page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Хладнокръвно
Предоставено от Blogger.

Откъс: Хладнокръвно

28.4.14

Труман Капоти*

Мрачното съобщение, направено от черковни амвони, разпратено по телефонните жици, публикувано от Радио Гардън Сити („Трагедия, невероятна и неизказано потресаваща, порази четири души от семейството на Хърб Клътър, късно събота вечер или рано днес. Смърт, брутална и без очевидна причина.“), накара обикновения гражданин да реагира по-скоро като майка Труит, отколкото като мисис Клер; изумление, граничещо с тревога, обикновена уплаха, която пред възможността за подобна участ се превърна в ужас.

Кафенето „Хартмън“, в което има четири грубо сковани маси и малък бар, можеше да подслони само една малка част от уплашените клюкари, предимно мъже, които искаха да се събират там. Собственицата, мисис Бес Хартмън, слаба, съвсем не глупава жена, с подстригана прошарена руса коса и умни властни зелени очи, е братовчедка на началника на пощата, мисис Клер. Прямотата на мисис Хартмън беше равна на тази на мисис Клер, дори я надминаваше.
— Някои казват, че не ми мига окото от нищо, но Клътъровата история наистина ме поразтърси — каза тя по-късно на един близък. — Можеш ли да си представиш някой да изиграе такъв номер! Когато научих, когато всички се втурнаха тук и разправяха какви ли не измислици, първата ми мисъл беше за Бони. Разбира се, глупаво беше, но не знаехме фактите и много хора помислиха… може би… поради нейните пристъпи. Сега не знаем какво да мислим! Трябва да е убийство от карез. Извършено от някой, който познава къщата като пръстите на ръката си. Но кой мразеше Клътърови? Никога не съм чула дума против тях. Те бяха такова симпатично семейство и ако подобно нещо може да се случи с _тях_, тогава кой е в безопасност, питам те! Един старец, който беше седнал тук оная неделя, тури пръст в раната, като каза: „Всички наоколо са ни приятели. Няма никакви външни хора.“ И затова никой не може да спи спокойно. Погледнато от една страна, това е най-лошото в престъплението. Колко е ужасно, когато съседите не могат да се гледат без някакво подозрение! Да, тежко се живее с този факт, но ако някога открият кой го е направил, сигурна съм, че то ще бъде по-голяма изненада от самото убийство.
Мисис Джонсън, жената на застрахователния агент от нюйоркската агенция, е отлична готвачка, но неделният обед, който беше приготвила, не се изяде — поне не ядоха, докато беше топъл. Защото точно когато мъжът й разрязваше един печен фазан, на телефона се обади негов приятел. „Тогава — спомня си малко натъжен той — за пръв път чух какво се е случило в Холкъм. Не можех да повярвам. Не исках да вярвам. Господи, та чекът на Клътър беше още в джоба ми. Къс хартия на стойност осемдесет хиляди долара. Ако това, което научих, беше истина… но си помислих, не може да бъде! Сигурно има някаква грешка. Такива неща не стават — да сключиш застраховка с някого в един момент и в следващия той да умре. Убит! Което значи двойно обезщетение. Не знаех какво да правя. Обадих се на нашия отговорник в Уйчита. Казах му, че съм получил чека, но не съм го осребрил и го попитах какво ме съветва да правя. Беше деликатно положение. Изглеждаше, че законно не бяхме длъжни да платим. Но морално — това беше друго нещо. Естествено решихме да постъпим по съвест.“
Лицата, които печелеха от това почтено отношение — Евиана Джаркоу и нейната сестра Бевърли, единствени наследници на бащиното си имущество, — бяха на път за Гардън Сити — на няколко часа далеч от това ужасно откритие. Бевърли пътуваше от Уинфилд, Канзас, където бе ходила да се види с годеника си, а Евиана от дома си в Маунт Каръл, Илинои. През деня беше съобщено и на други роднини, между тях бащата на мистър Клътър, двамата му братя Артър и Кларънс, сестра му мисис Нелсън, всички от Ларнъд, Канзас, и другата му сестра Елън Селзър от Палатка, Флорида. Съобщено бе и на родителите на Бони Клътър; мистър и мисис Артър Б. Фокс, които живеят в Пасадена, Калифорния, и на тримата й братя — Харълд от Висалия, Калифорния; Хауърд от Орегон, Илинои; и Глен от Канзас Сити, Канзас. Всъщност на по-голямата част от гостите, поканени за Деня на Благодарността, беше съобщено по телефона или с телеграма и повечето тръгнаха веднага. Родът се събираше не около натежала от ястия маса, а около гроб за общо погребение.
