page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Синът на вдовицата“ - масонски трилър иде от Турция
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Синът на вдовицата“ - масонски трилър иде от Турция

28.7.14

Джейхан Алтънйелеклиоглу (1942) работи  42 години като журналист. Пенсионира се като заместник-директор на Анадолската агенция. Автор е на три исторически трилъра. Съпругата му Демет Алтънйелеклиоглу е също известна авторка на исторически романи, които са в основата на сериала „Великолепният век“, и тв водеща. „Сиела“ го представя за първи път на български език. Следва откъс от „Синът на вдовицата“ в превод на Елен Кирчева.
Тази сутрин Самуел Коен беше щастлив. Дори внезапното посещение на Шеба Раам преди отпътуването му за Йерусалим тайно от медиите и безпокойството на цялото семейство при връщането му с хеликоптера на следващия ден не развали настроението му. Наистина не беше лесно да посрещне най-богатия човек в света без знанието на журналистите.

Съпругата му успя да подготви имението за двайсет и четири часа. Като към прислугата им се добавеше армията бодигардове и помощници на Бенжамин, беше настанал същински ад, но всичко премина. Преди Бенжамин да си тръгне, Сара го поласка с думите: „Никога няма да ви забравим, господин Раам“. Отговорът му просто смърдеше на високомерие: „Сигурен съм, госпожо. Зная, че няма да ме забравите.“
„Глупак! Вече те забравихме“, промърмори си Самуел.
Е, да, идването в Турция на евреина с къдрави коси, гърбав нос и тежък поглед, на когото се кланяха държавници и крале, преспиването в дома му, макар и за една нощ, бяха погъделичкали суетността му. Разчуеше ли се за посещението на Бенжамин (а Самуел щеше да направи всичко възможно за това), конкурентите му щяха да се пръснат от завист и да се паникьосат с кого всъщност си имат работа – с Коен или с Раам, но дотам.
Отвори прозореца. Пред него се ширна безкрайната гора, стигаща до езерото. Вдъхна дълбоко чистия въздух и се протегна. Все още не разбираше целта на посещението на Раам. Самуел Коен се смяташе за крал на бизнеса в Турция, но Бенжамин Шеба Раам беше друго нещо. Беше царят на света, кралят на кралете. Беше император. И защо императорът го посети? Нямаше отговор на този въпрос. Беше поговорил за инвестиции и международното положение, проведе един телефонен разговор и си замина.
А последният им разговор беше странен колкото посещението:
– В Ню Йорк ли се връщате, господин Раам?
– Аз винаги се връщам в Йерусалим, Самуел. Където и да съм по света, винаги се връщам в Йерусалим. Където и да отида, винаги тръгвам оттам. Това е свежо начало за мен. Помириша ли светия въздух на Йерусалим, мога вече да отида където трябва.
Самуел се ядоса на себе си заради зададения въпрос. Беше изпаднал в неловко положение. Човекът щеше да предприеме в Йерусалим кампания, която да изправи света на крака; естествено, че отиваше там. За какво ставаше дума? За хиляда деца?
Не беше изтръгнал названието на проекта. И все пак трябваше да покаже, че няма да остане в сянка.
– През последните години – започна, подсмивайки се под мустак – май вместо на святост, замириса на кръв и барут, господин Раам. И на касетъчни и фосфорни бомби.
Раам сякаш не го чу. Вперил поглед в празното пространство, като че виждаше нещо там, промърмори:
– Свещеният Йерусалим. Майка на всички ни. Меката на израелците.
Обърна се и въздъхна, преди да се отправи към хеликоптера. После попита:
– За теб не е ли така, Самуел? – тонът му беше по-скоро обвинителен, отколкото въпросителен.
Странен човек беше Бенжамин Раам. Но никой нямаше право да съди хората с несметно богатство като неговото.
– Ти пък като че ли не си странен! – промърмори си Самуел. Ако питаха Сара, щеше да изброи стотици негови странности. А ако се прибавеха и странностите в бизнеса му, нямаше да имат чет и брой.
