page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Форма на живот" - романът в писма на Амели Нотомб
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Форма на живот" - романът в писма на Амели Нотомб

12.1.14

Във „Форма на живот“ (Колибри) за свръхтежкия Мелвин Мапъл храната е средство за протест срещу войнишката участ и дискомфорта, който изпитва заради участието си в една непонятна битка войната в Ирак. Амели Нотомб е затрупана от читателски писма, но я трогва тъкмо вниманието на Мелвин, който е неин страстен почитател, защото споделеното в писмата му дълбоко я интригува. Тя е не просто най-ексцентричната, но и най-четената френскоезична писателка в света.

Амели Нотомб е родена през 1967 г. в Кобе, Япония, пише от седемнайсетгодишна, а успехът я съпровожда вече две десетилетия – книгите й непрестанно будят полемики и „залепват“ на челните позиции по продажби. През 1999 г. печели Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, а романът „Форма на живот“ е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ през 2010 г.  Следва откъс от романа в превод на Светла Лекарска.

Трескаво очаквах следващото послание на Мелвин. Постоянно ме нападаха невероятни видения: разгромени иракци, експлозии, които разцепват черепа ми, американски войници, които не спират грозно да плюскат, докато не възпроизведат военните действия в коремите си. Виждах как с неизбежното преминаване към по-голям размер дебелината печели все повече позиции, виждах как фронтът на мазнината се премества по картата.
Армията на Съединените щати ми се явяваше в непрекъснато подпухващ образ на гигантска ларва, която поглъща неясно очертани вещества – може би иракски жертви. Понякога виждах нещо като тяло, доколкото може да се нарече така тази изобилна тлъстина. На английски corpse означава „труп“. Във френския език това е само едно от значенията на думата. Живо ли е дебелото тяло? Единственото доказателство за това е, че то дебелее още повече. Такава е логиката на затлъстяването. После ми се привиждаше някой, който можеше да е Мелвин Мапъл и който се задушаваше през нощта в леглото си. Изчислявах, че около половината от стоте допълнителни кила сигурно бе разположена по корема и гърдите му. Петдесет килограма беше най-вероятното тегло на Шехеразада, така че вярвах в съществуването на излегналата се върху сърцето му любовница. Виждах също идилията, интимното общуване, появата на любовта там, където най-малко може да бъде очаквана. През шестте години война бяха изминали повече от хиляда и една нощи.
От Паскал насам знаем, че „човекът не е нито ангел, нито животно… и че колкото повече се стреми да се уподоби на ангел, толкова повече се превръща в животно“. Мелвин Мапъл добавяше своята версия – който иска да прилича на животно, се превръща в ангел. Вярно, че в историята му нямаше само ангелски детайли, далеч не. Но мощта на илюзията, която позволяваше на моя кореспондент да преживее непоносимото, будеше респект.
На Салона на книгата в Париж сред хората, дошли за автограф, имаше и едно дебело момиче. Писмото на Мелвин до такава степен ме бе обсебило, че девойката ми се видя крехка и обхваната в прегръдката на някой Ромео, добавен към нейното тяло.

