От седмицата: СПИН, бесило, убийство в сеното

Петко Тодоров

СПИН-темата е жива

„Онзи следобед двете с Грета, сестра ми, позирахме на вуйчо Фин да ни нарисува, тъй като той вече знаеше, че умира. Това беше, след като разбрах, че когато порасна, няма да се преместя в апартамента му и да бъда с него до края на живота си” – тя е на 14 в романа „Кажи на вълците, че съм си у дома” на Карол Рифка Брънт (изд. „Милениум”).

Вуйчото е болен от СПИН, гей. Нашумял художник. Това е последната му картина, с нея предизвиква сензация, но е кодирал върху платното послание, което само момичето разбира. Смъртта му е само завръзката и начало на серия от трогателни интриги. Ню Йорк, 1987, тогава СПИН не слизаше от медиите.

Тази болест се оказа етикет за рефлексите и на медии, и на общество. Свикнахме и тя изчезна от съзнанието ни. Литературата е друго нещо и този роман е от все по-честите белези за нейната алтернативност на масмедиите.

Има ли Бог бъдеще

Заглавието е на последната глава в „Историята на Бог” на Карън Армстронг (изд. „Изток-Запад”). В Аушвиц бесят малко момче ей така, за назидание, строените хиляди наблюдават половин час агонията му.

Някой се обадил: „Къде е Бог? Къде е Той?”. На повторния въпрос „Къде е Бог сега?” някой отговорил: „Как къде?! Той е тук, пред нас – виси на бесилката”. Битува мнение, че точно Холокостът сложил точката на конвенционалната теология сред евреите.

„История на начина, по който мъжете и жените са го възприемали от Авраам до наши дни”, а не „на неизразимата реалност на самия Бог”, пояснява Армстронг съдържанието. Богът, почитан от евреи, християни и мюсюлмани. Колкото до въпроса от заглавието: „Ако трябва да създадем една нова и жизнена вяра за XXI в., то сигурно си струва да се взрем и в историята на Бог, за да извлечем някои поуки – и предупреждения”.

Техниката на английския разказ

Героинята на Мюриъл Спарк в „Портобело Роуд” нанизва пръста си на игла в купа сено. Те са две момчета и две момичета, израстват заедно и тя остава с прякора Иглата в компанията. После се пръсват, разказът има своите африкански страници, там единият от младите мъже се изявява като колонизатор, има и такива години в английския ХХ век.

Но като че ли те са предопределени да съчетаят две житейски двойки и когато бившият колонизатор тръгва към женитба с другата дама, удушва разказвачката в купа сено.

Тя почва разказа си постмортем от позицията на своето небитие. Съвсем като в романите на Спарк. Нещо като минимизиран неин роман в разказа, дал българското заглавие на сборника й (изд. „Сиела”).

Но тук има и разкази от по 5-6 страници с абсолютно анонимни персонажи, които минават през читателския череп като вопъл или въздишка. Спарк е виртуозен техничар.