page contents Книжен ъгъл: Откъс: „Измамата“ от Мартин Ралчевски
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Измамата“ от Мартин Ралчевски

5.11.13

„Измама“ (Сиела) е петият роман на Мартин Ралчевски след „Безкрайна нощ“, „Горски дух“, „Полубогиня“ и „30 паунда“. Роден е през 1974 г. в София. Завършва теология и география в СУ „Св. Климент Охридски“, живее в Англия. Следва откъс от романа.

В края на 1997 г., след дипломирането ми в Университета, се озовах като барман в едно долнопробно денонощно кафене до Софийските хали. Утехата ми тогава беше, че не бях единствен. През този период не малко висшисти започнаха различна работа, от тази, за която бяха учили. По време на работата ми във въпросното кафене се случиха много интересни неща, които са споменати в предговора, но онова, което беше най-съществено, бяха разговорите ми с колегата, който ме обучаваше.

Житейската ситуация го бе принудила да започне собствен бизнес, въпреки че не притежаваше необходимите умения за това. Взел заем, инвестирал сумата, но не му провървяло и загубил всичко. Резултатът – семейство (жена и дъщеря), за които не успяваше да се грижи, и солидни заеми.

В отчаянието си беше намислил да продаде бъбрека си. Казваше, че само така ще успее да погаси дълговете си. В последната нощ от обучението ми при него, ми довери, че всъщност е доста болен и едва ли щял да се възстанови след операцията. Затова планираше, преди да легне под ножа, да свърши една важна работа. Беше намислил голяма измама. Дали този мъж мечтаеше или наистина планираше тази измама, не знаех със сигурност. Едно обаче помня – в погледа му имаше не само отчаяние, но и решимост.

Казваше се Борис.

***
Борис вървеше бавно по бул. „Патриарх Евтимий“ и мислеше за предстоящото страшно събитие. Беше прехвърлил всички възможни последствия и сега той се опитваше да запази спокойствие. Всичко му изглеждаше добре обмислено и сякаш нямаше място за тревога. Но не бе съвсем така. Едно нещо не му даваше мира: чудеше се, как щеше да постъпи дъщеря му, когато някой ден научеше истината? Той не бе глупав и знаеше, че колкото и добре да се справи със задачата, рано или късно всички тайни, дори и най-добре пазените, стават явни. Това го объркваше и плашеше. Скоро трябваше да действа. А той изпитваше досадни терзания.

