page contents Книжен Ъгъл: Приказки колкото усмивка - Джани Родари за нашето време
Предоставено от Blogger.

Приказки колкото усмивка - Джани Родари за нашето време

22.6.14

За първи път на български с оригиналните илюстрации на Дамян Дамянов

В „Приказки колкото усмивка” (Сиела) ще прочетете 49 миниатюри и 4 дълги разказа, непревеждани досега на български език, писани за нашето време, а не за „едно време“. И ще се усмихнете не само заради историите, а и заради страхотните петдесетина илюстрации на младия художник Дамян Дамянов.

Кой не е чел „Приказки по телефона” на великия разказвач Джани Родари (1920 - 1980) – леки като усмивка, абсурдни като влюбване, забавни като проговарящо дете. Но докато в последните 30-40 години препрочитахме все със същата наслада „Приказки по телефона”, светът се промени неузнаваемо. Няма вече и телефонен номер за приказки.

Днес „умните” телефони в джобовете ни звънят с различна мелодия на всеки от указателя ни или появяващите се изображения и звуци само след няколко движения на пръстите по тъчскрийна доближават до магията на приказките.

Но те все още не могат да ви разкажат как действа машината за домашни, кой е г-н Боемондо, за летящата къща на г-н Венчеслао, за пакостите на Дъждовното човече или пък защо е тъжен г-н Еджисто. А знаете ли коя е най-кратката приказка? А как се организира котешки концерт? А за какво ли си говорят старите поговорки?

Само в българското издание на „Приказки колкото усмивка” ще видите изрисувани по страниците всички герои на сеньор Родари от котки, мишоци, мечки и паяци до Дървото на пантофките, Говорещата ученическа чанта, Луната, бунта на машините и още много други. Следват няколко приказки в превод на Велимира Костова-Върлакова.

Машината за домашни

Един ден на нашата врата почука странен тип: смешно човече, ви казвам, високо колкото две кибритени клечки. На рамо носеше чанта, по-голяма от него самия.
– Продавам машини – каза то.
– Покажете! – каза татко.
– Ето, това е машина, която подготвя домашните работи на учениците. За решаване на задачи се натиска червеното копче, за развиване на литературни теми е жълтото копче, а зеленото копче е за подготовка на уроците по география. Машината прави всичко сама, за минута.
– Купи ми я, татко! – казах аз.
– Добре, колко искате за нея?
– Не искам пари – каза човечето.
– Но едва ли работите напразно!
– Не, но в замяна на машината не вземам пари. Искам мозъка на вашето дете.
– Вие сте луд! – възкликна баща ми.
– Слушайте, господине – каза човечето с усмивка, – ако домашните му ги прави машината, за какво му е мозъкът?
– Купи ми машината, тате! – примолих се аз. – Какво ще правя с мозъка си?
Баща ми се вгледа в мен за минута, после рече:

Влакчето

Влака от Пот за Пает го наричат „влакчето“, изглежда толкова малък, сякаш да го пъхнеш в джоб.
Има само един вагон, а местата всички са до прозореца. Вагонът е много тесен, но за пълните чичковци са направени ниши в стената: дебелият чичко се качва, полага шкембето си в нишата и затваря блажено очи. Защо пълните чичковци винаги спят във влака?
Понякога, през сезона на плодовете, машинистът Адалджизо спира влака сред полето и се катери по дърветата да бере круши; всички пътници го гледат и му намигат. Когато е мъгливо и не се вижда нищо, кондукторът застава зад децата и им казва какво има наоколо. Той толкова отдавна пътува по тази линия, че познава пейзажа наизуст.
– Отдясно – казва – има царевична нива, отляво – русокосо момиче маха с червена кърпичка. Отляво е езерото.
Когато дойде време за слизане, пълните господа се затрудняват да извадят шкембетата си от нишите. Кондукторът им помага, като ги дърпа за раменете.
– Мъничко усилие, господин Луитполдо!
Господин Луитполдо е най-дебел от всички, поти се и сумти, но коремът му не излиза от нишата.
Трябва да помогне и машинистът Адалджизо. Накрая господин Луитполдо успява да слезе от влака. Тогава локомотивът обръща посоката и изчаква определения час за тръгване наобратно.
– Е, вземете му мозъка и нито дума повече за това.
Човечето ми взе мозъка и го пъхна в една чантичка.
Колко ми стана леко без мозък! Толкова леко, че полетях из стаята и ако тате не ме беше сграбчил навреме, щях да излетя през прозореца.
– Сега ще трябва да го държите в клетка – обясни човечето.
– Че защо? – попита татко.
– Няма мозък. Ако го оставите свободен, ще литне към гората, като птиче, и за няколко дни ще умре от глад!
Тате ме затвори в клетка, като канарче. Тя беше малка, тясна, не можех да се движа. Железните пръчки ме стягаха, притискаха ме толкова силно, че… накрая се събудих уплашен. Добре че беше само сън! Уверявам ви, първото нещо, което направих, бе да подготвя домашните си за училище.

