page contents Книжен Ъгъл: Защо написах „Диагноза: Българин в чужбина“
Предоставено от Blogger.

Защо написах „Диагноза: Българин в чужбина“

8.4.14

Димо Райков

Не можех да не я напиша тази книга.
Парадоксално – не омраза и лоши чувства, а обич ме накараха да седна зад белия лист.
Всъщност цялостното ми развитие на писател подсказваше, че вървя към подобна книга.
Но формалният повод дойде от наранената ми душа.
За какво става въпрос?
За два епизода, които преобърнаха моите вече 55- годишни усещания.

Съсед, млад, нахакан, тормозел непрекъснато моите родители, просто ей така, от злоба човешка, но чашата преляла, когато започнал да заплашва мама и татко, че щял да отреже главите им, да ги ”пречука” и тъй нататък.
Възрастни хора, болни, самотни, колко им трябва да ги стреснеш и уплашиш, отишли, оплакали се в полицията, вярвали старците в справедливостта, вярвали, че оттам ще ги защитят от този лош човек, че той ще „вземе от дума”.
Но не би!
Милите старци пропуснали малката, но немаловажна подробност, че те всъщност живеят в… България.
И какво се получило?
Дошла след няколко дни оная кола с буркан, за която все се оплаквали по местната радиоточка служителите на МВР, че нямали бензин и моите родители се озовали в … полицията.
Така на 80 години, болни, с пресъхнали гърла от обида и безсилие, мама и татко започнали да дават показания, тъй като бабаитът ги бил обвинил, че не той, а те го заплашвали, че ще му отрежат главата.
Представяте ли си – те, осемдесетгодишните, болните, едва кретащите, щели да „отрежат главата” на съседа-наглец…
И полицаите „повярвали” на него, а не на моите родители. Да, ами че той, следователят, бил приятел по чашка на бабаита…
И ето, моите старци, които през живота си една игла не са откраднали, сега, в заника на своето земно съществуване, трябвало да „берат” невиждан срам…
Представяте ли си – тези двама старци на по осемдесет години се оказали най-големите престъпници в градчето Малко Търново, в държавата, наричана и демократична, и Народна република България…
И сърцето на мама не изтраяло – то се пукнало – милата женица паднала от раз и не станала повече.
Но нима мислите, че свършили мъките й?
Не, разбира се. Защото мама и татко живеели, а мама умряла не къде да е, а в… България.
На другия ден след погребението татко видял нещо, което почти го довършило – няколкото некролога, залепени на пътната ни врата, били изпокъсани, най-старателно и нечовешки. И парченцата били също така най-старателно и мазохистично прибрани в уличната кофа за боклук. Досещате се от кого, нали?
След тези два епизода, наранили ме до кокал, сякаш станах друг човек.
Започнах да се оглеждам около себе си, а и вътре в себе си – не че това не го правех цял живот, но сега като че ли нещо отвътре ме караше да се вглеждам и в най-дребните нещица наоколо.
Това мое поведение бе съвсем инстинктивно.
Какво ли търсех аз в тези мигове - нима отговор на невероятния въпрос докъде може да оскотеят една държава и един примитив, та да посегнат на беззащитния и слабия?
По ирония на съдбата по същото време на тези две събития аз се установих да живея в Париж – всепризнатия град на Светлината и Свободата.
Къде другаде, ако не в Париж, човек може да усети и с кожата си ненормалното, пошлото, нечовешкото?
Къде другаде, освен в този град, „бременен” от светлина и толерантност, можеш да разбереш простата истина, че на този наш временен иначе свят няма по- постоянно нещо, а и не бива да има, от солидарността, от милосърдието човешко – към ближния, но и, забележете, към … себе си. Неща, прости и обикновени, но и толкова забравени и подценявани напоследък…
И ето, тук, в Париж, усетих с кожата си, че патологията на българския характер вече е достигнала дъното.
И тази може би за някои кощунствена мисъл дойде не толкова от случилото се с моите родители, но преди всичко тя се роди от чувството, че нещата вече наистина придобиват такива измерения, че ако продължаваме всички да се правим, че нищо не е станало, че така е и при други народи и тем подобни извинителни постулати, то крачката до пълното ни изчезване като народ е почти направена.
Затова и седнах зад белия лист. Да усетя, да потърся, разбира се, според моите възможности, онова, което ни затрива, онова, което тегне над нас като прокоба.
Кой и защо ни е така орисал? Сами или някой друг, пак някой друг, ни е виновен за хала, на който сме днес?
