сетне и аз имах своя миг под слънцето! Беше страхотно. Насред тази галеща егото ми оргия хвърлих поглед към мама, за да видя някакво признание, знак за майчина гордост – ала тя бе пребледняла от гняв. Очите ѝ бяха като цепки, мятащи мълнии. Бе принудена да застане и да чака – на червения килим!, – докато хората се тълпяха около мен, съвършено незначителната!
Като усетих колко е неуместно да разигравам знаменитост, се постарах да подписвам името си по-бързо. Просто трябваше да се откажа и да последвам майка ми, но толкова много хора искаха да говорят с мен, а и ми беше безкрайно приятно. Най-сетне мама сви рамене с царствен жест, изсъска към агента си „Да вървим“ и влезе в залата без мен.
Дълго време след това не припарих до червения килим.

* Откъс от "Аз, щастливката" (Обсидиан), в която дъщерята на Шърли Маклейн разкрива какво е да си дете на суперзвезда, успешна във всяко свое амплоа - емблематична фигура в шоубизнеса, бляскава актриса, авторка на бестселъри и най-прочутата спиритуалистка днес. Родена в Холивуд и израснала в Токио при своя баща, Сачи прекарва ученическите си години в европейски частни колежи и обикаля света като стюардеса, преди да се установи в Лос Анджелис и да стане актриса. „Аз, щастливката” е изпъстрена с любопитни, а понякога и направо шокиращи моменти от самотното й детство, авантюристичната й младост и сложните отношения с легендарната й майка.