page contents Книжен Ъгъл: Легенда за Сигурд и Гудрун или неизвестният Дж. Р. Р. Толкин
Предоставено от Blogger.

Легенда за Сигурд и Гудрун или неизвестният Дж. Р. Р. Толкин

11.2.14

Кристофър Толкин

Б. р. - Легенда за Сигурд и Гудрун е написана от Дж. Р. Р. Толкин двайсет години преди да завърши трилогията си за Властелинът на пръстените. Кристофър Толкин, син на писателя, я намира в архива на баща си едва преди няколко години. Книгата представлява поетична интерпретация за северните разкази за вьолсунга Сигурд и падението на нифлунгите (нибелунгите). Първата поема се нарича „Сага за вьолсунгите” и съдържа 339 стиха по 8 реда и разказва за великия герой Сигурд, който посича дракона Фафнир и му отнема съкровището, а втората – „Песен за Гудрун” – се състои от 166 стиха и пресъздава съдбата на Гудрун след смъртта на Сигурд, женитбата й с краля на хуните Атли, за смъртта на братята й и нейното отмъщение. Следват откъси от предговора на Кристофър Толкин и от самото произведение, предложено от "Сиела" в двуезично издание в превод на Ангел Игов.

В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за книгите, които е чел в детството си, и там казва следното:

„Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха за предпочитане“.

Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ – „Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от декември 1937 г.:

„Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред... пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“ Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова песен за Гудрун“.

Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“, а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г..

Но въпреки постиженията му в това поле, особено признати в Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично на норвежка тематика – освен навярно двете „Нови песни“; и, доколкото ми е известно, за други такива текстове няма никакви доказателства, освен ако съществуването им не се подсказва от един запис, диктуван за машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата си част да са написани много бързо и често на границата на нечетливото, или дори я преминават.

„Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежат на същото време. Изкушавам се да ги датирам не от ранните, а по-скоро от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война, но това не е нищо повече от незащитима интуиция. Двете поеми, които според мен са съчинени почти една след друга, представляват много съществено дело, и ми изглежда възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било доказателства, че баща ми се е обърнал към старонорвежките поеми като нов поетически проект след като е изоставил „Песен за Леитиан“ (легендата за Берен и Лутиен) към края на 1931 г.

Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници, те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразни по характер, изобилстват от неясноти, противоречия и загадки, и тъкмо от съществуването на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише „Новите песни“. (...)

Начало

В дни стародавни
без дъно бе светът:
нямаше бряг,
нито бурно море,
без стени бе земята,
без свод – небето,
зейнала бездна
без злак, без стръкче.

Тогава се потрудиха
тежко боговете,
сияйния свят
строиха здраво.
Над вълните възлезе
величавото слънце,
тучната трева
в утрото огрея.

Те високо възправиха
сводове, кули,
с подпори полирани,
с позлатени стълбове,
в скалата изсякоха
стръмни валове,
ковачници, крепости
скроиха нетленни.

В чертозите почнаха
чудно веселие,
твориха човеци,
като тях изкусни;
под небесните хълмове,
нависоко сградени
без злост заживяха
в забравено време.

Страховити сенки
от сумрака плъзнаха
над мъгливите ридове
край Морето без бряг,
врази вековечни,
воини на мрака,
от прастара пустош,
първични, древни.

Война се отпочна:
великани превзеха
зидове, замъци,
замря радостта.
Планини се преместиха,
прогърмя Океанът
силно и страшно,
Слънцето изтръпна.

Боговете се сбраха
в бисерни зали,
за смъртта, за съдбата
се сурово замислиха,
ориста да отвардят,
вразите да смажат,
лек да добият,
та лъчи пак да бляснат.

В разгорения огън
от гняв нажежен
бе сръчно изсечен
чукът най-тежък.
Гръм и мълнии
могъщият Тор
размаха сред тях –
разделени, сразени.

Вековечни врази
веднага побягнаха,
от стените отблъснати,
със страх се загледаха;
заехтя Земята,
зарева и морето,
и ледните ридове
по ръба на света.

Песен поде
пророчица древна,
заслушаха замъците –
тя застана високо.
За съдбовност и смърт
словата ѝ бяха,
за последната битка,
що боговете чака.

„Рогът на Хеймдал
реве в ушите ми;
Огненият мост
се огъва под конници;
Ясенът страда,
треперят ръцете му,
Вълкът се събужда,
воини яздят.

Мечът на Сурт
морав дими;
Змеят заспал
замърда в морето;
от пристан в пъкъла
призрачен кораб
стоварва легиони
за сетната битка.

Вълкът Фенрир
вече чака Один,
а пламъкът на Сурт –
прекрасния Фрейр;
дълбокият дракон
дебне Тор –
нима загива
Земята вече?

В ден съдбовен
дойде ли някой,
от смъртта вкусил
и вече безсмъртен,
погубил змея,
потомък на Один,
не ще загине
Земята тогава.

Шлем ще носи,
а в шепата – мълния,
ще е лумнал духът му,
а ликът – царствен.
Сурт ще се сгърчи,
ще се скрие Змеят,
Вълкът ще се срине
и свят ще има.“

Боговете се сбраха
на било високо,
за смъртта, за съдбата
се сурово замислиха.
Слънцето спретнаха,
сребърната луна,
задружно заплаваха
по звездни моря.

Фрейр и Фрея
фиданки насадиха,
жилави треви
и живи цветя;
Тор в колесницата
трещеше отгоре им,
през дверите бързаше
към бърдата от камък.

По земята зелена
закрачи Один,
морен от мъдрост,
мора предвидил,
Господ на господарите,
гордите богове,
пръсна семето си,
прадед на герои.

Съгради Валхала,
величава и бляскава,
с колони от копия,
с керемиди от щитове.
Оттам засноваха
над земята гарвани,
а орел на вратите
остана да чака.

Многото гости
мрачно пееха,
медовина преглъщаха
и месо от глиган:
могъщи воини
в метални ризници,
сбрани в чертога,
чакат Избраника.