Скъпа Амели Нотомб,
Вашето отношение ме трогва. Надявам се все пак, че не преувеличавате лиризма на моя случай. Знаете ли, въпреки че Обама е президент, войната не е свършила. Това ще стане само когато отсрещният лагер реши. Докато сме тук, ние оставаме в опасност. Разбира се, няма ги вече тези атаки, които ме направиха булимик. Но всяко излизане ни превръща в мишена и сред нас все още има много убити. Тук не ни обичат и сигурно има защо.
Дебелите като мен винаги са на предна линия. Няма нужда да ви обяснявам защо, то се вижда с просто око – дебелият е най-добрият човешки щит. Докато едно нормално тяло може да предпази само един човек, моето предпазва двама или трима. Освен това ние служим като гръмоотводи – иракците са толкова изгладнели, че нашата тлъстина ги обижда, затова искат първо нас да премахнат.
Убеден съм, че и американските ни началници искат същото. Затова дебелите със сигурност ще останат тук до последния ден, определен от Обама, и така ще се увеличат шансовете за нашето изтребление. След всеки конфликт сме виждали как в Съединените щати се завръщат войници, страдащи от ужасни патологии, които причиняват угризения на цялата страна. Спецификата на тези здравословни проблеми обаче беше такава, че населението можеше да ги припише на онова, което във войната не се поддава на обяснение.
Докато надебеляването не е нещо странно в Америка, то просто е комично. Въпреки че е заболяване, обикновените хора рядко го възприемат така и смятат дебелия човек за здравеняк. Армията на САЩ може да понесе всичко друго, но не и да бъде окарикатурявана. „Страдали сте? Не се забелязва!“, или „Какво друго сте правили в Ирак, освен да ядете?“, са реакциите, които ще предизвикаме. Ще имаме реален проблем с общественото мнение. Американската армия задължително трябва да поддържа образа на мъжествения, силен и смел войник. А затлъстяването, което ни обременява с огромни гърди и задници, създава по-скоро женствен образ на мекушавост и боязън.
Ефрейторите се опитаха да ни наложат диета. Невъзможно – от лакомия сме способни на всичко. Храната е като всяка друга дрога, само дето поничките се набавят по-лесно от кокаина. По време на забраната да се храним напълняхме още повече. Когато я вдигнаха, напълняването ни подхвана нормалния си ритъм.
Да, дрога – съвременната война не може да бъде понесена без наркотици. Във Виетнам нашите войници са пушили опиум, но той предизвиква далеч по-слаба зависимост от моята към сандвичите с пастърма. Когато нашите момчета от 60-те и 70-те години се прибрали по домовете, никой от тях не продължил с опиума, защото е трудно да си го набавиш в САЩ. Когато ние се приберем, как ще можем да се откажем от вездесъщата junk-food? Ако тук ни бяха раздавали опиум, сега нямаше да сме така дебели. От всички дроги храната е най-вредната и поражда най-голяма зависимост.
Казват, че трябва да се яде, за да се живее. Ние пък ядем, за да умрем. Това е единственото самоубийство, което имаме под ръка. Почти не изглеждаме като хора, толкова сме огромни, а всъщност булимията порази най-свестните от нас. Има момчета, които приеха ужасите на войната, без да изпаднат в каквото и да е патологично състояние. Не им се възхищавам. Те не са смели, просто им липсва чувствителност.
В Ирак нямаше оръжия за масово унищожение. Дори и да е имало съмнения по въпроса, днес вече е ясно. Следователно този конфликт е скандално несправедлив. Не искам да се оправдавам. Въпреки че не съм толкова виновен, колкото Джордж Буш и неговата банда, все пак нося известна отговорност. Участвах в този ужас, убивах войници, убивах цивилни. Хвърлях бомби в жилища, където имаше жени и деца.
Понякога си казвам, че Шехеразада е една от тези иракски жени, които съм убил, без да ги видя. Не търся метафората, но смятам, че трябва да понеса тежестта на моето престъпление. Късметлия съм, защото Шехеразада, въпреки че има хиляди причини да ме мрази, нощем ме обича. Иди че разбери – мразя тлъстината си, която ме измъчва по цял ден, но в нея живее Шехеразада, която след боя ми дава любов. Дали знае тя, че навярно съм нейният убиец? Шепнел съм ѝ го в отговор понякога, когато ми се е обяснявала в любов. Но то, изглежда, не я тревожи. Любовта е мистерия.
Ненавиждам Багдад. Но не ми се иска особено да се прибера в Балтимор. Не съм казал на нашите, че съм напълнял със сто кила, ужасявам се от реакцията им. Неспособен съм да пазя диета. Не искам да загубя Шехеразада. Да отслабна, означава да я убия за втори път. Ако наказанието ми за тази война е да нося моята жертва като свръхтегло, приемам го. Първо, защото е справедливо, и второ, защото по някакъв необясним начин ми дарява щастие. Нямам никаква склонност към мазохизъм, не става дума за това.
В Америка, по времето, когато бях слаб, имах доста връзки с жени. Те ми даваха много, не мога да се оплача. Понякога дори се влюбвах. Както всеки знае, да правиш любов с тази, която обичаш, е върхът на земното щастие. Обаче това, което изживявам с Шехеразада, е още по-хубаво. Дали защото тя споделя по толкова конкретен начин интимния ми свят? Или просто защото е тя?
Ако животът ми се състоеше само от нощи, щях да съм най-щастливият човек на земята. Уви, има и дни и те ме смазват в буквалния смисъл на думата. Налага се да мъкна това тяло навсякъде, такава е голготата на дебелите. За разлика от робите, които са градили пирамидите, аз не мога да оставя товара си нито за миг. Ужасно ми липсва простата радост да вървя с лека крачка, без да се чувствам премазан. Ще ми се да изкрещя на нормалните хора да се възползват от невероятната привилегия, която дори не осъзнават – да можеш да подскачаш, да се придвижваш безгрижно, да се наслаждаваш на танца на най-обикновените движения. Като си помисля само, че някои отказват да отидат пеш на пазар или да вървят десет минути до станцията на метрото!
