page contents Книжен Ъгъл: Сър Алекс Фъргюсън: Как започнах, как се оттеглих
Предоставено от Blogger.

Сър Алекс Фъргюсън: Как започнах, как се оттеглих

29.4.14

Преди почти три десетилетия аз за първи път излязох през тунела и стъпих на терена за своя първи домакински мач – чувствах се нервен, изпитвах неудобство. Помахах към „Стретфорд Енд“ в западния сектор на стадиона и бях представен като новия мениджър на Манчестър Юнайтед. Сега аз крачех по същия път през тунела към терена, този път вече изпълнен с увереност, за да се сбогувам.
Контролът, който успях да установя върху Манчестър Юнайтед, е нещо, с което малцина мениджъри някога ще могат да се похвалят. Колкото и да се чувствах уверен в своите способности, когато през есента на 1986 г. напуснах Абърдийн, не можех да зная, че всичко ще се нареди така добре.
След сбогуването през май 2013 г. ключовите моменти нахлуха в ума ми: победата в третия кръг за Купата на Футболната асоциация срещу Нотингам Форест през януари 1990 г., когато голът на Марк Робинс ни изпрати по пътя към финала, а моята работа изглеждаше да се крепи на косъм; преминаването през цял месец без победа, което започна да подкопава моята увереност.

Ако го нямаше успеха срещу Кристъл Палас за ФА Къп четири години след моето идване, щяха да се появят сериозни съмнения дали съм подходящ за тази позиция. Никога няма да разберем колко близо до уволнението съм бил, тъй като това решение така и не беше прокарано пред Борда на директорите на Юнайтед. Без този триумф на „Уембли“ обаче тълпата от привърженици щеше да намалее. Неудовлетворението можеше и да помете клуба.
Боби Чарлтън щеше да се противопостави на всеки опит да бъда уволнен. Той познаваше работата, която вършех, изграждането на основата чрез развитието на младежките и детските отбори, как облагородявах много неща в клуба, часовете, отделени от мен, за реформиране на всички функции. Председателят Мартин Едуардс също знаеше това и на тези двама мъже им прави чест, че имаха смелостта да застанат до мен в онези мрачни времена. Мартин сигурно е получавал множество гневни писма с настоявания да бъда изхвърлен.
Спечелването на Купата на Асоциацията през 1990 г. ни даде глътка въздух и затвърди убеждението ми, че това е чудесен клуб, с който да печелиш трофеи. Триумфът на „Уембли“ отключи нашия добър период. И все пак на сутринта след победата един вестник заяви: „Добре, ти доказа, че можеш да спечелиш ФА Къп, а сега си върви обратно в Шотландия“. Никога не забравих това.

