page contents Книжен Ъгъл: Ю Несбьо и „Леопардът“ - най-ужасяващият случай на Хари Хуле
Предоставено от Blogger.

Ю Несбьо и „Леопардът“ - най-ужасяващият случай на Хари Хуле

3.6.14

Йоана Ванчева
ЕМАС

След ужасяващите събития от случая „Снежния човек”, Хари Хуле е емоционална развалина. Напълно разбираемо, той се е отрекъл от живота си в Осло, заедно с цялата съпътстваща го мрежа от връзки и отговорности, и читателят го заварва в далечен Хонконг. Хари, дългогодишен алкохолик, се е отдал на временното забвение, което предлага опиумът, и е потънал в сенките и мизерията на престъпните райони.

Обратно в Норвегия обаче, репутацията му упорито изплува на повърхността на общественото мнение. Много от разрешените от него случаи не просто са се превърнали в национален повод за обсъждане, а също така са маркери в криминалната история на страната.  Хуле е ненадминат, щом става дума за залавяне на серийни убийци. Тогава какво остава на полицейските шефове, когато изглежда, че Осло отново е терен на поредица от убийства, сред жертвите е и депутатка, а следи няма? Полицай Кая Сулнес е изпратена да извлече Хуле от дупките на Хонконг, въоръжена с търпение и лоши новини.

Хари се завръща в Осло – където две млади жени са открити, удавени в собствената им кръв, убийствата продължават, а връзката между тях е толкова тънка, че е почти невидима…
„Леопардът” още от първите си страници приканва читателя да се поддаде, да усети напрежението, да преживее екстремните ситуации и резките завои от една развръзка към друга, стигайки чак до вулкан в Конго. Читателят е изправен и пред предизвикателството да се сблъска с човешкото у всеки от героите, дори когато то на пръв поглед липсва, дори когато не искаме да признаем, че то може да съществува – в това се крие големият талант на Несбьо.

Животът на Ю Несбьо като съзнателен човек започва в един от най-големите футболни отбори на Норвегия. Мечтата му да стане професионален спортист обаче умира, когато на 18 години получава контузия на коленните връзки. Записва се в армията, където наваксва уроците от гимназията и успява да завърши. След това учи финанси, а в университета се запознава с няколко момчета и заедно формират бъдещата хитова група „Ди Дере”. Достигат първите места на класациите, като в един момент дори държат рекорда за най-продаван албум в норвежката история.

В една година Несбьо има 180 участия по клубове и зали и в същото време успешно работи и като финансист на фондовия пазар. В един момент свръхнатовареният график му идва до гуша и през 1996 той хваща самолета за „другия край на света”, който се оказва Австралия, и избягва, за да си почине. Още във въздуха  започва да се оформя първият му роман – „Човекът прилеп”, и се ражда полицейският инспектор Хари Хуле. И започва новият му луд график – награди, интервюта, срещи с читатели…

Оттогава Ю Несбьо е писал за десет случая на неспокойния инспектор Хари Хуле, има и самостоятелни романи, дори и детска поредица. Книгите му са издадени в повече от 40 страни, спечелил е вече множество награди и признания. Читателските клубове гласуват неговата „Червеношийка” за най-добрия криминален роман на Норвегия. Министър-председателят и кралят водят разговори за книгите му. Екранизацията на романа „Ловци на глави” печели наградата БАФТА за най-добър чуждоезичен филм. Мрачният свят на Несбьо е привлякъл интереса и на Холивуд – предстоят снимки по няколко бъдещи заглавия, говори се за участие на Леонардо ди Каприо, а сериали ще стартират по NBC и HBO.

Четейки за постиженията на Ю Несбьо, човек не таи никакво съмнение, че освен безумно талантлив, писателят е и невероятен късметлия. Днес е на 53, но от биографията му изглежда, сякаш е живял не един, а няколко живота. Следва откъс от „Леопардът“.

Хипоксия

Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата й зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата й потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото й. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите й се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата й заплашваше да избухне и да разбие черепа й на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата й? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той й бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията й при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба й? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой й беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.
Струваше й се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила й. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.
Колко време бе прекарала в безсъзнание?
Наркотикът се изпари от кръвта й. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.

Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите й: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно - да изпеят “Колко прекрасна е земята” и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците й. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието й се вряза мек глас и й заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата й назад и долепи стоманеното острие до шията й. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко по¬дръпна червената жица, висяща от устата й. В следващия миг главата й се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите й. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не от¬слабваше. Той огледа разчекнатата й уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика й, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата й. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.
- Не пипай жицата - прошепна той в ухото й и заби иглата странично в шията й.
Тя мигом изгуби съзнание.

Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.
Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта й, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното й въображение й погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?
Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, но топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на “сляпа баба”? Какво тупти в ушите й? Кръвта й или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите й. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.
Трябва да направи нещо, да мисли.
Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.
- Не пипай жицата - беше я предупредил той.
Защо? Какво ще се случи, ако го направи?
Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите й се просмука влажен студ. Идеше й да се развика, ала не й бяха останали сили. Тишина. Мълчание.
Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са й напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.
Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата й пулсираше до пръсване.
“Не пипай жицата.”
Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието й. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?
Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта - да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после... да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?
Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не й бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото й набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата й се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите й не избиха сълзи.
Пръстите й напипаха жицата, висяща от устата й. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.
Дръпна силно жицата.

От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите й, три - синусите, две - носа, други две - брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода й, тринайсетата - дясната й очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта й. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата й кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и “церебрална хипоксия” - както записа патологът в доклада си - или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.