page contents Книжен Ъгъл: Мо Йен - писателят, който не говори
Предоставено от Blogger.

Мо Йен - писателят, който не говори

23.9.14

Стефан Русинов

Б. р. - Нобеловият лауреат по литература за 2012 г., Мо Йен, ще посети България и ще бъде удостоен с почетната титла Доктор хонорис кауза в Аулата на Софийски университет "Св. Климент Охридски" на 27.09.2014 г. от 11:00 ч.

Навярно най-ценното, което може да се случи на едно общество, е от низините му да изникне писател. Някой, който да разкаже какво се случва сред най-дълбоките и най-тъмни ниши в организма на културата — там, докъдето тя самата почти не се е разпростряла и където радостите и болките са други. Мисията на писателя от низините е да надскочи корените си, но да запази връзка с тях и да я оползотвори в писането си. Да се спусне отново до онова интелектуално, емоционално и социално ниво, да си припомни нерафинирания вкус на реалността и да запише тамошния начин на оцеляване, тамошното изживяване на историята и тамошното усещане за свят.

Истината е, че в Китай през 80-те години се наблюдава бум на такива писатели. От една страна, движението “Надолу към селата, нагоре в планините” през 60-те години праща всичко живо на труд и превъзпитание в селата, възможната идентичност “градски интелектуалец” е изличена, така че хората, които започват да пишат в началото на 80-те, до един са прекарали най-впечатлителните си години в кръв и пот сред низшите слоеве; от друга страна, в края на 70-те започва разхлабване на тоталитаризма в политиката и литературата и се надига небивала културна вълна — интересът към индивидуалната, а не към колективната реалност е възобновен и това отприщва безброй лични истории, представящи алтернатива на дотогавашния модел на социалистическия реализъм.

Мо Йен е типичен пример за това явление, но и представлява отчетливо присъствие в съвременната китайска литература. Детството му е обичайно — глад, мизерия и невежество в затънтеното село Гаоми, което впоследствие се превръща в негова запазена литературна територия; писателското му поприще е стечение на благоприятни обстоятелства — 29-годишен е приет в Художествената академия към Освободителната армия, където получава възможност да се занимава активно с писане и намира поле за изява; литературният му дебют е обещаващ — първият му сборник с разкази “Прозрачният морков” е публикуван в поредицата “Нови звезди” на издателство “Писател”, под чиято шапка излизат първите книги на редица млади писатели, утвърдени по-късно като съвременни класици; мястото му в съвременната китайска литература е непоклатимо — трудолюбието и настойчивостта, с които пише историите си, забележителната му продуктивност, особения му подход към разказа внедряват произведенията му в програмата по съвременна китайска литература и му носят множество награди, включително престижната “Мао Дуън”; международното признание на бедното момче от Гаоми е изненадващо — през 2012 г. Мо Йен, почти неизвестен за света, неочаквано получава Нобеловата награда за литература, преборвайки претенденти като Харуки Мураками, Амос Оз и Филип Рот.

През целия си творчески път Мо Йен прави това, което литературата винаги е правела, но което в Китай й е било забранено да прави в продължение на 30 години от 1949 до 1979 г.:

Първо, да разказва другата, неофициалната, живата история, да дава глас на безгласни персонажи, да поставя фокуса си върху малките човешки съдби на фона на големите исторически събития. Такива произведения са например романите “Червено сорго”, част от който се случва по време на Втората китайско-японска война през 30-те години на XX в.; “Изтезание със сандалово дърво”, който се развива на границата между XIX и XX в. през периода на Боксьорското въстание; “Песните на райския чесън”, който представлява художествена документация на селски бунт вследствие на неумела местна политика.

Второ, да пресъздава усещанията на гладния, тормозения, уморения, бития — човека, докаран до физическа и умствена крайност. Тези образи са често срещани в творчеството на писателите, преживели Културната революция. В една лекция Мо Йен твърди, че пише не за обикновения селянин, а в позицията на обикновен селянин. Като такъв той има пряк достъп до нерафинираното, първичното, неграмотното, което не е минало през стриктно морално ограничаване и няма ясни представи за нормално. За персонажите в историите на Мо Йен насилието, жестокостта и странното са бит и той ги описва с подобаваща антропологическа дистанция и репортажна хладина. Както се случва банален разговор, така се случва отхапване на пръст, сплескване на папагал, дуел с куче.

