Скарлет Йохансон съди Грегоар Делакур

Заради роман, там е нейна двойничка

Петко Тодоров

Той е млад автомонтьор в затънтено френско селце и в романа „Какво поглеждаш най-напред” на Грегоар Делакур (изд. „Факел експрес”). Една вечер се звъни на вратата, отваря, и самотник, който преживява вечерите си пред телевизора, вижда Скарлет Йохансон.

Дошла на фестивала на американското кино в Довил, но Довил е на 180 километра: „Имах нужда от чист въздух”. Писнало й от прожектори, от журналисти, от мъжа й, позволила си малко бягство.
И нашият очарован й отстъпва ергенското си легло. Сутринта са очаровани кметицата, фризьорката и т.н. На втория ден тя му приготвя спагети, на третия: „Казвам се Жанин Фукампрез”.

Абсолютна двойничка на американската актриса. Прехранва се от това – ползват я за реклами, свикнала е да я снимат и да раздава автографи: „Скарлет”. Двамата си отдъхват доволни и щастието се умножава. Цели 6 дни. До най-мечтаните висоти. Новината: Скарлет Йохансон подава съдебен иск срещу писателя за неправомерно ползване на името й.

Делакур е ма-а-алко по фрапантно литературен, сравнено със „Списъкът с моите желания”. Но с желязна мяра във финтифлюшките и отново усещането, че не може и буквичка да се мръдне в романа. И отново незабележимият човек в забележими ситуации. И отново неспособност за справяне, непригодност.

Френският писател е безкрайно далече от всякакви социални постановки, той само разказва, съвсем по френски. Другото са читателски рефлекси: докъде примерно я е докарал редовият човечец – безпомощен пред късмет и щастие, и мечти? Какво е направил със себе си, та се получава така? Кое е липсващото, защото разказваното от Делакур е повече от отчайващо? 

Литература без пози, без литературно напъване, без дистанциране от читателя.
Пак ще го речем: Защо не четат българските писатели? Незавършените постмодернисти, или там за каквито се имат. Всяка седмица излиза по един преводен роман за урок. Да подразниш красивоглупава холивудска звезда иска много учене, освен ако не си се родил научен.