page contents Книжен Ъгъл: 9 септември - изненадата, радостта, ужасът
Предоставено от Blogger.

9 септември - изненадата, радостта, ужасът

5.3.14

Александър Везенков

В ранната сутрин на 9 септември 1944 г. Радио София разпространило извънредно важна новина - малко преди шест и половина Кимон Георгиев, подполковник от запаса и бивш министър-председател, прочел прокламация към българския народ. Някои си спомнят гласа му като „уморен, но ясен и чист", други като „слаб, женствен", но не това е важното . В прокламацията се описвало катастрофалното положение, до което е била доведена страната като съюзник на хитлеристка Германия, и се оповестявало съставянето на ново правителство на Отечествения фронт. То обещавало да нареди България на страната на антихитлеристката коалиция и така „да я спаси от гибел".
Представени били и министрите в новия кабинет - една доста шарена група от звенари, комунисти, земеделци-пладненци, социалдемократи и „независими интелектуалци". Самият Кимон Георгиев ставал за втори път в кариерата си министър-председател. Прокламацията била повторена многократно през деня.

След първоначалната изненада

За много от обикновените хора новината била объркваща - правителството включвало както комунисти и земеделци-пладненци, които за първи път поемали министерски постове, така и известни превратаджии и активни политици с дълги и противоречиви биографии. Объркване внесло преди всичко името на самия министър-председател. Някои в първия момент сметнали, че Кимон Георгиев и новият министър на войната запасният полк. Дамян Велчев са дошли на власт почти като повторение на режима от 19 май 1934 г. За много хора самото присъствие на ред познати имена действало успокоително, ограничавайки сякаш непредвидимото до едни поносими граници. За други обаче точно те били източник на съмнение дали изобщо става дума за истинска промяна и скъсване с миналото. Някои комунисти се притеснявали, че техните министри са твърде малко на брой - едва четвърт от състава на кабинета.
За интересуващите се от политика обаче информацията от радиото била еднозначна - на власт дошли комунистите, пък макар и в коалиция. Именно комунистите създали Отечествения фронт, именно те набирали участниците в него и пропагандирали каузата му в продължение на повече от две години, така че нямало място за съмнения кой стои зад цялото предприятие. Към тази мисъл водели и новините от предните дни и особено съобщението за навлизането на съветската армия в страната на 8-ми сутринта. Решителните действия на комунистите през следващите часове и дни разсеяли неведението и на останалата част от населението. Парадоксално, известни илюзии продължили да хранят най-вече техните съюзници в новото управление, смятайки, че с времето някак ще успеят да вземат инициативата и да добият по- силни позиции.
Радиото не уточнявало как новото правителство е встъпило в длъжност, но и за това не било трудно да се досети човек. Дотогавашният премиер на страната Константин Муравиев често разказвал как в просъница чул гласа на Кимон Георгиев по радиото и веднага съобразил, че е бил свален от власт с преврат . Литературният критик Борис Делчев, иначе тясно свързан с комунистическата партия, стигнал до същия извод при вестта за новия кабинет: „За укази не става и дума. Явно е - coup d'Etat" . На самия 9-и сутринта обаче това като че ли не се обсъждало особено много - новото правителство се възприемало като свършен факт. В речи и последвалите вестникарски статии се споменавало за присъединяването на „патриотичното офицерство" към „народното дело", но само като част от една много по-широка и дългогодишна борба.
Новината за поемането на властта от Отечествения фронт се разпространила бързо - някои я чули по собствените си радиоприемници, а на много места благодарение на градските и селските радиоуредби, други си спомнят как някой съсед или познат им казал за чутото. Около двеста хиляди радиоапарата в страната били достатъчни, за да преобърнат съботния ден на почти всекиго в България. Наистина първоначално властвала обичайната утринна тишина, притичвали отделни хора, главно младежи, някои със знамена, други - въоръжени. Малко по-късно, вече на митинги в подкрепа на новата власт, се заредили импровизирани речи.
Според очевидците денят на 9 септември 1944 г. бил слънчев и топъл и това допълнително предразположило много хора да излязат по улиците. Някои били водени просто от любопитство, но други демонстрирали по всякакъв начин ентусиазма и подкрепата си за политическата промяна - мнозина се окичили с червени ленти по ръкавите, на някои от тях били изписани и инициалите на Отечествения фронт. Това било толкова масово, че дори се намерили амбулантни търговци, които в отговор на широкото търсене извадили за продан по улиците червени ленти. Всякакви дрехи с червен цвят се носели много повече от обикновено; наред с това някои пък слагали оранжеви - цветът на Земеделския съюз; каскетите до голяма степен изместили меките шапки. Както забелязва един тогавашен писател, „поради облеклата си сега всички приличаха на работници" . В еуфорията се стигнало и до комични ситуации - така в София по улица „Московска" тълпата възторжено понесла един мобилизиран лекар, вземайки го за партизанин, независимо от опитите му да изясни недоразумението .
В столицата се провел митинг пред съветската легация, който започнал към 3 часа следобед. Пред множеството говорили неколцина от новите министри, други представители на отделните партии и младежките им организации, както и трима свещеници. В речите им се призовавало за „сплотеност и единодушие", за „спокойствие и дисциплина", за „единство и смела борба", припомняли се жертвите от „повече от двадесет години тъмнина и мракобесие", борците срещу тях и дадените жертви, подчертавали се, разбира се, и заслугите на „Съюза на съветските народи и неговия вожд маршал Сталин" . След това бил организиран още един митинг, този път на площад „Славейков", който бил излъчен и по радиото.
Започнали да се появяват червени знамена тук-таме на самия 9-ти, доста повече на следващия ден, включително над казармите, показвайки кой е взел властта. Един от водещите партийни функционери в Пловдив свидетелства за нагласите през първите дни: „не само в града, но и във всички казарми само червени знамена се вееха и червени ленти се носеха, не смееха дори националното знаме да издигнат, та трябваше ние да ги убеждаваме да издигнат и националния трицвет" .