Реши, че трябва да изхвърли от ума си и странността, и необичайното посещение на Бенжамин. Какво ли имаше наум? Скоро ще се разбере, помисли си. Сега трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Днес непременно следваше да приключи сделката с японския холдинг. Вече нямаше никакви пречки. Накрая онези с дръпнатите очи бяха клекнали пред условията му.
От малката работилница, наследена от баща му, беше направил промишлен гигант, произвеждащ почти всичко. Ако беше жива, майка му щеше да каже на баща му: „Видя ли, Яков, синът, за който твърдеше, че няма да стане човек, сега е на върха в Турция.“
И това беше истина. Самуел Коен беше на върха. От седем години „СамБер Холдинг“ се нареждаше на второ място сред петте най-мощни фирми в Турция. Сключеше ли този договор, вече можеше да провъзгласи империята си. Върху нощното шкафче до великолепното легло стоеше последният брой на „Форбс“. На корицата се кипреше Самуел. Под снимката пишеше: „Името на чудото“.
Да не бяха проклетите телефони, нищо нямаше да помрачи настроението му. Всъщност беше заличил от съзнанието си този ужасяващ глас. Промърмори: „Ненормалник, милион долара, а? Ти си откачил напълно. Да си сложа главата в торбата, как не!“
Дори споменът за тенекиения глас по телефона сякаш помрачи настроението му. Каза си: „Не, Сам, не допускай това. Днес е твоят звезден миг. Наслади се на победата си.“
Когато влезе сред изобилната зеленина на лимоновата оранжерия, го посрещна чудната миризма на печен хляб, смесена с лимонов аромат. Умираше си за тази миризма. Тя го караше да се чувства жив.
Първото, което видя, беше дъщеря му Ребека. Вече осемнайсетгодишна, тя не се задържаше много у дома. Естествено, това го притесняваше. Защото скандал в такъв момент щеше да съсипе всичко.
– Добър ден, татко.
– Добър ден, Ребека.
Момичето неохотно целуна поднесената буза.
Жена му показа лицето си иззад вестника, който четеше, а после го остави на масата.
– Самуел – каза, – костюма, който ти купих, страшно ти отива.
Никой не изричаше „Самуел“ като жена му. Тя така секси произнасяше М-то в първата сричка, че дори на тази възраст нещо трепна в него.
– Винаги съм се доверявал на вкуса ти, Сара – отговори и я целуна.
– Все още не мога да повярвам, Сам – прошепна Сара. – Мистър Раам, пред който се кланя цял свят, дойде в дома ни, за да те отведе за откриването на кампанията си. Не мога да ти опиша колко съм горда.
Че то няма нищо за описване, помисли си Самуел. И той беше горд като Сара.
– Да – отговори, симулирайки нехайство, – Бенжамин демонстрира колко държи на мен.
– А ти му отказа. Докара вода от сто кладенеца, за да не отидеш на празненството, където ще бъдат президенти и министри.
В погледа й се четеше открит упрек.
Самуел се разсмя поласкан.
– Това е правило номер едно в бизнеса, скъпа. Не се казва „да“ веднага.
Седна на мястото си и за да прекрати темата, отпи от портокаловия сок.
– А ти как си, Джошуа?
Момчето щеше да отговори, но Самуел не му даде възможност.
– Сега остави тези книжа, става ли? Не желая синът ми да се занимава с борсови спекулации – и без да му остави време за отговор, се обърна към жена си: – Какво пишат вестниците, скъпа?
– Израел се готви да посрещне господин Раам. И ти да беше оти... – и в този момент телефонът иззвъня.
– Да, Самуел Коен – гласът му беше горд и доволен.
– Здравей, Сам.
Самуел настръхна – това беше тенекиеният глас.
– Какво искаш?
– Времето изтече, Сам. Трябва да решиш.
Сара забеляза, че мъжът й пребледня като платно.
– Нещо неприятно ли, скъпи?