Трето, да артикулира алтернативни разбирания за реалност. Гаоми е едно от многото места в Китай, където цивилизацията едва пъпли и науката все още не си е извоювала монопол над реалността. Мо Йен вмъква в произведенията си приказките, фолклорните песни, мистичните сказания, суеверията, изключенията. В този свят фантастичното е необходимост на реалното. Измисленото е липсващата част на истината. В такова писане няма абнорма, а просто справяне, човешка природа, иначе низвергната и добре прикривана. С изкарването й наяве и трезвото й третиране Мо Йен, като всеки антрополог, легитимира ненормалното, разширява каталога на възможните поведения и човърка в разбирането за човешка същност.

Трудно би било да се говори за обща нишка в така разнообразното творчество на Мо Йен. Литературните етикети като “магически реализъм” или китайският “сюнгън” (“търсене на корените”), с които бива окичен при получаването на Нобеловата награда, като че ли оставят твърде много съществени особености извън рамките си. Ако все пак трябва да потърсим нещо, бихме могли да го направим на най-неочакваното и най-очевидното място — името.

Носи се историята, че през 80-те години на XX в., когато повечето писатели, както почти всички останали хора в Китай, били просто надъхани селяци, писмената кореспонденция между писателите Дзя Пинуа и Мо Йен в крайна сметка довела до покана за гости. Тъй като дотогава те не се били виждали, Дзя Пинуа застанал насред тълпата на перона и вдигнал високо табела: “Мо Йен” (“не говори”), събирайки стотици недоумяващи погледи. Псевдонимът “Мо Йен”, освен че представлява смешната самоироничност на бъбривото дете и продуктивния писател, израснал сред политическа обстановка на стриктна словесна цензура, по особено фин начин въплъщава един от същностните мотиви в неговите творби.

Сред по-рядко забелязваните качества на произведенията на Мо Йен е себепомитащата скромност на писателя. Тази характеристика е типична по-скоро за лелката с количката за мекици в забутана китайска уличка, която измайсторява най-вкусната мекица в живота ти, без да вложи никаква себичност и гордост, дотолкова отдръпнала се от плода на ръцете си, че сякаш сам Бог ти е опържил закуска. Тя не е онази скромност на човека, който умее да говори ласкаво за другите и принизително за себе си, а скромността на човека, който изобщо го няма.

Писателя го няма. Той не говори — само дава гласност на героите си. Страници и страници ще изминат, преди да усетиш, че все още не си изградил никакъв образ за този, който ти разказва. Двайсет разказа ще прочетеш и ще се зачудиш дали наистина ги е писал един човек, един “аз”: не само заради зашеметяващото многообразие от стилове и жанрове в различните произведения (експерименталността е особено видна в разказите му — хумористичният “Среща с майстора”, иносказателният “Изгорелият павилион”, реалистичният “Люлката на бялото куче”); не само заради широкия регистър от гласове, чрез които разказва историите си (бандитското чедо в “Червено сорго”, смахнатата леля в “Жаби”, професионалният палач в “Изтезание със сандалово дърво”, недоволната свиня в “Уморен съм да се раждам и да умирам”); а по-скоро заради удивителното умение да е тих, да изчезва, да го няма, да не се занимава със себе си и да не ни занимава със себе си.

Дори в автобиографичния “Промяната”, описващ не толкова развитието на главния герой, колкото това на външния му свят, е трудно да се доловят каквито и да е еготични психози, нагони и амбиции.

Неслучайно в нобеловата си реч Мо Йен заявява, че неговият любимец сред героите му е нямото дете от “Прозрачният морков”, което почти няма личност и изживява болезнената реалност около себе си като в извънтелесен транс, “свръхтърпимо и свръхчувствително”, мълчаливо и силно. Въпреки скромността на писателя, или всъщност по-скоро именно заради нея, гласовете, които разказват историите му, се отличават с изключителна мощ и тежко присъствие. Сякаш колкото повече се отдръпне писателят от историята, толкова повече място остава за героите му.

