Новият план на Евгения Иванова - Плана Константинопол

На Балканите сме така - винаги има някакъв „план”, „заговор”, „сценарий”. Завладяването на Константинопол също е План, който главните герои се опитват да разплетат, защото от това зависи животът им – сегашният им живот. Разследването на Плана ги принуждава да разглобят европейската история на малки парченца, а при сглобяването се оказва, че в тази (и във всяка друга) история може да се е случило всичко. И всичко може да е истина… За романа „Фото Стоянович” (2008), в който беше разглобила българската история, Евгения Иванова получи наградата „Роман на годината” на Фондация „Вик”. Следва откъс от романа на Евгения Иванова "Плана Константинопол".

Глава І. Вулгарис. Всъщност - Мишел

- Ще имам нужда от твоята помощ – казва Мишел, сякаш сме се чули вчера.

Сякаш не са минали близо 40 години. Сякаш цял живот за нещо съм му помагала.

Името му в същност е Михаил. Мишо. Момичетата го кръстиха „Мишел”, защото приличал на един френски актьор, забравила съм му името. Не беше Мишел Пиколи, във всеки случай. Момичетата го харесваха, повечето.

- Аз съм Мишел, не може да не ме помниш.

Не може, естествено. Прекалено много неща, в последния месец, ми напомнят за него. Видях го съвсем случайно само преди две седмици, по телевизията (една от най-престижните) като режисьор на прочут детски сериал. Обясняваше замисъла си, първоначално не обърнах внимание какъв е точно. Нещо за оптимизма в този побъркан, побъркан свят. Обясняваше го сложно, с поглед в кръстосаните си върху масата ръце. Оказа се, че още е доста хубав.

„Виж какъв скромен човек – спомням си, че каза тогава мъжът ми. – Изобщо не се изтъква.”

Не го попитах дали говори сериозно. Мишел – да не се изтъква?

И не му казах, че с Мишел бяхме нещо като гаджета.

„Гаджета”, всъщност, е доста силна дума за онова, което бяхме. Първоначално така и не разбрах кой от „Терцата” всъщност ме сваля. Те бяха неразделни – Мишел, Людмил и Фори от по-горния клас – и в двора на училището, докато ни зяпаха как играем физическо по шорти, и в Докторската градина, където вилнееха с колелата като луди. Когато издълбаваха името ми по облегалките на пейките, винаги се подписваха и тримата до него. Надявах се, все пак, да е Мишел…

Аз ходех в градината с кучето на госпожица Елена от пансиона на баба. „Пансион” му казваше баба (както тайно наричаше „госпожица” самата Елена, а пред хората й викаше „другарка”), иначе това беше старата ни къща, която тя даваше под наем. Именно в тази къща убиха Полковника заради станиолите му (много разноцветни станиоли от американски шоколадови бонбони, налепени върху картони) и заподозряха госпожица Елена. Започнах да извеждам кучето й, когато непрекъснато я привикваха в милицията да дава показания, а то виеше и драскаше по вратата на двора.

Беше като във филм: аз с кучето на пейката, а „Терцата” – с колелата наоколо. Бях се уговорила с Елена да не си го прибира на връщане от районното, за да изглежда, че е мое. Тя минаваше покрай нас, намигаше ми и се прибираше вкъщи да рисува.

Една сутрин кучето изчезна. Онази вещица, госпожа Анастасова, майката на смахнатия Джиджи, разправяше, че през нощта дошъл умрелият Полковник и го отвел.

Но това е друга история. Спомних си я само заради Докторската градина и имената ни върху облегалките.

Всъщност, като че ли ме сваляха и тримата, но аз харесвах Мишел.

Когато кучето изчезна, нямах толкова често повод да ходя в градината. Излизахме понякога с момичетата, но трябваше да уча за приемни изпити във Френската. Останаха ни само часовете по физическо и междучасията. Никога не се редяхме на лавката. Гледахме се през опашката за закуски, но така и не си проговорихме.

