„Алиби" от Агата Кристи - най-добрият криминален роман

„Алиби" от Агата Кристи беше обявен за най-добрия криминален роман, съобщи британският „Индипендънт". Творбата събра най-много гласове от 600-те автори, членуващи в Асоциацията на криминалните писатели. Те решиха, че книгата от 1926 г. е най-добрият пример за роман в този жанр.

Конкуренция на Кристи бяха както класици като Реймънд Чандлър и сър Артър Конан Дойл, така и съвременни писатели като Томас Харис. Гласуваше се общо за 66 творби. Изненадващо е, че не са били включени съвременни скандинавски автори като Стиг Ларшон и Ю Несбьо.
Публикуването на „Алиби", известна още като „Убийството на Роджър Акройд", се смята за повратна точка в криминалния жанр. Книгата бележи и едно от първите появявания на детектива Еркюл Поаро. Счита се, че сюжетът е един от най-заплетените изобщо. Книгата е преведена и на български език.

Алисън Джоузеф, председател на Асоциацията на криминалните писатели, заяви: „Елегантната прецизност и перфектното чувство за позициониране на събитията продължават да правят Агата Кристи най-популярната писателка в тази сфера. Факт е, че нашият жанр е толкова популярен и това е заради богатата си история". Да прочетем отново една глава от романа в превод на Борис Миндов.

Първа глава. Д-р Шепърд закусва

 Мисис Ферърс бе умряла през нощта на 16 срещу 17 септември — четвъртък. Повикаха ме в осем часа заранта на 17 — петък. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва от няколко часа.

Беше само девет и няколко минути, когато се прибрах в къщи. Отворих външната врата със секретния ключ и нарочно се побавих няколко минути в преддверието, като окачих шапката и лекото пардесю, което благоразумно бях взел, за да се предпазя от утринната хладина на ранната есен. Откровено казано, бях доста разстроен и развълнуван. Признавам, в този момент не можех да предугадя събитията през следващите няколко седмици. Съвсем не. Но инстинктът ми подсказваше, че предстоят неспокойни времена. Откъм столовата, отляво, долиташе звън на чаени чаши и кратката суха кашлица на сестра ми Каролина.

— Ти ли си, Джеймс? — подвикна тя.

Излишен въпрос, защото кой друг можеше да бъде. Откровено казано, именно сестра ми беше причината, задето се побавих няколко минути в преддверието. Девизът на семейството на мангустите, казва Киплинг, е: „Иди и открий.“ Ако Каролина реши някога да си направи герб, аз непременно ще й предложа да изобрази на него изправена на задните си крака мангуста. Първата част на мотото би могла да се изпусне. Каролина може да открие каквото щете, като си седи мирно и кротко в къщи. Не зная как успява, но така е. Подозирам, че слугите и търговците са нейната разузнавателна служба. Когато излезе, отива не да събира новини, а да ги сееА в това отношение тя е удивително веща.

В същност именно тая последна нейна черта ми причиняваше тези конвулсии на нерешителност. Каквото и да кажех сега на Каролина за кончината на мисис Ферърс, само след час и половина то щеше да стане достояние на цялото село. Като лекар професионалист аз, разбира се, се стремя да бъда дискретен. Затова и имам навика винаги да крия от сестра си каквито и да било сведения. Обикновено тя пак научава всичко, ала изпитвам морално удовлетворение, като зная, че съвсем не съм виновен за това.

Съпругът на мисис Ферърс бе починал преди малко повече от година, а Каролина непрекъснато разправяше, без с нищо да обосновава това свое твърдение, че жена му го била отровила.

Тя отхвърля презрително неизменното ми възражение, че мистър Ферърс е умрял от остър гастрит, подпомогнат от привично прекаляване с алкохолни напитки. Съгласен съм, че симптомите на гастрита и отравянето с арсеник много си приличат, но Каролина обосновава обвинението си със съвсем други доводи.

— Достатъчно е само да я погледнеш — чувал съм я да казва.

Мисис Ферърс, макар и не в първата си младост, беше много привлекателна жена, а облеклото й, макар и просто, като че ли винаги й стоеше много добре; ала сума жени си купуват тоалети от Париж и все пак това не значи, че са отровили мъжете си именно по тази причина.

Докато стоях нерешително в преддверието и през главата ми преминаваха всички тия мисли, отново долетя гласът на Каролина, този път с по-остра нотка:

— Какво правиш там, Джеймс? Защо не дойдеш да закусиш?

— Ида, ида, драга моя — побързах да отговоря. — Окачвам си пардесюто.

— За толкова време можеше да окачиш половин дузина пардесюта.

И права си беше. Можех наистина.

Влязох в столовата, по навик пощипнах Каролина по бузата и седнах да закусвам бекон с яйца. Беконът беше поизстинал.

— Рано те повикаха — забеляза Каролина.

— Да — отвърнах. — В Кингс Педък. У мисис Ферърс.

— Зная рече сестра ми.