Ужасът

В същото време мнозина не само не се радвали, но изпитвали истински ужас от ставащото - както от идването на комунистите на власт, така и от настъпването на съветските войски. Този първоначален стрес отбелязва и един от партизаните, влезли на 10 септември във Велико Търново: „Хората в града ни посрещнаха изобщо не много добре. Те бяха наплашени и си представяха, че сме някои човекоядци... Гледахме как се надигаха перденцата на прозорците по малко и прикрито ни гледаха" . Радостта на тълпите по улиците не само не ги увличала, но допълнително ги плашела. Тези хора обаче си стояли по къщите и малкото запазени фотографии показват само онези, които излезли на улиците. Публични протести срещу ставащото нямало. Напротив, особено в села и по-малки градове, в противоречие с убежденията си мнозина излезли да посрещат партизаните и съветските части, включили се в организираните от новата власт митинги и събрания, за да засвидетелстват лоялност към новата власт.
Завземането на властта било съпроводено от някои напълно излишни убийства и екзекуции. Но докато в самото начало те били единични, следващите дни и седмици взели многократно повече жертви. В някои случаи тези убийства били замислени като отмъщение за конкретни репресии отпреди, макар това да повлякло и хора без пряка отговорност за тях. На много места обаче терорът се изсипал върху заварения елит и неговите крепители без значим конкретен повод, като част от една всеобща и неконтролируема вълна. Няколко категории хора с основание можели да се чувстват застрашени - полицаи, жандармеристи и всякакви техни сътрудници, служители на властта, активисти на националистически и фашистки организации, като легионери, цанковисти и пр., - но както се оказало, и просто богати и видни хора, дори лекари, учители, свещеници.
На прицел били взети и всички внедрени в нелегалното движение провокатори или просто набедени за такива, както и всички онези комунисти, партизани или ятаци, които в един или друг момент се били огънали пред властта и станали волни или неволни предатели на свои другари. По-голямата част от тези хора били екзекутирани веднага, без допълнително проучване, и не е изненадващо, че сред тях имало и напълно невинни жертви. Точно за тази категория пострадали обаче днес малцина се сещат - не ги припознават като свои нито комунисти, нито антикомунисти.
Вълната от арести, проточила се няколко седмици, свела страха от „комунистите" до съвсем конкретни и осезаеми измерения. Допълнително притеснение донесъл фактът, че когато опитвали да им занесат храна и дрехи или поне да ги видят, мнозина не могли да намерят задържаните си близки. Понякога от достоверни източници, друг път по слухове се разбирало, че са били убити. Някои сочели местата, където са извършени екзекуциите, изброявали хората, отведени натам, както и имената на онези, които ги отвели. На места се чули изстрели, в много други случаи се ползвало хладно оръжие като кирки и сопи. Почти безкръвното завземане на властта се оказало начало на едно ново и голямо проливане на кръв. Но отсега трябва да се отбележи, че докато в отделни селища били избити десетки хора, в много други въпреки разгорещените страсти не се стигнало до нито едно убийство.
Развихрили се и някои прояви, които историци от комунистическо време ще да нарекат „социалните аспекти на въстанието". По-заможните собственици бивали принудени да правят дарения в стоки или за предпочитане в пари за „народните партизани", за семействата на загиналите, за фронта, за бедните и за какво ли още не. Активистите на новата власт самоволно „реквизирали" автомобили и камиони и това било само най-видимата част на един по- мащабен процес на присвояване. Това естествено се приемало от засегнатите с облекчение като по-малкото зло. Едновременно с това страхът тласнал много хора да се престроят зад новата власт.