И така се роди идеята за тази книга.
И нещата започнаха да се подреждат сами – просто се огледах още веднъж около себе си, вече на новото ми място, в Париж, който наистина ми помогна много. Тук потърсих онова, което сам бях преживял, което бях изстрадал със сърцето си.
И проектирано върху онези българи, които всъщност най-много уважавам.
Това държа непременно да го спомена.
Защото тук, в странство, ти започваш от нулата. Тук няма „тате”, „бате”, „братко”…
Тук просто си сам, с двете ръце и главата на раменете. И всяка стотинка, пардон, сантим, я изкарваш с много, много труд и пот, без шуробаджанащина, далавераджийство и тъй нататък познати до болка родни прийоми.
Затова уважавам дълбоко, ама страшно дълбоко тези хора. И винаги ще ги уважавам. А и, така или иначе, аз съм един от тях, нали?
Но и заради това свое уважение аз съм до болка критичен в тази книга спрямо дори и най-малкото проявление на онова, заради което всъщност всеки емигрант бе напуснал страната си, което уж бе отрекъл с този си акт от себе си.
Какво обаче често се оказва?
Че ние физически сме извън България, но иначе, в мисленето, в отношението си към живота и другите, пак сме си същите.
Ние пак си носим със себе си и в себе си НАШАТА КЪЩИЧКА, от която като че ли няма спасение.
Да, няма спасение…
Затова и я написах тази книга.
Да се стреснем, да се огледаме… Защото светът вече е друг, ама съвсем друг…
Зная, убеден съм, че мнозина ще видят в моите размисли черногледство, някои дори и „предателство” към род и родина.
Да, ние, българите, сме майстори на заклеймяването, на лепването на етикет на другия, само и само защото той е дръзнал да оголи раната в сърцето си, да потърси корените на бг-злото, което ни е обсебило и ни пречи да бъдем просто нормални люде.
Тази книга е един повик – какво става днес с нас, българите?
Един повик и вопъл за обич.
Но обич преди всичко към себе си.
Защото как ще обичаш другите, когато ти сам себе си не обичаш?
Как и защо толкова е оскотяла душата ни?
Как така при досега с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?
И още, и още въпроси… И опити за отговори… И много мълчание…
Защото „Няма по-сляп от този, който не иска да види!”
Защото „ Не е ли доброто повече от лошото?”
Да, доброто… Онова, което толкова ни липсва на нас, българите – било в родината, било в странство, днес. А може би и утре…
И съвсем накрая ще си позволя още няколко думи към ония, които, сигурен съм, както казах в началото на тези размисли, ще скочат срещу тази моя книга и срещу мен.
На тях бих им отговорил с думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко: „… времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Моите критици, и в това съм сигурен, ще ме обвинят, че идеализирам французина, парижанина, а разнищвам и най-загатнатото долно нещо у българина.
Затова на тези „доброжелатели” в аванс им казвам – вижте, аз вече съм се докоснал и до лошите черти на французина. Може би и идеализирам неговия характер. Но това пак е поради обичта ми към моя народ.
Защото от една страна душата ми, моята българска душа, толкова е премръзнала от леда на нашенските нрави, а от друга - такова неистово е желанието ми и ние да станем най-после нормални хора, та затова всичките си мечти, цялото си желание аз проектирам върху характера на парижанина. Дори и той да не притежава някои от чертите, които му приписвам, то това е от обичта ми, колкото и да ви се струва парадоксално, към всички вас, моите сънародници. И ако съм грешен, то е поради обич.
А обичта не търпи лоши думи и помисли, нали?
Пък и тя идва, без да сме я повикали, без да сме я планирали. Както впрочем се осъзнаваме с името и с родното си място. Това са все неща, които ние нито можем да ги избираме, нито да ги коментираме преждевременно. Просто защото природата не ни е дала тази възможност. Което обаче не ни пречи да съпреживяваме, да се опитваме да ги пооправим, колкото и имагинерно да е това почти винаги.
И все пак, и все пак…

Уводни думи към книгата „Диагноза: Българин в чужбина“, подготвена от „Хермес“. Димо Райков (1954 г.) е автор на романите „Писма до мъртвия брат” (1993 г.) и „Пансионът” (1995 г.). От няколко години живее в Париж и създава триптиха „Париж, моят Париж…” (2006 г.), „BG емигрант в Париж” (2008 г.) и „55 тайни на Париж” (2009 г.) и сборника с разкази „Кестени от Париж”. Най-новият му роман е “Реката на смъртта” (2012).