— Отде знаеш?

— Ани ми каза.

Ани е домашната прислужница. Симпатично момиче, ала непоправима бъбрица.

Настъпи пауза. Продължих да ям бекон с яйца. Носът на сестра ми, който е дълъг и тънък, потрепваше в крайчеца, както става винаги когато нещо разпали любопитството й или я развълнува.

— Е? — запита тя.

— Лоша работа. Нищо не може да се направи. Трябва да е умряла насън.

— Зная — повтори сестра ми. Този път кипнах.

— Не можеш да знаеш — сопнах се аз. — Аз сам не знаех, преди да бях стигнал там, и още никому не съм казвал. Ако онази хлапачка, Ани, знае, тя трябва да е ясновидка.

— Не ми го каза Ани, а млекарят. Чул го от готвачката на Ферърс.

Както казах, Каролина няма нужда да излиза, за да научи нещо. Седи си в къщи и то само й идва.

— От какво е умряла? — продължи сестра ми. — Разрив на сърцето?

— Не ти ли каза млекарят и това? — попитах саркастично.

Да си служите със сарказъм пред Каролина значи да си хвърляте думите на вятъра. Тя ги взема сериозно и отговаря съответно.

— Той не знаеше — обясни тя.

В края на краищата рано или късно Каролина щеше да узнае. А по-добре да го чуе от мене.

— Смърт от прекомерна доза веронал. Напоследък го вземала против безсъние. Трябва да е взела голяма доза.

— Глупости — побърза да отсъди Каролина. — Взела го е нарочно. Не ми ги разправяй ти тези работи!

Интересно: когато скришом си убеден в нещо, което не искаш да признаеш открито, почваш енергично да го отричаш, ако някой друг ти го каже. Веднага избухнах в негодувание.

— Пак започна — казах. — Бързаш да дърдориш врели-некипели. Че защо, дявол да го вземе, мисис Ферърс ще иска да се самоубива? Вдовица, още младичка, с добро материално състояние, добро здраве и няма какво друго да прави, освен да се наслаждава на живота. Нелогично е.

— Никак. Даже ти не може да не си забелязал колко особена изглеждаше напоследък. От шест месеца е така. Заклевам ти се, имаше вид на човек, измъчван от кошмари. Пък и ти току-що призна, че не можела да спи.

— Е, каква е твоята диагноза? — попитах хладно. — Нещастна любов, а?

Сестра ми поклати глава.

— Угризение на съвестта — обяви тя самодоволно. — Угризение ли?

— Да. Ти не ми вярваше, когато ти казах, че е отровила мъжа си. Сега съм по-уверена от всякога.

— Струва ми се, че — не разсъждаваш много логично — възразих аз. — В същност, ако някоя жена извърши престъпление, като например убийство, тя ще бъде достатъчно хладнокръвна, за да се радва на неговите резултати, без да изпада в такава глупава сантименталност — разкаяние.

Каролина поклати глава.

— Може да има такива жени… ала мисис Ферърс не беше от тях. Тя беше много чувствителна. Някакъв непреодолим импулс я е подтикнал да се отърве от мъжа си, защото тя беше от ония хора, които просто не могат да търпят страдания; а няма съмнение, че жената на човек като Ашли Ферърс бездруго е страдала много… Кимнах в знак, че съм съгласен.

— И оттогава мисълта за деянието й непрекъснато я преследвала. Не може да не изпитвам съжаление към нея.

Не мисля, че Каролина е изпитвала някога съжаление към мисис Ферърс, докато тя беше жива. Сега, — когато тя е отишла там, където (вероятно) не може вече да носи парижки тоалети, Каролина е склонна да изпитва нежните емоции на съжалението и съчувствието.

Казах й твърдо, че цялата й теория е глупост. Бях толкова по-твърд, понеже скришом се съгласявах поне с част от това, което бе казала. Но лошото е, че Каролина стигаше до истината чисто и просто чрез един вид „вдъхновение на догадките“. Не можех да насърча подобна склонност. Ще тръгне из село да разправя тия неща и всички ще си помислят, че си служи с медицински данни, които съм й дал аз. Ех, труден е животът!

— Глупости! — каза Каролина в отговор на моите критични забележки. — Ще видиш. Обзалагам се за десет лири срещу една, че тя е оставила писмо, в което признава всичко.

— Никакво писмо не е оставила — троснах се, без да мисля докъде ще ме доведе това признание.

— Аха! — възкликна Каролина. — Значи заинтересувал си се за това, а? Джеймс, уверена съм, в дълбочината на душата си ти мислиш като мене. Ама какъв дърт лицемер си ти!

— Човек трябва винаги да допуска възможността за самоубийство — заявих разпалено.

— Ще има ли дознание?

— Може би. Зависи от много неща. Ако мога да заявя с пълна увереност, че прекомерната доза е взета случайно, може да мине и без дознание.

— А уверен ли си напълно? — запита лукаво сестра ми.

Не отговорих, само станах от масата.