page contents Книжен Ъгъл: Демиан Букай: Да, аз съм син на баща си, но не само това
Предоставено от Blogger.

Демиан Букай: Да, аз съм син на баща си, но не само това

12.6.14













По случай премиерите на новите си книги Хорхе Букай и Демиан Букай пристигнаха заедно в България

Това е първото посещение на Демиан Букай у нас, докато Хорхе е гостувал в три поредни години – през 2010, 2011 и 2012 година. Сега Букай – баща и син представят заедно новите си книги - „Погледни отново“ на Демиан и „20 стъпки напред“ на Хорхе Букай. Демиан Букай е завършил медицина в Университета в Буенос Айрес и след това е специализирал психиатрия. Специалист е по гещалт-терапия, но е минал обучение и в други терапевтични практики. Работи като терапевт-консултант на семейства, тийнейджъри и двойки. Интервюто е предоставено от ИК „Хермес“

Трудно ли е да бъдеш син на толкова известен баща?

Може би по-правилното ще бъде да кажа, че беше трудно. Когато бях по-млад, преживях трудни времена, мислейки си, че никога не бих могъл да имам собствена идентичност и ще бъда обречен да бъда възприеман от себе си и от останалите като „сина на...“. Работих наистина упорито по този въпрос: самостоятелно, чрез психотерапия, и доста изненадващо, обсъждайки това с баща си.
Накратко, достигнах до заключението, че аз съм „син на баща си“, но не само. Това ме накара да приема приликите, които съществуват помежду ни, както и да отстоявам нашите различия. Днес бих казал, че известността на баща ми е по-скоро предимство, отколкото недостатък. Тя отваря пред мен врати, които иначе щеше да ми е по-трудно да отворя. Не е нужно да добавям нещо повече от това да спомена посещението във вашата страна. Съзнавам, че да поддържам тези врати отворени, е моя отговорност, но славата на баща ми несъмнено улеснява стигането ми до прага.

По какво си прилича и по какво се различава книгата ви от книгите на баща ви?

И книгите на баща ми, и моята книга попадат в една и съща категория: аз бих ги определил повече като книги, които будят размисъл, отколкото като книги за самопомощ. В много от книгите си баща ми често използва кратки истории като средство за лично усъвършенстване, докато историите в моите книги идват от по-различни източници: в тях също има кратки истории, но и откъси от книги, сцени от филми, лични преживявания и случаи от моята практика като психотерапевт. Като съдържание в книгата има идеи, които са подобни на тези на баща ми, но има и различни идеи. Няма съмнение, че работата на баща ми е оказала огромен отпечатък върху мен както на лично, така и на професионално ниво. И как би могло да е иначе! Живял съм с него през цялото си детство и юношество. Още повече че смятам книгите на баща си за мъдри и забавни, така че, ако моята книга прилича на неговите, това е повод за гордост и ще бъда поласкан, ако хората мислят така.

Какви са най-честите проблеми на съвременния човек? Как определяте психичното му здраве?

Вярвам, че е много изкушаващо да мислим, че живеем в изключително трудни времена и че днешните хора имат повече и по-страшни психични проблеми, отколкото хората в миналото. Не мисля обаче, че случаят е такъв. Смятам, че емоционалните проблеми на съвременните хора в общи линии са същите като на техните предшественици. Проблеми в романтичните връзки, във взаимоотношенията с родителите, както и в очакванията на обществото, продължават да са сред основните причини за страдание. Начинът, по който се проявяват тези конфликти, обаче се е променил. В това отношение вярвам, че тревожни разстройства (главно паническите атаки) вероятно са най-честите проявления на нашите вътрешни и външни конфликти. Във всеки случай, съвременното разбиране и лечение на психичните проблеми е далеч по-добро отпреди. Не толкова отдавна се гледаше на психичните заболявания като на заразни болести или като проявление на дявола. Езикът и знанията на психологията, достъпни само за малцина в миналото, сега са много популярни и използвани в ежедневието. Това е значително постижение.

Какъв съвет бихте дали на хората, които искат да изживеят смислено живота си?

Вярвам, че търсенето на смисъл е една от най-големите (ако не и най-голямата) задача, която човек може да си постави. Има множество пътища, по които можеш да откриеш смисъл в живота си. Някои откриват смисъла в това да работят за нещо по-голямо от тях самите. За други смисълът е в това да създават красиви неща, трети се заемат с мисия, която, вярват, им е била възложена свише. Някои хора откриват смисъла на живота в любовта, която дават и получават от близките си хора, или в откриването на мистериите или удоволствията, които животът предлага... Никой не може да ни каже какъв е нашият път. Аз вярвам, че търсенето на смисъл е по-малко търсене и повече акт на съзидание. Имам предвид, че идеята да открием смисъл, предполага, че той вече е там, скрит, определен от някаква външна сила или от съдбата. Аз открих, че сам трябва да създавам и да формулирам своя смисъл, и да продължавам да го правя през целия си живот.

Вече излезе вашата първа книга. Какви са бъдещите ви творчески планове?