Но Самуел я прекъсна с жест.
– Съветът на Седемте чака решението ти.
– Ти си луд – просъска в слушалката Самуел.
От другата страна се направиха, че не чуват.
– Готов ли си да носиш камъни в Храма на Соломон? Ще станеш ли войник на царството?
Самуел отговори директно, както винаги.
– Виж какво – задъха се. – Разкарай ми се от главата. Коен не може да бъде ничий войник.
От слушалката избухна плашещ смях.
– Жалко – прошепна отсрещният. – Ти си знаеш, Сам. Избираш предателството вместо почестите. Тувалкаин не прощава на предателите.
Когато хвърли телефона на масата, лицето му беше мъртвешки бяло.
– Какво става, скъпи? Кой беше?
– Някаква откачалка.
Отпи още няколко глътки портокалов сок, като се опитваше да се успокои.
– Добре де, кой беше? Познаваме ли го? Как се казва?
– Смъртта – кратко отговори Самуел. – Беше Смъртта.
Излезе от оранжерията под смаяните погледи на жена си и децата. След секунда беше пред внушителната врата на офиса си. За момент спря сред мраморните гръцки колони. Ненормалник, каза си. Още от сутринта... И как ли е научил личния ми номер?
Качи се в колата си. Шофьорът забързано седна зад волана. Бодигардовете се затичаха към колите. Лимузината потегли бавно. След нея тръгна и конвоят на охраната с четири коли. Заобиколиха внушителния басейн в римски стил пред офиса и се отправиха към гората по застланата с чакъл алея. Шофьорът на Самуел увеличи скоростта. Другите веднага се синхронизираха с него.
Когато стигнаха до дървения мост над малката рекичка, на бодигарда до шофьора му се счу звънене на телефон точно отдолу. Самуел също го чу, но нямаше време дори да се усъмни. Дългата черна лимузина излетя във въздуха от страшен взрив. Вторият взрив я пръсна на части. Те се разхвърчаха нагоре и избухнаха в пламъци.
От ударната вълна предната кола се обърна, удари се в дебелия ствол на една бреза и се превърна в отломки.
Но пътуващите в задната кола имаха по-малко късмет. Засипаха ги частите на лимузината, станали на огнени топки. Част от шасито проби като копие подпалилия се джип на охраната.
Всичко се случи за три секунди. После гората възвърна тишината си. Чуваха се само крясъците на излитащите птици и пукотът на разхвърчалите се горящи части от колите. От блъсналия се в дървото джип се дочу стон. Лявата врата внезапно се отвори.
Един силует малко по-нататък, скрит в гъстата сянка на дърветата, непроницаема за слънчевите лъчи, се вгледа към мястото. Първо видя два крака. И мъж, от чийто корем шуртеше кръв. Бодигардът шокирано сложи ръка на корема си. Изнена
дано погледна течащата между пръстите му кръв. Подви крака и се строполи на земята. Уплашена от шумотевицата катеричка в последния момент успя да се изплъзне изпод падащия върху нея мъж и хукна към най-близкото дърво.
Когато силуетът се убеди, че и последната му жертва е мъртва, излезе от укритието си. Носеше ловджийска жилетка върху гащеризон на дървар. От дебелия колан на пояса му безжизнено висяха три катерички и бял заек. Наведе се и вдигна прегънатата за пълнене пушка. Тръгна по хълма надолу, подсвирквайки си. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за неделен ловец. И нямаше много да се заблуди. Само че не ловуваше катерици, а хора.
Извади симкартата на телефона, детонирал бомбата, и я изгори. С голям камък натроши телефона на пластмасов прах. Сложи праха и картата в кутия и я изсипа в тоалетната на първата срещната бензиностанция, като пусна водата.
През мобилния телефон влезе в интернет и провери банковата си сметка. Видя, че в нея на името на несъществуваща фирма на Кайманите незабавно са преведени точно двеста и петдесет хиляди кинта.
В леденосините му очи за миг припламна искра.