page contents Книжен Ъгъл: Хорхе Луис Борхес: Когато пиша, не мисля за читателя
Предоставено от Blogger.

Хорхе Луис Борхес: Когато пиша, не мисля за читателя

5.1.14

Когато пиша, не мисля за читателя (защото читателят е въображаем персонаж), нито пък мисля за себе си (може би и аз съм въображаем персонаж) а мисля какво се опитвам да предам и правя каквото мога да не го разваля. Когато бях млад, вярвах в изразителността. Бях чел Кроче, а прочитът на Кроче не ми се отрази добре. Исках всичко да изразя. Мислех си, например, че ако ми трябва залез, редно е да намеря точната дума за залеза – или, по-точно, възможно най-изненадващата метафора.

Впоследствие стигнах до извода (и може би той звучи тъжно) че вече не вярвам в изразителността, в експресията. Вярвам само в алюзията. В крайна сметка какво са думите? Думите са символи на споделени спомени.
Ако употребя дадена дума, вие трябва да разполагате с някакъв опит от нейното значение. В противен случай тя не ви говори нищо. Мисля, че можем само да прокарваме алюзии, можем само да накараме читателя да си представя някакви неща. Ако е достатъчно схватлив, той ще се задоволи с това, че ние само намекваме.

Това позволява ефективност – а поне в моя случай позволява също така и мързел. Питали са ме защо никога не съм пробвал да напиша роман. Мързелът, естествено, е първото обяснение. Но има и друго. Никога не съм чел роман, без в един момент да изпитам известна умора. В романите има подплънки; мисля, че употребата на подплънки е може би съществена част от романа, така показва неговата история. Но пък много разкази съм препрочитал ред и ред пъти.

Намирам, че от някой разказ на, да кажем, Хенри Джеймс или Ръдиард Киплинг, получавате също толкова сложност, но по много по-сладостен начин, отколкото от някой дълъг роман.
Мисля, че до това се свежда моето кредо. Когато ви обещах „кредото на поета“, доста наивно смятах, че след като прочета цели пет лекции, ще съм си изработил междувременно някакво кредо. Но май съм длъжен да ви призная, че нямам никакво кредо, освен може би няколкото предупреждения и подсигурявания, за които ви говорих.

Когато пиша нещо, опитвам се да не го разбирам. Не мисля, че интелектът има много общо с работата на писателя. Намирам, че един от греховете на съвременната литература е, че твърде много се занимава със себе си. Например, смятам френската литература за една от големите световни литератури и едва ли някой би се усъмнил в това. И въпреки това започнах да чувствам, че като цяло френските автори прекалено много се занимават със себе си.

Французинът започва да се самоопределя, още преди да знае какво ще напише. Той си казва: я да видим какво ще напише един католик, роден в тази и тази провинция, който освен това си пада малко нещо социалист? Или: как трябва да пишем след Втората световна война? Допускам, че много хора по цял свят се бъхтят под тези илюзорни проблеми.

Когато пиша (разбира се, може да не съм добър пример, а само едно ужасно предупреждение) аз опитвам да забравя всичко за себе си. Забравям за личните си обстоятелства. Не се опитвам – както някога исках – да бъда „южноамерикански писател“. Просто се опитвам да предам моментната си мечта. И ако мечтата е смътна (а в моя случай обикновено е така) аз гледам да не я разкрасявам, гледам дори да не я разбирам.

Може би добре се справям, защото всеки път, когато прочета статия за себе си – а по някаква причина изглежда има страшно много хора, които пишат такива работи – като цяло се удивлявам и изпитвам огромна благодарност за дълбоките значения, които тези хора са разчели в моите доста произволни драсканици. Разбира се, признателен съм им, защото възприемам писането донейде като нещо колективно. Тоест, читателят има своята роля в творчеството, той обогатява книгата. Същото става, когато човек чете лекции.

Навярно си мислите от време на време, че, ето, чули сте хубава лекция. Ако е така, трябва да ви поздравя, защото, в крайна сметка, вие работихте заедно с мен. Ако не бяхте вие, едва ли лекциите щяха да са особено добри, едва ли изобщо щяха да са поносими. Надявам се, че създадохме нещо колективно тази вечер. И тъй като тази вечер е различна от другите, бих желал да разкажа нещо за себе си.

Дойдох в САЩ преди шест месеца. В своята страна аз съм – да цитирам заглавието на една известна книга от Хърбърт Уелс – Невидимият човек.  Тук се усещам видим. Тук хората са ме чели – толкова много са ме чели, че ме подлагат на кръстосан разпит върху разкази, които напълно съм забравил. Питат ме защо еди-кой-си е замълчал, преди да отговори, а аз се чудя кой беше този, защо мълчеше и какво беше отговорил. Свеня се да им кажа истината. Отвръщам, че еди-кой-си e замълчал, преди да отговори, защото по принцип човек мълчи, преди да отговори. И все пак всичко това ме радва. Мисля, че допускате сериозна грешка, ако цените (пък и знам ли дали цените) моето писане. Но намирам тази грешка за много щедра.

Мисля, че човек трябва да опита да вярва в разни неща дори ако след това те го разочароват.
И ако сега се шегувам, то е, защото чувствам нещо в себе си. Шегувам се, защото наистина чувствам какво означава това за мен. Знам, че ще се връщам към тази вечер. Ще се питам: защо не казах онова, което трябваше да кажа? Защо не казах какво означаваха за мен тези американски месеци – какво означаваха за мен всички тези непознати и познати приятели? Но предполагам, че по някакъв начин чувствата ми стигат до вас.

Превод Ангел Игов

Из "Това изкуство на поезията" (Сиела): "През есента на 1967 г., когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи  към традицията на другите „велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, Беоулф, старонорвежките Еди, Хиляда и една нощ, Корана и Библията до Рабле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс." (От послеслова на Калин-Андрей Михайлеску)