***

Казах си, че няма да съжалявам заради оттеглянето си. Това няма да се промени. Когато човек достигне седемдесетте, е много лесно да се срине бързо и физически, и умствено. Аз обаче бях ангажиран от момента, в който застанах встрани от играта – поех проекти в Америка, че и отвъд нея. Рискът да изпадна в леност не съществуваше. Търсех нови предизвикателства.
В дните около обявяването на новината много ми беше трудно да кажа на служителите в Карингтън, нашата тренировъчна база. Особено ясно си спомням как споменах промените в своя живот и смъртта на сестрата на Кати и чух едно „Ах“, което изразяваше съчувствие. Това наистина проби моята броня. Усетих истински прилив на емоции.
В деня преди официалното изявление бяха започнали да се разпространяват слухове. До този момент аз все още не бях казал на брат си Мартин. Беше трудно да управляваш процеса, особено от гледна точка на Нюйоркската фондова борса, така че частичното изтичане на информация ме изложи пред някои от хората, на които исках да се доверя.
В сряда сутринта на 8 май бях събрал целия футболен щаб в стаята за видеоанализ, главния екип – в столовата, играчите – в съблекалнята. В момента, в който влязох в съблекалнята, за да кажа на отбора, клубът направи изявлението в нашия уебсайт. Мобилните телефони не бяха разрешени. Не исках никой да оповестява новината, преди аз да имам възможност да кажа на всеки в тренировъчната база. Въпреки това поради слуховете те знаеха, че щеше да се случи нещо голямо.
Казах следното на играчите: „Надявам се да не съм разочаровал някои от вас, защото според мен може да сте смятали, че ще остана“. Бяхме заявили на Робин ван Перси и Шинджи Кагава например, че няма да се оттегля скоро, което беше вярно по онова време.
„Нещата се променят – продължих аз. – Смъртта на сестрата на моята съпруга беше драматична промяна за мен. Аз искам също така да си тръгна като победител. И си тръгвам като победител.“
Някои от техните лица изразяваха шок. „Отидете на конните надбягвания днес и се забавлявайте – заръчах им аз. – Ще се видим в четвъртък.“ Вече бях освободил играчите в сряда следобед, за да отидат до Честър. И всеки го знаеше. Беше част от плана. Не исках хората да смятат играчите за безсърдечни, защото посещават надбягванията в Честър в деня, когато съм им казал сбогом. Затова една седмица предварително потвърдих, че ще отидат.
Тогава се качих при футболния екип и им го съобщих. Те всички ръкопляскаха. „Радваме се да се отървем от теб“, отбелязаха един или двама.
От двете главни групи играчите бяха по-шашнати. При такива обстоятелства умовете им мигновено са се изпълнили с въпроси: „Дали новият мениджър ще ме хареса? Дали през следващия сезон ще съм все още тук?“ Треньорите вероятно са мислели: „Това сигурно е краят за мен“. За мен пък бе дошъл моментът да изоставя цялото това обявяване и обясняване и да си събера мислите.
Предварително бях решил да се прибера веднага вкъщи, защото знаех, че медиите ще изригнат. Не исках да излизам от Карингтън през рояк от журналисти и под светкавиците на фотоапаратите.
У дома се заключих. Джейсън, моят адвокат, и Лин изпратиха съобщения едновременно със самото обявление. Лин последователно изпращаше съобщения в продължение на 15 минути. Стана ясно, че 38 вестника по целия свят бяха поставили новината на първа страница, между тях беше „Ню Йорк Таймс“. В британските вестници имаше притурки от по 10 и 12 страници.
Обхватът и дълбочината на това отразяване ме ласкаеха. През годините съм имал търкания с медиите, но никога не се е стигало до омраза. Зная, че журналистите са под голямо напрежение. Те трябва да направят всичко възможно да изпреварят телевизията, Интернет, Фейсбук, Туитър – много неща, а тях през цялото време ги наблюдава редакторът. Това е трудна сфера.
Отразяването също така доказа, че медиите не изпитват злоба към мен независимо от всичките ни конфликти. Те оценяваха стойността на моята кариера и онова, което аз привнесох на пресконференциите. Дори ми поднесоха подарък – торта със сешоар отгоре и една чудесна бутилка вино. Подаръкът беше добре приет.
На мача със Суонзи говорителят на стадиона пусна „Моят път“ на Синатра и „Незабравимо“ на Нат Кинг Кол. Ние го спечелихме по същия начин, по който надделявахме в толкова много от 895-те победни мача за моите отбори: с късен гол в 87-ата минута на Рио Фърдинанд.
Речта ми на терена беше пълна импровизация. Нямах никакъв сценарий. Всичко, което предварително знаех, беше, че няма да похваля никого персонално. Не ставаше дума за директорите, за феновете или за футболистите – беше за футболния клуб Манчестър Юнайтед.
Насърчих публиката да подкрепя следващия мениджър Дейвид Мойс. „Искам да ви напомня, че тук сме преживявали и лоши времена – казах аз на микрофона. – Клубът застана зад мен. Целият ми екип застана зад мен. Играчите застанаха зад мен. Затова вашата задача сега е да застанете зад нашия нов мениджър. Това наистина е важно.“