В „Учителската“ Уилма Кидуел беше принудена да се въздържа, за да може да успокоява дъщеря си. Сюзън, с подути от плач очи, разсипана от непрекъснати спазми на гадене, спореше, неутешимо настояваше, че трябва да отиде — трябва да пробяга трите мили до фермата на Рупови. „Не разбираш ли, мамо? — каза тя. — Ако Боби просто чуе… Той я обичаше… ние и двамата я обичахме. _Аз_ трябва да съм тази, която ще му каже…“
Но Боби знаеше вече. На път за дома, мистър Юълт спря в Руповата ферма и се посъветва със своя приятел Джони Руп — баща на осем деца, от които трети поред беше Боби. Двамата мъже отидоха в „общежитието“ — сграда, отделена от фермерската къща, която е много малка и не може да побере всичките деца. Момчетата живеят в „общежитието“, момичетата „в къщи“. Когато влязоха, Боби оправяше леглото си. Той изслуша мистър Юълт, не зададе никакви въпроси и му благодари, че е дошъл. После застана вън на слънце. Стопанството на Руп се намира на едно високо открито плато, откъдето Боб можеше да види пожънатата, блеснала земя на фермата „Ривър Вали“ — гледка, която задържа вниманието му близо час. Онези, които се опитваха да го отвлекат, не успяха. Звънецът за обяд издрънка, майка му няколко пъти му викна да влезе в къщи, докато най-после мъжът й каза: „Не. Аз не бих го закачал сега.“
Лари, по-малкият му брат, също отказа да се подчини на звънеца, който ги събираше за обяд. Той се въртеше около Боби, безсилен да помогне въпреки желанието си, макар че му се каза „да се маха“. По-късно, когато брат му се размърда и тръгна през нивите към Холкъм, Лари го последва. „Ей, Боби, слушай! Ако ще ходим някъде, защо не отидем с колата?“
Брат му не отговори. Той вървеше с определена цел, просто тичаше, но за Лари не беше трудно да върви в крак с него. Макар че беше само на четиринадесет години, той беше по-висок от Боби, с по-широк гръден кош и по-дълги крака. Боби въпреки всичките си атлетически постижения беше малко по-нисък от среден ръст — набит, но строен — едно добре сложено момче с открито, приятно лице.
— Ей, Боби! Слушай! Няма да ти позволят да я видиш. Няма да има полза…
Боби се обърна и каза:
— Върни се. Върни се в къщи.
По-малкият брат поизостана, после тръгна на известно разстояние от него. Въпреки температурата на есенния ден и сухия му блясък и двете момчета бяха потни, когато приближиха барикадата, издигната от полицаите пред входа на фермата „Ривър Вали“. Много приятели на Клътъровн и непознати от целия окръг Фини се бяха струпали на мястото, но на никого не се разрешаваше да премине барикадата, която скоро след пристигането на двете момчета се вдигна за малко да пусне четири линейки да излязат — необходим брой, за да бъдат жертвите изнесени най-после, — и една лека кола, пълна с детективи, които в този момент споменаваха името на Боби Руп, защото, както щеше да научи и сам Боби до вечерта, той беше главното заподозряно лице.
От прозореца на всекидневната Сюзън Кидуел видя белия кортеж да преминава бавно. Не откъсна поглед от колите, докато те не завиха зад ъгъла и прахът от непавираната улица, който така лесно се вдигаше, не се разнесе. Тя все още гледаше към улицата, когато следван от едрия си по-малък брат, се появи Боби — фигура, която с клатушкане приближаваше към дома й. Тя излезе на верандата да го посрещне и промълви:
— Толкова много исках... аз... да ти… кажа…
Боби се разплака. Лари остана в дъното на двора, подпрян на едно дърво. Не можеше да си спомни дали някога е виждал Боби да плаче и не искаше да го види. Затова сведе очи.

Превод Катя Гончарова

* Откъс от новото издание на „Хладнокръвно“ (Колибри). Документалният роман, първообраз на жанра „истински престъпления“,  разкрива хронологията на едно от най-необяснимите и сурови убийства в историята на Америка. Авторът изследва дълбините на престъпното съзнание със смразяваща проницателност и емпатия, въвеждайки читателя в психологическите аспекти на изтребването на четиричленно семейство в Канзас. По мотиви от романа през 2005 г. е създадена биографичната драма „Капоти“, за която покойният вече Филип Сеймур Хофман, превъплътил се в образа на скандалния писател, печели най-високото филмово отличие. „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите и за малко да ме убие“, признава Труман Капоти. „Хладнокръвно“ е сред онези брилянтни произведения на американския творец, отразяващи истината за желанията, за чиито последствия никога не можем да бъдем готови, за сладостта на невинността, която, веднъж изгубена, е завинаги изгубена, както и за невидимите травми от детството, белязали човешката участ завинаги.