От „9 септември 1944 г." до „Девети септември"

Новината за поемането на властта от Отечествения фронт идвала след други съдбовни сведения от предходните дни и седмици. Изобщо от години, особено от навечерието на Втората световна война, хората били вече свикнали да следят не само вестниците, но и радиото за последните световни и вътрешни политически новини. А новини, при това често пъти изненадващи и извънредно важни, имало постоянно. Така било и в края на август и началото на септември 1944 г. - с поредните победи на съюзниците по фронтовете, с политическите промени в страната, с обявяването на война от СССР на България на 5 септември вечерта и разбира се, с навлизането на съветските войски на 8-и сутринта.
И все пак смяната на правителството от 9 септември сутринта си останала от централно значение за българската история през XX век. Не защото била по-важна от останалите - всъщност тези събития са най-тясно свързани, - а защото 9 септември станал събирателно име за всички тях. От решаващо значение е случилата се точно по това време „безкръвна война", в резултат на която Съветският съюз поставил България под свой военен и политически контрол. Тази най-кратка война в българската история имала много дълбоки последици. Именно заради нея 9 септември 1944 г. се оказал не просто поредната правителствена смяна - с него се поставило началото на един нов и дълготраен политически ред.
За 9 септември веднага се заговорило като за изключителен по важност обрат. Още на митингите на самия ден ораторите призовавали народа да запомни тази „велика и историческа дата."  Скоро след това започнала да се подчертава „огромната разлика между бившия фашистки режим и Отечественофронтовска България". По-интересното е, че не се говорело и разказвало за самия 9 септември, а за предхождащите го двадесетгодишни борби, както и за новите проблеми и задачи, за противодействието на „враговете" и за българското участие в „борбата за доубиване на фашисткия звяр" . Една година по-късно датата се отбелязала като „голям празник на свободата", но и като „начало на нова ера в развитието на нашата страна"  и такава остава да се смята до края на комунистическия режим. Така „Девети септември" се превърнал в синоним и на установения тогава политически ред - през следващите години на честванията започнало да се говори не толкова за самото завземане на властта, а и за достиженията на вече установената „народна власт", за нейните цели и належащи задачи, а в по-късните години и за „международната обстановка" и „борбата за мир", за „американския империализъм и милитаризъм", за „успехите на социалистическото строителство", за „изпълнението на стопанските планове", за „електрификацията", „индустриализацията" и „механизацията на земеделието" и т. н., и т. н.  За противниците на комунистическата власт 9 септември съответно станал синоним на масовите убийства, на лагерите и колективизацията, на еднопартийния режим, на цензурата и затворените граници.
Тъй като 9 септември е граничен момент в историята, това води и до една разнопосочност в мисленето за него - било като завършек на времето „преди Девети", било като начало на онова „след Девети". Дори държавните архиви - и централният, и регионалните - са организирани по този начин. Всичко датирано след 9 септември попада в колекциите на „републиканския период", грижливо подредено във фондове от 1 докъдето стигне. Всички документи до началото на септември 1944 г. включително са подредени по фондове с друга номерация, пак започваща от „1", но без никакво съвпадение с онези от „републиканския период", дори когато става дума за едни и същи министерства и институции; за да няма объркване, тази група фондове носят допълнителна сигнатура „к" - това, разбира се, е съкращение от „капитализъм", но и до днес се използва. Самото това подреждане тласка изследователите да работят по проблеми или след, или преди 9 септември 1944 г. Стига се дотам изследвания, посветени на 9 септември, издадени по едно и също време и под еднаквото заглавие „Деветосептемврийската социалистическа революция", да описват или борбите, довели до преломната дата , или дълбоките промени, започнали след нея .