Бях в седми клас. Той – в осми. Щяхме да отидем в различни гимназии.

- За какво да ти помогна? – питам.

- За един филм – казва. – Но е сложно, трябва да се видим.

- Ще се познаем ли? – кокетнича.

- Достатъчно често те гледам по телевизията.

Не казвам „и аз”… Всъщност, гледала съм го само онзи път, когато се беше втренчил в кръстосаните си ръце.

Вълнувам се, малко.

Виждаме се още през витрината на кафенето. За момент ми се струва, че отново сме при лавката за закуски и се гледаме от двете страни на опашката. Докато се измъква от фотьойла, изглежда все така слаб и хубав, наистина, все още.

Аз съм се позакръглила.

Нищо.

- Става дума за Иван – казва веднага, без „О, откога не сме се виждали!” или „Все същата си!” – Синът на Фори. Помниш ли Фори – от „Терцата”?

- Мислех, че става дума за филм. А не за ходатайство в университета – например. Не участвам в ходатайства. Какво кандидатства този Иван?

- Иван завърши история. И наистина ще бъде филм. А ти си все така дръпната.

Сега ми се иска да го целуна. Вземам си от цигарите му без да питам. Иначе отдавна не пуша. Може би се опитвам да обвия изчервяването си в дим.

- Иван намери много интересни документи! В семейния архив. По тях ще направим филма. Всъщност, с майка му донякъде си приличате. И тя се казваше Евгения. Беше страхотна жена!

- „Беше”?

- Почина внезапно преди седем години. Всъщност, изчезна. После докараха на Фори запечатан ковчег. Никой не разбра къде и какво са намерили от нея. Иван беше в Русия. Завърши там, не ти е бил студент.

- А Фори?

- Фори се пропи. И досега не вярва, че онова, в ковчега е била тя.

Не помня цялото име на Фори. Никифор? Христофор? Няма значение. Може и да не съм го знаела.

А Мишел се усмихва. Напук на всичко, което ми наговори. Усмихва се, както в Докторската градина, както в онези часове по физическо, когато търчах към баскетболния кош и се мъчех да скрия кльощавите си, без мускули крака. Тогава беше модно да имаш мускули…

- Будалкаш ли ме?

- Ще ти покажа документите. Не мога, естествено, да ги донеса тук. Предполагам, знаеш кой е Евгениос Вулгарис? Иван има три негови писма. До Екатерина Велика. На френски.

Гледа ме някак отгоре, победоносно – струва ми се. И аз започвам, като че ли, да се съгласявам. Не защото му вярвам, че този Иван или майка му, или някой си наистина притежават писма на Вулгарис (пък и до Екатерина!). Не защото ме интересува филмът му (дори не попитах дали ще е игрален или документален). А защото искам да продължи да ми се усмихва, по оня начин.

Последен опит за съпротива:

- Защо ти трябвам аз? Нали този Иван е историк?

- Просто ми трябваш.

Не казва дори, че му няма доверие, че е прекалено млад или фантазьор, или нещо такова. Не казва нищо. „Просто ми трябваш” – това е. И се усмихва, усмихва…

- Кога ще ми покажеш писмата?

- Веднага.

И тръгваме. Плаща набързо, натиква цигарите (трябваше да си взема още една!) в огромна чанта, пълна с някакви хартии плюс фотоапарат, повлича ме към ъгъла. Телевизията, престижната, е на две крачки. Избрал е кафенето заради това.

Знаел ли е, че ще се съглася?

В кабинета става много делови, усмивката, заради която тръгнах, изчезва, суети се с някакви папки, чантата му пречи и се смъква от рамото, захвърля я.

В кабинета има каса. Сякаш в него работи не режисьор, а счетоводител. Писмата, сигурно, са в касата.

Ето ги.

