page contents Книжен ъгъл: Мишел Уелбек: Някои водят вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота
Предоставено от Blogger.

Мишел Уелбек: Някои водят вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота

25.10.13

„Колибри“ представя Мишел Уелбек и романа „По-широко поле за борбата“

Той е най-прочутият жив писател във Франция.Роден е на 26 февруари, 1958 г., на френския остров Реюнион, близо до Мадагаскар. На личната си интернет страница е оповестил, че бохемски настроените му родители (майка му е анестезиолог, а баща му – планински водач) „губят интерес към съществуването му много скоро след неговата поява на бял свят”.
Учи за агроном. Преживява мъчителен период на безработица и остра меланхолия, който води до няколко престоя в психиатрични клиники. Един прекрасен ден започва работа като специалист техническа поддръжка във Френското народно събрание...

На трийсет и шест годишна възраст публикува първия си роман - „По-широко поле за борбата”, третиращ смазващо скучния живот на компютърните инженери. Уелбек печели всички авторитетни френски награди за литература, а през 2010 г. става носител на „Гонкур“.

Провокативен, скандален и неочакван както в личния си живот, така и в творбите си, Мишел Уелбек приковава вниманието с парещия си сарказъм, некоректния език и емблематичния песимизъм по отношение устройството и бъдещето на света, който обитаваме. Освен като романист, Уелбек се подвизава и като поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата, „Възможност за остров” и „Карта и територия” го налагат като един от най-дискутираните и превеждани съвременни френски творци.

„По-широко поле за борбата“ е дебютният роман на автора, публикуван за първи път през 1994 г. Той утвърждава Уелбек като основоположник на ново поколение писатели, които описват нищетата и безстрастието на „модерния“ човек. Творбата вдъхновява кръг от почитатели да основат списание, популяризиращо движението depressionism.
Самият Уелбек, обаче, отказва да се идентифицира с него.„По-широко поле за борбата“ е адаптиран за големия екран през 1999 г. от режисьора Филип Харел – филмът носи заглавие Whatever.

Протагонистът, от чието име тече разказът в романа, е анонимен специалист по информатика и... нещастен социален аутист – животът му е изолиран, лишен от приятелства и от пълноценни отношения с жени. Задълбочаването на неговата депресия е недвусмислен упрек към дехуманизираното ни либерално общество, издигащо в култ борбата за материални блага и сексуалната надпревара.

"В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият и сексуалният либерализъм означават разширяване на полето за борбата и обхващане на всички възрасти и всички класи в обществото", пише Уелбек.

Публикува за първи път през 1991 г. два сборника с поезия, които остават незабелязани от критиката. Повечето от темите, засегнати там - самотата, критиката на либерализма, сексуалната разюзданост, ще присъстват и в бъдещите му книги. Първоначално няколко издателства отказват да публикуват „По-широко поле за борбата“. Романът достига до своята аудитория без промоции и реклама, предимно на базата на лични отзиви. Уелбек има два развода зад гърба си и син от първия си брак. От 2000 г. живее в Ирландия, а летата си прекарва в Андалусия. Напоследък пуши само електронни цигари... Следват интервю с Мишел Уелбек и откъс от романа в превод на Красимир Кавалджиев.