Но най-страшното е презрението. Спасява ме единствено това, че не само аз съм дебел. Солидарността на другите като мен ме предпазва от пълното рухване. Няма по-голямо страдание от това, което причиняват погледите, подмятанията и подигравките. Не знам как съм се отнасял преди към лоените топки, които съм срещал – дали съм се държал с тях като мръсник? И то със спокойното съзнание, че дебелият си е дебел и така му се пада, че човек не случайно надебелява, така че трябва да си плати, защото не е невинен.
Истина е, не съм невинен. Нито морално, нито физически. Извършвал съм военни престъпления, плюскал съм като чудовище. Но сред тези тук, които си позволяват да ме съдят, никой не струва повече от мен. Редовете ни са изпълнени с убийци от моя вид. А това, че не са напълнели, показва, че грешките не им тежат на съвестта. Те са по-лоши от мен.
Когато моите другари и аз плюскаме, слабите войници ни крещят: „По дяволите, момчета, престанете! Гади ни се, като гледаме как набивате!“. Не им отвръщаме нищо, но помежду си разговаряме. Всъщност на нас ни се гади от това, че те се хранят нормално, без избиването на цивилни да е променило с нещо живота им, без ни най-малко да са травматизирани от това. Някои ги защитават, като смятат, че те страдат тайно. Като че ли тайното страдание може да изкупи толкова явните им престъпления! Ние поне носим вината си видимо. Нашите угризения не са потайни. Те изразяват съпричастието ни към тези, които така тежко сме наскърбили.
Самите ние ненавиждаме думата „дебели“ и помежду си се наричаме „саботьори“. Нашата тлъстина представлява прекрасен и зрелищен акт на саботаж. Ние струваме много на армията. Храната не е скъпа, но ние я поглъщаме в такива смайващи количества, че сметката трябва да е доста солена. Чудесно, нали плаща държавата. В един момент, след оплакване, постъпило в интендантството, началниците се опитаха да ни накарат да плащаме след повторна порция. За тяхно нещастие представиха сметката на нашия приятел Бозо – класически пример за свиреп гигант. Каква само физиономия направи той! Ако щете, вярвайте, но Бозо накара дежурния да изяде бележката и му каза: „Следващия път аз ще изям тебе!“. Повече никога не стана въпрос за плащане.
Ние струваме скъпо и заради дрехите – налага се всеки месец да сменяме униформите, тъй като вече не се побираме в тях. Не можем да закопчаем нито панталона, нито ризата. Казват, че в армията заради нас е създаден нов размер – XXXXL. Доста се гордеем с това. Надявам се, че ще продължат с ХХХХХL, защото ние нямаме намерение да спрем дотук. Между нас казано, ако бяха малко по-хитри, щяха да направят дрехи от еластан. Споделих това с отговорника по екипировката и ето какво ми обясни той: „Невъзможно. Еластанът е несъвместим с военния дух. Необходими са ни твърди дрехи от нееластичен плат. Еластанът е враг на армията“. Мислех, че сме във война с Ирак, оказа се, че се бием срещу латекса.
Струваме скъпо и като здравеопазване. Когато човек е дебел, винаги страда от някакво заболяване. Повечето от нас са сърдечноболни и трябва да взимат лекарства за сърцето. И за високо кръвно налягане. Най-гадното беше, като решиха да ни оперират. Ама че история! Извикаха от Съединените щати някакъв хирург, прочут с поставянето на гастрични пръстени – притискат стомаха в нещо като скоба, за да не изпитваш глад. Но такова чудо не може да се постави, ако човек не е съгласен. Никой не се съгласи. Ние искаме да изпитваме глад! Плюскането е нашата дрога, нашият вентил за изпускане на пàрата, не искаме да го загубим. Да бяхте видели само физиономията на хирурга, като разбра, че няма кандидати! Тогава ефрейторите се хванаха за слабото звено във веригата – Иги, който явно беше по-комплексиран от останалите заради теглото си. Започнаха да го тормозят, да му показват негови снимки. „Виж колко хубав беше преди, Иги, когато беше слаб! Какво ще каже приятелката ти, като се върнеш вкъщи? Тя няма вече да те харесва!“ Иги се поддаде и го оперираха. Получи се, отслабна страхотно. Само че прочутият хирург, сърдит, че бездейства, си замина за Флорида. Малко след това пръстенът нещо се скапа, измести се и трябваше да оперират Иги по спешност. Военните хирурзи не се справиха и нещастникът умря. Било е неизбежно, само специалист по тези операции е можел да се справи. Трябвало е да извикат онзи от Флорида, но и да го бяха направили, той нямаше да успее да дойде навреме. Семейството на Иги заведе дело срещу американската армия и го спечели съвсем лесно. Държавата даде на родителите колосална сума.
Така че струваме скъпо и заради съдебните разноски. Историята с Иги ни даде някои идеи. Все пак ние сме дебели заради Джордж Буш. Познавам много войници, които ще заведат дела, като се върнат в родината. Не съм сред тях. Предпочитам да си нямам работа с онези там. Те са престъпници, изпратили са на смърт хиляди невинни и са съсипали живота на оцелелите.
Искам да им навредя колкото може повече. За жалост съм доста безопасен и най-добре саботирам системата, като плюскам. Проблемът е в това, че действам като камикадзе – по-скоро се самоунищожавам, отколкото да постигам целта си.
Все пак съм доста горд с последната си победа – вече не мога да вляза в никой танк. Отворът е прекалено тесен. Впрочем винаги съм се ужасявал от тези машини, в които те хваща клаустрофобия и които не предпазват така добре, както изглежда на пръв поглед.
Видяхте ли какво дълго писмо стана. Не мога да повярвам, че написах всичко това. Явно съм имал нужда. Надявам се да не ви дойде много.
Искрено ваш,
Мелвин Мапъл
Багдад, 17 март 2009