Затова не бива да се изненадваме, че днес споменаването на 9 септември събужда у хората асоциации за събития и реалности далеч предхождащи или следхождащи тази дата. Едни я свързват с национализацията, която всъщност се извършва в самия край на 1947 г., и с принудителната колективизация, която започва от 1948 г. и се проточва цяло десетилетие; други с относителното благоденствие на „реалния социализъм", до което се стига едва през 60-те и 70-те години. Онези пък, които идеализират времето отпреди 9 септември, обикновено имат предвид последните предвоенни години, края на 30-те, а не буквално месеците и годините преди въпросната дата, толкова дълбоко белязани от страховете и лишенията на войната . Събитието дотолкова се е сакрализирало и загубило конкретните си измерения, че запитана „Спомняш ли си 9-ти септември?", една съвременничка на събитието, тогава около 17-годишна, спонтанно отвърнала: „Помня. И девети [септември], и първи [май]. Ние много обичахме тези празници" .
След падането на комунистическия режим през 1989 г. 9 септември стана предмет на постоянни спорове, а все по-често и на призиви за помирение и проява на взаимно разбиране. Последното само идва да подчертае колко дълбоки и трайни са различията. Едно нещо изглежда безспорно - тази дата е особено важна граница в новата българска история, която се дели на времето „преди Девети" и „след Девети". Тази промяна имала дългосрочни последици и ненапразно впоследствие всички започват да тълкуват 9 септември в тясна връзка със станалото през следващите десетилетия. Новият режим донесъл промени във всички сфери на живота - като се почне с цялостното преобразуване на самия политически ред, мине се през национализацията и колективизацията и се стигне до промяната на правописа.
Краят на режима през 1989 г. обърна нещата - оказа се, че далеч не всички промени, привнесени от комунистическия режим, са необратими. По-важното е, че промяната от 1989 г. даде възможност да се пише свободно за тези събития, а и да се погледне към тях от дистанция. Не става дума само за това, колко на брой години са отминали след 9 септември 1944 г., а че установеният тогава режим е вече минало; поутихнаха и емоциите от неговото падане. Така 9 септември остава важен прелом, но вече не е последният голям прелом в историята ни. Затова именно можем го изследваме и да пишем за него по- спокойно.
Темата, която тук ни интересува, е пресечна точка между две различни Българии - едната преди, другата след голямата промяна. В същото време неизбежно навлизаме в проблемите на Втората световна война, които далеч не се ограничават до противопоставянето между двата воюващи лагера. Пред нас се изправят, от една страна, наслоените противоречия и териториални спорове отпреди нея. От друга - това са дълбоките различия в рамките на очертаващите се победители от „антихитлеристката коалиция" и създадените в резултат на това два блока, гравитиращи около Съединените щати и Съветския съюз. Така в събитията от 9 септември се преплитат почти всички най- важни въпроси на българския XX век. Но разбира се, ние не бихме успели да разкажем за всички тях. Напротив, ще се насочим към събитията на самия 9 септември, към дните и седмиците непосредствено преди и след него.


Из въведението към книгата 9 септември 1944 г. от Александър Везенков, подготвена от Сиела