Господин Боемондо

Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измисля, за да развесели децата!
Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започ-ват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.
– Тишина, спокойствие – възкликва господин Боемондо. – Хайде да играем на нещо хубаво!
Децата се успокояват в очакване.
– Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа!
Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На неговото място е седнала възрастна дама с папагал на рамото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Искам да седя до прозореца, искам до прозореца.“
Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не забелязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на нейното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.
– Ех, ех... – въздиша старият монах.
Децата седят мълчаливи.
– Ех, ех... – отново въздиша монахът.
Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.
Децата също се засмиват.
– Как се казваш, мъничко човече?
– Казвам се Какароне.
– Защо?
– Защото обичам макарони.
– Какви глупости – мърмори възрастна госпожа, облечена цялата в оранжево.
А децата се заливат от смях. Човечето започва да се надува все повече и повече. Господи, колко едро става то! Хоп! – и се превръща в господин Боемондо. Щастливи, децата прегръщат своя татко.
Облечената в оранжево госпожа протестира:
– Във влака не трябва да се позволяват някои странности!
– Забранено е да се пуши, да се храчи, но аз не пуша и не храча – отвръща господин Боемондо.
Хората се смеят. Възрастната госпожа се ядосва и иска да повика кондуктора. За щастие пристигаме.
Но преди да слезе, господин Боемондо си издухва носа. Как го прави? Маха си носа от лицето и добре го изтрива в кърпичката; при това гледа госпожата в оранжево и є намига. Хората пак се смеят. Само госпожата става червена като знаме и се обръща на другата страна. Господин Боемондо поставя носа си на място. След това той и децата в редица слизат от влака и си тръгват.

Дървото Паолино

Селянинът Пиетро остана много удивен, когато му се роди дете със зелена коса. Пиетро бе виждал хора с черна, руса и червена коса; дори беше чувал да се говори за една фея с тъмносини коси, но истинска зелена коса никога не бе виждал. Жените, дошли да посетят детето, се учудваха:
– Като че ли има салата на главата.
Кръстиха го: отецът го записа Паолино, жените го нарекоха Паолино Салатата. Бяха доведени лекари да му видят косата: те казаха, че няма нищо, предписаха рецепта и си тръгнаха, а косата си остана зелена, както преди. Когато детето стана на две години, отиде с дядо си в полето да пасе козата. И ето, че изведнъж козичката се приближи до него и пред очите на дядото набързо опасе всичката му коса и остави главата му гола като току-що окосена ливада. Така стана ясно, че зелената коса на Паолино не беше коса, а трева, хубава прясна нежна тревица, която растеше много бързо.
– Ето, че можем да пасем козата дори и в морето – разсмя се бащата на Паолино.
През пролетта, сред зеленината, точно в средата на главата на момчето изникна жълта маргарита. Хора идваха отдалеч да видят детето, на чиято глава никнеха маргаритки.
Паолино стана голямо момче и веднъж извърши нещо лошо: тогава незабавно на мястото на хубавата трева изникна стръкче гъст трънак. Паолино се срамуваше да
се показва навън с тези треви, които му падаха в очите, затова обеща в бъдеще да не върши нищо лошо.
Годините минаваха и сред тревата започна да расте дръвче: разбра се, че е дъб, който ставаше все по-силен с възмъжаването на Паолино. На петдесет години дъбът бе станал хубаво дърво.
През лятото Паолино нямаше нужда от други дървета, за да бъде на сянка: стигаше му това, което растеше на главата му, и даваше свежест и прохлада.
Когато Паолино стана на осемдесет години, дъбът беше толкова голям, че птиците си правеха гнезда в клоните му, а децата се катереха по него да играят. Дори просяците, които се отбиваха да измолят едно яйце или малко вода, си почиваха в сянката на Паолино и никога не спираха да го хвалят за добротата му.
След като умря, Паолино бе погребан прав, за да продължи дървото да живее на чист въздух. Сега е много стар клонест дъб и го наричат „дървото Паолино“. Около дънера му има пейки, боядисани в зелено, жените седят там и плетат, а мъжете пушат и ядат супа.
Старците стоят в сянката му чак до тъмно, а огън-четата на лулите им святкат в нощта. Преди да се разотидат в късен час, поздравяват приятеля си Паолино така:
– Лека нощ, Паолино, ти беше наистина добро момче.