- Кои са Вашите литературни предшественици?
- Напоследък се колебая. На този въпрос обикновено отговарям, че са ме удивлявали Бодлер, Ницше и Шопенхауер, Достоевски, а малко по-късно и Балзак. И това е истина, възхищавам се от тези личности. Харесвам и поетите на Романтизма – Юго, Мюсе, Вини, Нервал, Верлен и Маларме, както заради красотата на тяхното творчество, така и заради силния емоционален заряд. Но напоследък се питам дали книгите, които четох като дете, не са по-важни.
- Като например?
- Във Франция има двама класически автори за деца – Жул Верн и Александър Дюма. Винаги съм предпочитал Жул Верн и неговата изчерпателна представа за света. Историческият контекст в произведенията на Дюма ме отегчаваше. Бях поразен от приказките на Андерсен, те силно ме вълнуваха.
- Какво Ви привлече в научната фантастика?
- Четях много научна фантастика, най-вече Х. Ф. Лъвкрафт и Клифърд Саймък. Лъвкрафт е интересен с умението си да сменя гледните точки. Намирам „Градът“ за шедьовър. Харесвам Сирил Корнблът и Р. А. Лафърти. Предполагам, че понякога имам нужда да си почина от реалността. Що се отнася до моя стил на писане, считам себе си за реалист, който леко преувеличава. И все пак, най-много ми е повлияла литературата на 19 век.
- Вие сте известен почитател на произведенията на социалните реформатори на 19 век, специално на Огюст Конт, родоначалника на позитивизма.
- Да, много хора смятат, че Конт е непоносим за четене, защото повтаря самия себе си до степен на лудост. От медицинска гледна точка е възможно да е бил близо до това състояние. Доколкото зная, той е единственият философ, прибягнал до самоубийство, бил е и в психиатрична клиника. Хвърлил се е в Сена, заради разбитото си сърце. И това е бащата на позитивизма, който се счита за връх на рационализма...
- Какво е отношението Ви към калвинистите?
- Склонен съм да мисля, че доброто и злото съществуват и са разпределени в някакво непроменимо съотношение у всеки човек. Моралният характер на хората е зададен и остава фиксиран до смъртта им. А това напомня за калвинистката теза за предопределението, според която хората се раждат осъдени или спасени. Само че аз съм проклетият трън в задника на калвиниста, защото не искам да приема, че има истина отвъд науката и нейните методи.
- Какво Ви накара да създадете дебютния си роман – за компютърния специалист и неговия сексуално фрустриран приятел?
- До момента не бях чел роман, който да заковава убеждението, че да се влееш в редиците на работещите прилича на пропадане в гроб. Защото започнеш ли работа, за да се прехранваш, не те чака нищо забавно, на всичкото отгоре следва постоянно да демонстрираш интерес към нея. Нещо повече, някои труженици имат сексуален живот, пък други нямат, просто защото са по-малко магнетични. Исках изрично да подчертая, че ако някои индивиди са лишени от сексуални преживявания, то не е поради морално-психологически проблеми, а само защото са грозни. Веднъж обявиш ли това черно на бяло, започва да изглежда очевидно, но аз държах да го напиша.

По-широко поле за борбата

Мишел Уелбек

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението й е толкова абсурдно.
След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.
Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно „миниатюрен“ минижуп – направо й се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.
Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: „Последни злокобни останки от провала на феминизма“. Но двете не ме чуха.
Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.
Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Голо дупе аз размятвам
не за да те свалям, не!
Ако съм с космати кълки,
то си правя кеф поне...

Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете й беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.
Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица „Марсел Самба“, „Марсел Дасо“... много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?
Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето „Пежо 104“, си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания... Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: „Окей, разбрахме се“; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.
Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. „За какво ми е тази кола?“ – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица „Емил Ландрен“.
И ето че едва когато излязох на авеню „Фердинан Бюисон“, ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.
По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата „Сопике“. Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено „Диалозите на кравата и кобилката“. Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:
„Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата й муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите й очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето й се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията й стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната й, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.
Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да й бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) „да бъде натъпкана“. И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда.“
Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава й обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.
Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...).
Само дето нямате приятели.
Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.
Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.
Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание. Само че дори и тогава все още не ви се умира.
Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.
По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!
И вие сте се интересували от света. Преди много години – моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си – водата е била студена.
Сега сте далече от брега – о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.
Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.
Следващите страници представляват роман; в смисъл – поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор – просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам – може би дори малко повече. Само малко – наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност – слаб успех.
Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.
Но не ми е бил даден такъв живот.
Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната – това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност – за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.
Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години – това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил – много бързо минават.
Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.
Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция... всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.
Напротив – за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.