Ако не бях споменал Дейвид, хората навярно щяха да попитат: „Добре, ами дали Фъргюсън е поискал Мойс?“ Ние трябваше да покажем нашата безусловна подкрепа към него. Клубът трябваше все така да побеждава. Това беше желанието, което ни свързваше всички заедно. Аз съм ръководител на клуба. Аз искам успехите да продължават не по-малко от когото и да било друг. Сега аз можех да се наслаждавам на мачовете по начина, по който Боби Чарлтън го правеше, след като се оттегли. Гледаш как очите на Боби светят след някоя победа, как потрива доволно ръце. Харесва му. Искам тъкмо това за себе си. Да мога да посещавам жребий за европейски мачове и да казвам: „Гордея се с този отбор, това е велик клуб“.
На събитието извиках до себе си Пол Скоулс. Знаех, че няма да му е приятно, но не можах да се въздържа. Пол също се оттегляше. Също така пожелах на Дарън Флечър скорошно оздравяване от неговото чревно заболяване, от каквото малцина са сполетявани.
На летището няколко дни по-късно един човек ме доближи с плик в ръка и каза: „Щях да ви изпратя това по пощата“. Беше статия от ирландски вестник, която твърдеше, че съм напуснал клуба така, както съм го управлявал: според своите лични условия. „Типично за Фъргюсън“, пишеше авторът. Това ми хареса. Аз самият възприемах времето, прекарано начело на Юнайтед, по този начин и изпитах гордост, че и друг го беше видял така.
Когато вече липсвах в схемата, Дейвид доведе трима от своя екип – Стив Раунд, Крис Удс и Джими Лумсден. Той добави също Райън Гигс и Фил Невил, което означаваше, че Рене Мюленстийн, Мик Фелън и Ерик Стийл загубиха работата си. Беше решение на Дейвид. Казах му, че бих се радвал да запази моя екип, но не е моя работа да му се меся или да му преча да си доведе свои помощници.
Джими Лумсден беше прекарал доста време с Дейвид. Познавах го от дните ми в Глазгоу. Джими е роден на около миля от моето родно място, в следващия квартал след „Говън“. Той е готин дребосък и добър футболен специалист. Просто изпитах разочарование, че сериозни хора си загубиха работата, което обаче се случва във футбола. Но го приеха добре. Казах и на тримата колко много съжалявам, че не можаха да останат. Мик, който беше до мен от двайсет години, ми отговори, че няма защо да се извинявам, и ми благодари за всичките хубави моменти, които сме преживели заедно.
Като се връщах назад, мислех не само за големите победи, а също и за пораженията. Загубих три финала на ФА Къп – от Евертън, Арсенал и Челси. Загубих финали за Купата на Лигата от Шефилд Уензди, Астън Вила и Ливърпул. И два финала в Шампионската лига от Барселона. Това беше също част от коравата тъкан на Манчестър Юнайтед: да не се предаваш и да си възвърнеш силата. Винаги съм бил наясно, че животът не може да бъде само победи и празнични шествия с отворения автобус. Когато загубихме финала на ФА Къп от Евертън през 1995-а, аз казах: „Това е положението, ще трябва да направя промени“. И ги направих. Вкарахме млади играчи, така наречения Випуск ’92. Не можехме повече да ги държим в резерв. Те бяха специална група момчета.
Загубите на Манчестър Юнайтед на терена оставят следа в теб самия. Не съм такъв тип човек, който след поражение ще се намръщи, ще помисли малко и после ще продължи по същия начин. Когато загубиш финал, това ти се отразява дълбоко, особено ако си имал двайсет и три удара към противниковата врата, а съперникът ти е имал два, или ако накрая загубиш с дузпи. В такива моменти винаги първо си казвах: „Бързо мисли какво ще правиш“. Умът ми веднага се заемаше с подобренията и възстановяването. Имах предимството да съм способен на бързи пресмятания в случаи, когато по-лесно би било просто да се отчаеш.
Понякога загубите са най-добрият резултат. Да реагираш на сполетялото те нещастие, е важно качество. Да показваш сила и в най-лошите си периоди. Има една велика поговорка: „Просто още един ден в историята на Манчестър Юнайтед“. С други думи, да отвръщаме на удара е част от нашето съществуване. Ако си апатичен при загуба, бъди сигурен, че ще губиш много. Ние често губехме две точки, защото противникът изравняваше с последния шут по топката в мача, обаче после правехме серии от по шест или седем победи. Това не е случайно.
Част от културата на фена е да отиде на работа в понеделник изпълнен с емоции от мача през уикенда. Един човек ми писа през януари 2010 г.: „Бихте ли ми възстановили, моля, 41 паунда, които платих за билета си в неделя? Вие обещахте забавление, но не получих забавление. Мога ли да получа своите 41 паунда обратно?“ Този беше фен. Хрумна ми да отговоря: „Можете ли, моля, да удържите 41 паунда от моята печалба за последните 24 години?“
Печелиш всички тези мачове срещу Ювентус и Реал (Мадрид) и някой изведнъж си иска парите след една сравнително скучна неделя. Има ли на този свят клуб, с който сърцето ви ще прескача повече, отколкото с Манчестър Юнайтед? Може би трябваше да предупреждавам привържениците в програмата за мачовете: Ако губим с 1:0 двайсет минути преди края, отидете си вкъщи или може да ви изнесат на носилка. Може да свършите в Кралската болница на Манчестър.
Надявам се всеки да се съгласи: никой не си е загубил парите. Никога не е било тъпо.

Превод Георги Илиев

Из "Моята автобиография", подготвена от "Сиела"