page contents Книжен Ъгъл: Ококорената гледна точка
Предоставено от Blogger.

Ококорената гледна точка

14.4.14

Етгар Керет

Предговор за българските читатели към „Изведнъж на вратата се чука“

Писателите обичат да оприличават книгите си на деца. Честно казано, така и не разбирах напълно това сравнение. Действително, в един разказ, както в едно дете, можеш да вложиш цялото си сърце и най-съкровените си желания, но от момента, в който излезе на бял свят, вече няма нужда да се грижиш за него или да се притесняваш. Вярно, не е изключено хората да не го харесат или да го презрат, а ти дори неведнъж лично да се засегнеш, но за разлика от детето, самият разказ никога не би се обидил, разплакал или пък тръгнал да си отмъщава. Без значение колко тежка и язвителна е обидата, той си остава непокътнат и ненакърнен между кориците на новата ти книга. С детето нещата са малко по-сложни.

Разказът никога няма да изскочи изневиделица на улицата или да се пробва да глътне батерия. Нито пък ще му хрумне да се сприятели в училище с лошите хлапета и да пропуши в задния двор. И най-важното: разказът, дори и да те изненада, никога няма да ти се озъби и винаги ще те слуша внимателно. Та затова като баща на над двеста разказа и на един осемгодишен син, държа да отбележа, че да си баща на дете е доста по-сложно.
Сборникът „Изведнъж на вратата се чука“ ми е най-близък до сърцето от всичките мои книги, защото е първият и засега единствен, който написах като баща. Бащинството е може би най-удивителното и най-трудното преживяване, през което съм минавал. То те изпълва всяка сутрин с надежди и терзания и добавя към бойното поле на съществуването още десетки дребни, но затова пък важни и разтърсващи победи и поражения. Родителската роля, ако наистина я уважаваш, те кара да преразгледаш и личността, и делата си от нова гледна точка – малко по-ниска и ококорена, – и да обясниш на себе си и на детето какъв е този непонятен свят, в който се движим, и защо си се хванал да вършиш в него всичките странни действия, които вършиш.
Повечето разкази в този сборник не се занимават пряко с родителството, но всички са писани от бащата на любопитно и обичано дете. Зад тях се крие опитът ми да обясня на сина си, а не по-малко и на себе си, защо е толкова трудно да си човек и защо, по дяволите, все пак си струва усилието. Етгар Керет, Тел Авив, 1 февруари 2014 г.

Етгар Керет отново е в България

Етгар Керет отново е в България, за да представи сборникa си „Изведнъж на вратата се чука“ (Жанет 45, превод Милена Варзоновцева). Благодарение на този и предишните си сборници „Тръби“ (1992), „Момичето на хладилника“ (1994) и „Асамтой“ (2002), Керет влезе в учебниците в своята родина и се сдоби с преводи в 37 страни на 34 езика – между тях японски, китайски, норвежки, грузински, дори корсикански и галисийски, – стана звезда в Щатите, Германия, Мексико, получи френски орден, а във Варшава в негова чест построиха най-тясната къща на света, мушната в пролуката между две стари кооперации.

„Изведнъж на вратата се чука“ се появи на иврит след близо осем години затишие и доби феноменален успех: 80,000 продадени бройки в осеммилионен Израел само за първата година (най-продаваната книга на 2012 г. в Израел). Година по-късно американското издание на книгата пожъна втора вълна от ентусиазирани реакции, а в аудиоверсията й текстовете четат актьорите Уилем Дефо и Стенли Тучи и писателите Миранда Джулай, Нейтън Ингландър, Джонатан Сафран Фоер, Никол Краус.

Програма на турнето

София
16 април 2014 (сряда), 19:00
Съюз на архитектите, Зала 1 (етаж 1)
ул. Кракра 11, София

Пловдив
17 април 2014 (четвъртък), 18:30
Радио Пловдив, Културен център
ул. Дондуков 2, Пловдив


Етгар Керет се завръща с 38 разказа на живот и смърт, които събира под заглавието „Изведнъж на вратата се чука“. В този сборник – най-близкия до сърцето на автора, както става ясно от предговора му за българското издание – историите далеч надминават видимия си брой, дължина и тема. Един мъж е захвърлен от двойка непознати обратно в детството си, втори доброволно прескача в света на своите лъжи, трети се представя за четвърти, пети и шести, за да участва възможно най-наситено в собствения си живот... Героите на Керет се превръщат в мислещи плодове, разговарят със златни рибки, пишат разкази в разказа, буквално излизат от кожата си, спорят лично с Бог. И всичко това – за да си обяснят поне мъничко „защо е толкова трудно да си човек и защо все пак си струва усилието“.

За автора

Етгар Керет (1967) е разказвач, преподавател по творческо писане, сътрудник на няколко периодични издания и – при удобна възможност – режисьор. Роден е в Рамат Ган в семейството на Ефраим и Орна, оцелели от Холокоста. По собствените си думи е „повече евреин, отколкото израелец“, но за нищо не би разменил живота си в Тел Авив. Публикува първата си книга, Тръби (1992), едва 25-годишен и тя определя бъдещото му поприще: това на един от най-обичаните автори на съвременна кратка проза. „Учил съм се от Кафка, Вонегът, Кортасар – казва Керет, – но най-много са ми повлияли моите родители поляци. Бих нарекъл писането си посттравматично: от семейството, от което произхождам, и от страната, в която живея, съм натрупал достатъчно лудост и мъка за преработване...“