Дали някога Йоана щеше да му прости?
Въпросът се впи като пиявица в мозъкът му. Той се хвана с две ръце за главата. Чувстваше, че душата му се разкъсва. Наоколо бе пълно с хора, които бързаха в различни посоки и никой не го забелязваше. Забави ход. Подпря се на парапета на едно дърво и наведе глава. Тогава пред очите му оживя една вледеняваща история, която знаеше от покойната си баба.
През осемдесетте години на миналия век в едно бедно село край Пловдив някой си Киро – баща на две момчета и две момичета, измъчен от беднотията и мизерията, продал по-малкия си син. Дениз – така се казвало момчето – имал чуден глас. Той често пеел пред дома си. Песните му били тъжни, но прелестни. Затова близки и далечни се спирали, за да го слушат. Веднъж през махалата минавали богати цигани. Те чули пленителния глас на момчето и веднага попитали за майка му и баща му. Нуша и Киро излезли пред портата. Онези им предложили да направят от него съвършения просяк. Давали им солидна сума. Киро примрял от радост, а Нуша възнегодувала. Той обаче я набил и я принудил да мълчи. После вързал насила сина си и го натикал в чуждата кола. Детето било отведено в неизвестна посока.
Изминали едва три дни, обаче, и престъпниците били разкрити. Осъдили ги по бързата процедура и ги тикнали задълго зад решетките. Момчето било върнато на родителите си. Нуша го прегърнала и от този ден почти забравила за другите си деца. А Кирил го гледал като вцепенен. Той допускал всичко, но не и това. Дето било сляпо! В махалата тръгнал слух, че преходящите цигани са го ослепили. Нуша се страхувала и не посмяла да свидетелства срещу мъжа си. А Дениз се затворил в себе си. Така бащата дори не бил заподозрян.
Съвестта обаче замъчила Киро и той почнал да пие. Пиел с парите от престъплението. С тях хранел и другите си деца. Нуша никога не седнала с него на една маса и не легнала с него в едно легло. Децата чувствали, че нещо не е наред, но никое не смеело да попита.
Така времето бавно и мъчително се търкаляло напред, докато една вечер... Киро си хапвал пред телевизора, когато изневиделица пред него се изправил висок, космат мъж с ужасно лице. Той се взрял в Киро, а после с бърз жест извадил сам очите си. Киро се строполил на пода в несвяст.
От този ден насетне той спрял да пие и се преобразил. Намерил си работа и започнал да се грижи за Дениз, както никога. Обсипвал го с внимание, подаръци и любов. Момчето обаче помнело виновника за слепотата си и оставало безразлично към закъснелите чувства на баща си.
Минали години, децата на Нуша и Кирил се оженили и напуснали къщата. Останал само Дениз. По навика си той присядал вечер на едно столче и дълго пеел. През това време Киро се затварял вътре и плачел.
„Пак ли си се изпотил, момчето ми“, шепнел му той и внимателно го преобличал.
„Купих ти спрайт, нали ти много обичаш спрайт? Вземи, ето ти чашата. Сложих ти и лед.“
„Днес съм взел котлети. Майка ти сега ще ги изпече, а аз ще ги обезкостя. И кисели краставички има. Нали обичаш котлети, Дени?“
„Здравей, сине. Аз съм. Твоят баща... изродът е тук. Изчадието е при тебе, момчето ми. Нося ти ново яке и шапка... за зимата.“
„Ще готвим каварма, сине. Искаш ли да сложа лук? Или пък да я направим без лук? Кавармата се прави винаги с много лук... Но ако кажеш, няма да слагаме, а? Как я предпочиташ?“
„Тежък ден имах днес. Нищо не съм ял и краката ме болят ужасно. Ама остави ме мене... аз не съм важен. Ти ми кажи как си, сине? Как прекара деня?“
„Млад бях тогава момчето ми... и не само млад, но и глупав... много глупав... нямахме пари за нищо, за хляб дори... и си мислех, че ще помогна на сестрите и брат ти... ама... виж каква я сторих... Прошка не заслужавам... но поне да знам, че не си гладен..., че не ти е студено..., че не те боли нещо... Ей това ми стига.“
Така говореше Киро на вече почти петдесетгодишния си син и всеки път очите му плуваха в сълзи.
„Няма да ти проговори, Кириле – караше му се Нуша. – За толкова много години как не се умори да се надяваш. И сто години да му прислужваш, нищо няма да промениш. И... пак ще идеш в ада. Там долу, на най-страшното. Там ще идеш!“
„Сигурно си права, Нуше... Аз... пак го видях!“
„Кого си видял, бе?“
„Онзи, косматия, със страшното лице. Яви ми се отново!“
„Може би се кани да те вземе...“
„Що говориш така? Знаеш ли... няма по страшно същество от него!“
„И ти какво? Уплаши се и отиде пак при попа?“
„Да. Защо да не ида. Той е учен човек. Разбира ги тия неща.“
„И що ти рече попа? Че трябва Дениз да ти проговори, нали? Пак същото ли ти каза?“
„Точно така. Една дума само, но трябва да ми продума.“
„Туй никога няма да се случи, Киро. Дениз отдавна е зрял мъж. Той помни грехът ти. Прошка няма да има!“
„Кой пък ти говори за прошка, бе Нуше. Искам само да ми проговори, не друго.“
Неусетно колелото на живота се превъртя и часът на Кирил наближи. Той лежеше на смъртния си одър и дишаше тежко. Нуша бе седнала на един строшен стол край него, а Дениз стоеше прав малко по-далеч.
„Отивам си, сине... – рече тихо Киро. – Ти знаеш... четиридесет и три години те моля за една единствена дума... Едничка думичка само. Ти... говориш с всички други... но не и с... мене... Колко пъти съм падал на колене пред тебе и съм те... молил за прошка... Ти знаеш... отдавна се отказах от това. Години наред вече те моля за друго... за една едничка дума... дори и... че съм проклет, че съм червей, че съм изрод... но само ми я кажи. Кажи... че ме мразиш, или пък, че ме... презираш... Кажи, ако щеш, че би ме убил, но само... проговори. Моля те...“
„Що го мъчиш, бе Киро – намеси се Нуша. – При дяволите ще идеш. Това е съдбата ти. Сам си я направи такава!“
„А ти защо ме мъчиш, Нушо? – сподавено попита Киро. – В тая минута поне ме остави, а? Оня, косматият е вече тука. Ей там е. Стои и ме гледа. Чака ме... Да се моля на Бога не мога. Знам, че прошка не заслужавам. Затова аз... сега... на Дениз се моля... да ми каже нещо. Четиридесет и... четиридесет и три години аз... се... измъчих... очите ти да върна не можах. Сине... престъплението ще е винаги с мене, но... една думичка само... Отчето... така каза ми каза той. Вика, че ако ми кажеш една дума дори... оня, косматият можело и да... не ме вземе. Може отчето да греши, но... е умен човек, знам го... а и... що толкова искам?... Много ли е? Ти знаеш... четиридесет и три години са това...“
Тогава Дениз се престраши и направи няколко неуверени крачки към него. Кирил береше душа, но със сетни сили се понадигна и приглушено рече:
„Да, сине... слушам те... Прокълни ме! Да, прокълни ме сине, за да си ида спокоен. Какво?... А? Какво ще кажеш...?“
Дениз се покашля леко. Това покашляне разчуства Кирил толкова много, че той започна да диша на пресекулки.
„Тате,...“ плахо рече Дениз.
Широка усмивка се разля по лицето на Кирил, а от очите му бликнаха сълзи.
„Бла... благодаря ти... сине мой... прекрасен мой сине... Тази дума... беше най-хубавото нещо в моя живот... Много... много ти... благодаря...“, рече глухо Кирил и блажено се отпусна назад. Силите му го напуснаха. Клепачите натежаха. Той затвори очи.
„Сбогом, златен сине... Сбогом, Нуше... и... прощавайте“, рече съвсем тихо той.
„Прощавам ти“, отвърна Дениз.

Борис вдигна глава и се огледа. Около него бе пълно с хора, но той се чувстваше сам. Отправи поглед нагоре към клоните на дървото и се замисли:
„Дали някой ден и моята Йоана ще ми прости...“