Обикновено не изпадам във възторг от дългите писма. По принцип те са най-безинтересните. От 16 години насам пощата ми е толкова обемиста, че съм си изградила инстинктивна и базирана на опита теория на епистоларното изкуство. И така, най-хубавите писма никога не са по-дълги от два листа, формат А4, изписани от двете страни (любовта към горите подтиква към опистография, а тези, които се борят за старите правила на куртоазията, имат неуместни приоритети). Това не е странно – би било признак на неуважение да си въобразиш, че имаш да казваш много повече, а неуважението не те прави интересен. Вярно е, че Мадам дьо Севинье е казала: „Простете ми, нямам време да пиша кратко“. Но тя не може да послужи за илюстрация на моята теория – нейните писания винаги са увлекателни.
Макар и много различен от Мадам дьо Севинье, Мелвин Мапъл също ме опроверга. Писмата му не ми се струваха дълги, защото напълно ме поглъщаха. Чувстваше се, че са писани под натиска на върховна потребност, а тя е най-добрата муза. Не можех да направя друго, освен да отговоря веднага, противно на навиците си.

Скъпи Мелвин Мапъл,
Благодаря за писмото ви, което още повече разпалва моя интерес. Не се безпокойте, не ми идва много, всъщност винаги ми се струва недостатъчно.
Да, вашата булимия и тази на приятелите ви е акт на саботаж. Вече сме чували девиза: „Правете любов, а не война“. Вашият е: „Пирувайте, вместо да воювате!“. Безкрайно похвално. Но осъзнавам риска, на който сте изложени, и ви моля да се пазите, доколкото е възможно.
Приятелски,
Амели Нотомб
Париж, 24 март 2009