Изглеждат стари, наистина, написани са с едър, четлив почерк. Ударенията върху е-тата са по-големи от самите букви. На прегъвките редовете са полуизтрити, но смътно се четат.

- Имам и превод. Иван го направи заради мене. Цялото им семейство е с перфектен френски. Но и ти – също, така че…

Писмата започват с обръщението „Ваше императорско величество, майко и бранителко на православието”. Отдолу, сякаш съвсем истински, стои подписът на Евгениос Вулгарис – с цялото му име. Едното от тях, от 1775, е подписано още „архиепископ Славински и Херсонски”.

Преди него има друго – от 1772, от Гьотинген.

Мишел е придобил съвсем тържествен израз. Усмивката му стои някак клоунски…

Знаете, покровителко моя – започва писмото от Гьотинген - че още в младите си години, докато се учех в Падуа, повече се задържах в библиотеката на Ватикана, нежели сред студентите. С упорен труд изучавах старите свитъци, когато се натъкнах на множество документи, ясно показващи, че именно римският епископ и сатанинските му велможи три пъти са поразявали истинната вяра в самото й сърце – Константинопол. Три пъти: през 1054, през 1204 и накрая – убийствено – през 1453.

- Иван казва, че титлата „римски епископ” била доказателство, че писмото е истинско. Така висшият православен клир титулувал папата, за да покаже, че е един от всички, а не - висшестоящ – съобщава Мишел, все така тържествено. – И забележи още нещо: цифрите от двете поражения на Константинопол (от кръстоносците и от турците) дават сборове 7 и 13 – все фатални числа. 1054 пък – годината на схизмата – дава 1. Начало. Началото на трагедията.

И въобще не се усмихва. Подиграва ли ми се, със сериозното си изражение? Или и двамата с този Иван са луди?

Обръщам се към Вас – продължава писмото - защото от векове насам сърцето на истинната вяра тупти в Русия. Само Вие, майко и спасителко, можете да спрете сатанинския заговор, който трае и до днес, но който изпълни вече своята най-страшна задача – да ликвидира най-скъпоценния Рим, най-голямото съкровище, което Бог беше сътворил в угода на хората – Вечния град Константинопол. И всичките православни земи. Остана само Русия, на която се уповаваме и която вече показа своята мощ срещу полумесеца.

- През същата тази 1772 той напуснал университета в Гьотинген и постъпил на служба при Екатерина – казва Мишел с тон на оракул. - Препоръчал го самият Фридрих Велики. А може би – Волтер. Наричали го „Втори Платон”.

- Знам как са го наричали. Но не знам как автентични писма до Екатерина ще попаднат у твоя Иван.

- Това също е дълга история. Ще ти я разкажа после. Сега чети.

Тук наричат Русия „Татария” – пише по-нататък. – Дори самият Волтер, който ми беше представен от Негово величество Фридрих и който иначе благоговее пред Вас, беше писал навремето, че „всички руснаци се раждат като роби на господарите си, които са същите варвари като тях - тънат в невежество, чужди са на изкуствата и нечувствителни към всяка възвишеност.”
Едва сега, чрез кореспонденцията си с Вас, майко и покровителко, този човек (този образован циник – бих добавил без вече да се притеснявам) прозря величието на Русия, но остава чужд към величието и светлината на православието.

- Всеки може да препише Волтер – казвам. – И всяка хартия може да се състари.

- В началото не вярвах и аз – усмихва се Мишел (по оня начин, най-сетне!). – Моля те, почети още малко!

Казват, че развратникът Джакомо Казанова, когото, впрочем, зная от Падуа като един извънредно разглезен младеж, посетил двора на Ваше величество. Бил се разхождал с Вас в лятната градина и Ви убеждавал да преминете към еретическия Грегориански календар. После избягал, защото получил хемороидални колики, пък се говорело, че бившият ви съпруг, покойният император Петър Фьодорович, починал именно от това…