page contents Книжен Ъгъл: „Сиела“: Фредрик Бакман е шведският Михаил Вешим
Предоставено от Blogger.

„Сиела“: Фредрик Бакман е шведският Михаил Вешим

22.7.14

Изпреварихме САЩ с „Човек на име Уве”

Ако искате да прочетете шведския Михаил Вешим – тогава бързо захващайте „Човек на име Уве”! Ако смятате Юнас Юнасон и неговия Стогoдишен старец за хитър и находчив във всякакви ситуации, то Уве е открил съвършенството… а е само на 59! Стогодшният старец скача през прозореца, а Уве хваща нахлуващите с взлом преди да са влезли през прозореца.

Шведската народопсихология със смешното и тъжното ще ви хване за гушата. Ту ще се разсмивате, ту ще го съжалявате и ще ви се плаче. Най-много накрая така да повярвате в Уве, че да си купите кола сааб.

Но не, това не е книга само за шведите; това е книга за живота, за смисъла да живееш, дори и да не искаш. Макар Уве да търси смъртта от мъка по любимата си цели 290 с., то животът непрекъснато го дърпа да е верен на съседите си, на една невзрачна котката, на повелите на починалата Соня… Книгата е не просто за любовта към ближния, а изобщо за обичта към човека…

Никак не е чудно, че само за половин година е продадена в над 400 000 екземпляра само в Швеция. Сега през лятото ще излезе и на английски език в САЩ. Но ние изпреварихме САЩ. Правата са купени за издаване в над 30 държави. Следва откъс от книгата в превод на Цветана Генчева.

Човек на име Уве си купува компютър, който не е компютър

Уве е на петдесет и девет.
Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче. Застава на щанда на магазин, където собственици на японски автомобили идват да си купят бели кабели.
Уве оглежда продавача дълго, преди да разтърси под носа му средно голяма бяла кутия.
– Значи на това му се казва опад? – пита той.
Продавачът, млад човек, чийто индекс на телесната маса със сигурност е едноцифрено число, започва да се чувства неловко. Личи му, че едва потиска желанието си да изтръгне кутията от ръцете на Уве.
– Точно така. Това е айпад. Не го разтърсвайте така...
Уве поглежда скептично кутията, сякаш е нещо подозрително, като например кутия, яхнала мотопед, облечена в долнище на анцуг и току-що е нарекла Уве „пич“, след което предлага да му продаде часовник.
– Ясно. Значи е компютър, а?
Продавачът кима. След това се поколебава и поклаща глава.
– Да... всъщност искам да кажа, че това е айпад. Някои хора го наричат таблет, а други – устройство за сърфиране.
Можете да го приемете като...
Уве поглежда продавача, сякаш младежът току-що е започнал да говори отзад напред, а след това отново разтърсва кутията.
– Ама става, нали?
Продавачът кима объркано.
– Да. Или... какво имате предвид?
Уве въздиша и започва да обяснява бавно, изрича думите така, сякаш единственият проблем е нарушеният слух на противника му.
– Ста-ва ли? Хубав компютър ли е?
Продавачът се почесва по брадичката.
– Ами... да... много е хубав... Зависи обаче какъв компютър искате.
Уве го поглежда злобно.
– Искам компютър! Най-обикновен тъп компютър!
Известно време и двамата мълчат. Продавачът прочиства гърло.
– Ами... това не е най-обикновен компютър. Не предпочитате ли...
Продавачът млъква и изглежда търси дума, която човекът срещу него ще разбере. След това прочиства отново гърлото си.
– ...лаптоп ли?
Уве клати глава като обезумял и се надвесва наежено над щанда.
– Не, не искам лаптоп. Искам компютър.
Продавачът кима с разбиране.
– Лаптопът е компютър.
Уве го поглежда обидено и забива пръст в щанда.
– Да не би да мислите, че не знам?
Следва ново мълчание, сякаш двама гангстери неочаквано са разбрали, че са забравили да вземат пищовите си. Уве гледа кутията дълго, сякаш я чака да направи самопризнание.
– Откъде се вади клавиатурата? – изръмжава най-сетне той.
Продавачът отрива ръце в ръба на щанда и започва да се поклаща нервно от крак на крак, както често правят младежите в аутлетите на дребно, когато започва да им става ясно, че нещо ще им отнеме значително повече време, отколкото са очаквали.
– Всъщност този няма отделна клавиатура.
Уве размърдва вежди.
– Естествено – съска той. – Защото трябва да се купи като „екстра“, нали така?
– Не, имах предвид, че компютърът няма отделна клавиатура. Всичко се управлява от екрана.
Уве клати недоверчиво глава, сякаш току-що е станал свидетел как продавачът е заобиколил щанда и е облизал стъклената витрина.
– На мен обаче ми трябва клавиатура. Разбирате ли?
Продавачът въздиша дълбоко.
– Добре. Разбрах. В такъв случай не си купувайте този компютър. Трябва да си купите нещо като макбук.
– Макбук ли? – пита Уве, макар да не е убеден, че трябва. – Да не би да става въпрос за свещените „електронни четци“, дето всички говорят за тях?
Младежът въздиша дълбоко, сякаш търпеливо брои до десет.
– Не. Макбукът представлява... Това е... Това е лаптоп с клавиатура.
– Добре! – съска Уве. Оглежда магазина. – Бива ли ги изобщо?
Продавачът свежда поглед към щанда, сякаш се опитва да прикрие задушаващо, същевременно едва овладяно желание да съдере кожата от лицето си. След това неочаквано се оживява и отправя на клиента си ведра усмивка.
– Знаете ли? Сега ще проверя дали колегата ми е приключил с клиента си, за да дойде и да ви демонстрира.
Уве си поглежда часовника и се съгласява с неудоволствие, но не пропуска да напомни на продавача, че някои хора имат по-добри занимания от висенето тук и там по цял ден. Продавачът кимва рязко, след това забързва нанякъде и след малко се връща с колегата си. Колегата има предоволен и щастлив вид, както всички, които не са работили достатъчно дълго като продавачи.
– Здравейте, заповядайте!
Уве забива отново пръст като полицейско фенерче в плота на щанда.
– Искам компютър!
Колегата вече не изглежда чак толкова щастлив. Стрелва първия продавач с убийствен поглед, сякаш обещава да му го върне.
– Не издържам повече, отивам да обядвам – измърморва първият продавач.
– Обяд – сумти Уве. – Хората в днешно време само за това мислят.
– Моля? – недоумява колегата и се обръща.
– Обяяяд! – ухилва се подигравателно той, след това хвърля кутията на щанда и излиза бързо от магазина.