Пиша, откакто бях тийнейджър. Пишех главно разкази и дори някои от тях бяха отпечатани в антологии на млади автори. Така че писането винаги е било част от живота ми и със сигурност ще продължи да бъде. Наскоро мексиканското издателство Oceano публикува моя графичен роман със заглавие „Тайната на летящото цвете“. Аз написах историята, а талантливият художник Маурисио Гомес нарисува прекрасните илюстрации към нея. Резултатът е по-добър, отколкото въобще можех да си представя. В момента пиша още две книги: едната е за любовта и романтичните връзки, а другата – в съавторство с баща ми – е за взаимоотношенията между деца и родители. Книгата се фокусира на връзката помежду им и на гледната точка на всеки от тях, както и на динамиката в отношенията, които се променят във времето. Опитваме се да използваме собствения си опит като баща и син, за да помогнем на други да открият свой начин да се справят с някои конфликти, които може, или може би трябва да кажа – ще възникнат в тази връзка и в края на краищата ще ни помогнат да се учим един от друг.

Кои са личностите, които са ви вдъхновили и от които се възхищавате?

От дете съм се вдъхновявал от големите епоси и герои в най-класическия смисъл на думата. Винаги съм гледал с респект и вълнение на герои като Люк Скайуокър от „Междузвездни войни“, Арагорн от „Властелинът на пръстените“ или Омировия Одисей. Съзнавам, че нещата, които мога да постигна, не могат да се мерят с великите подвизи на тези герои (имам предвид, че едва ли е много вероятно да се наложи да спасявам света), но в историите на хора, които е трябвало да се преборят със своите най-големи страхове, за да защитят онова, в което вярват, винаги съм намирал дълбок смисъл. Най-вдъхновяваща за мен е трансформацията, която тези хора преживяват, за да станат герои; фактът, че не са били герои по презумпция, но са станали такива заради онова, което са направили. Може би донякъде приличам на големия аржентински писател Хорхе Луис Борхес, който също е жадувал за приключения и е написал следното: „Тъй като съм недостоен да размахвам меч, трябва да се задоволя да пиша за това“.

Използвате герои от известни филми и книги, за да илюстрирате идеите си. Защо?

Истината е, че се улових да правя така, преди да помисля защо това помага на хората. Толкова обичам да чета и да гледам филми, че когато се сблъсквам с определен проблем, сцени или фрагменти от някоя книга изплуват в съзнанието ми почти автоматично. Мисля, че този похват би могъл да е от помощ както на човека до мен, така и на онзи, който прочете написаното от мен. Научих от баща си, че историите са могъщо средство: те ни помагат да открием себе си в историите, да се асоциираме с този или онзи герой или ситуация, но в същото време ни позволяват да погледнем на нещата отстрани: от различна перспектива, от различна гледна точка. Когато чуем една история, тя е нашата история и едновременно с това – не е. От незапомнени времена хората си разказват истории. Полският писател и Нобелов лауреат Исак Башевис Сингер казваше: „Аз съм разказвач на истории. Винаги съм бил. Когато бях дете, ме наричаха лъжец. Сега ме наричат писател. Но то е едно и също: аз разказвам истории“. Да разказваш истории (древни или съвременни, сложни или популярни) – това е начин да обновяваме колективната мъдрост.

Вие самият успявате ли да погледнете отново една проблемна ситуация?

Много често откривам, че начинът, по който гледам на даден проблем, всъщност създава проблема или поне ми пречи да намеря по-добро решение. Спомням си един такъв случай, свързан със сина ми. Когато беше още новородено бебе, той плачеше следобед горе-долу по едно и също време. Плачеше с часове и съпругата ми и аз се редувахме да се грижим за него. Тя се справяше много по-добре от мен. Когато бебето беше в ръцете ми, аз правех всичко възможно да го успокоя. Пеех му, разхождах го в количката, люлеех го в ръцете си... Нищо не помагаше и аз ставах все по-притеснен и разтревожен, което, разбира се, само влошаваше положението – за него и за мен. Докато един ден, докато си говорехме за бебетата изобщо, чух някой да казва: „Представи си какво е да бъдеш бебе. Виждаш цветове и форми, но не можеш да разпознаеш никоя от тях; говорят ти, а ти не разбираш нито дума... Сигурно е трудно“. Вярно е, помислих си аз. А аз го карах да спре да плаче. Може би искам твърде много.Така че – от този ден нататък – спрях да се опитвам да го успокоявам и просто бях там за него. Опитвах се да го утеша за това, което се случва с него, вместо да се опитвам да го променя. Тази смяна на перспективата превърна вечерите с моя син във време на споделена любов, вместо на битка между мен и неговия плач. Аз се почувствах много по-добре, а вярвам, и той също.

Какво знаете за България?

Знам, че тя е била някога велика държава, че е била под турска окупация в продължение на няколко века, а след това е била разтърсена от война и тирания. Знам, че до началото на 90-те е била част от комунистическия блок. И знам, че също както и моята страна, се бори с външни и вътрешни конфликти, за да стане по-добро място за живеене. Знам и някои по-лични неща, като например, че баща ми е бил приет изключително добре в страната ви; той винаги говори с любов и благодарност за България. Вярвам също, че по някакъв начин, който тепърва предстои да открия, българите и аржентинците си приличат въпреки голямото разстояние. Успехът на книгите на баща ми в България и в Аржентина е доказателство за тези прилики.