Тази проникновена съсредоточеност в същественото (света) и върховна способност за отхвърляне на неважното (аз) е една от движещите сили и със сигурност сред най-важните послания в творчеството на Мо Йен.

И макар на пръв прочит за западния човек някои от историите в нобеловата му реч да звучат сълзливо и захарно, тяхната есенция е именно тази всепроникваща мъдрост на скромността, която търси важното дълбоко под незначимата повърхност: “Аз съм грозен по рождение, много хора от селото ми се присмиваха в лицето, няколко съученици с властен характер дори ме набиха заради това. Прибрах се вкъщи разплакан, майка ми каза: “Сине, ти не си грозен. Имаш си нос, имаш си очи, имаш си четири здрави крайника, кое ти е грозното? Освен това, дори да си грозен, стига само сърцето ти да е добро и да вършиш добри дела, ще бъдеш красив”. Впоследствие, когато заживях в града, някои много културни хора все така се присмиваха зад гърба ми на моята външност, спомних си думите на майка и смирено им се извиних.”

Писателската стратегия на мълчание намира израз в типичния за Мо Йен разказвачески похват на вътрешния диалог. Често разказът е изграден единствено от обърканите мисли на героите, пълни с противоречия, гняв, надежда, ужас, както е например в страховития разказ “Палечни белезници” или в крупните романи “Изтезание със сандалово дърво” и “Жаби”.

В тези произведения чрез личните възприятия на героите, предадени най-често като поток от мисли, и чрез техния характерен цветист, неподправен, каруцарски език писателят рисува силно индивидуализирана, но все пак впечатляващо цялостна представа за околния свят и историческата реалност. Това обаче не е единствената функция на разказването му. Корените на този “психологически експресионизъм” бихме могли да проследим още до творчеството на древните китайски поети, които разчитат на пейзажни описания, за да създадат нещо по-огромно и от пейзажа, и от себе си — т.нар. “смислова сфера”.

В крайна сметка това, което оказва най-силно влияние върху читателя, не е нито лексиката, нито съдържанието, нито някаква конкретна поука или сентенция, а именно обширната “смислова сфера”, картината на разказаното, поезията на съществуването.

Нобеловата награда на Мо Йен предизвика полюсни реакции. Макар и целта й да е осветяване на тъмните ъгли по човешката карта, поощряване на критичните и смели умове и предизвикване на разбиране и мир, новината за отличието на незабранен от комунистическия режим автор попадна в омагьосаната дихотомна дупка, в която попада почти всичко, изнесено от Китай: “анти- или прокомунистическо”.

В тази дупка са се мъчили още много утвърдени на Запад творци, например режисьорът Джан Имоу, който с цената на много усилия и със спорен успех опитва да обясни на западните критици, че филмът му “Окачете високо червените фенери” се занимава с далеч по-сложни човешки въпроси от критика срещу китайското правителство.

Самият Мо Йен не показа заинтересуваност към тези дискусии и сравнява упорството, с което западните медии се опитват да измъкнат политическа позиция от него, с политическия терор по време на Културната революция в Китай.

Според него работата му, работата на разказвача, не е да се произнася по въпроси, а чисто и просто да разказва истории. “За един писател — казва той в нобеловата си реч — най-добрият начин за общуване е писането. Всичко, което е трябвало да кажа, съм написал в творбите си. Думите, изречени с уста, отлитат с вятъра, а думите, изписани върху хартия, остават завинаги. Единственото, на което се надявам, е да прочетете търпеливо книгите ми. Не очаквам от вас да промените мнението си за мен, защото в този свят няма писател, който е способен да се хареса на всички. Това е особено вярно в нашето време.”

Особена характеристика на големите разказвачи е съсредоточаването в историята и загърбването на поуката. В крайна сметка никой не иска от Шехерезада мнение, а само безкрайни истории. В една друга източна легенда птицата, която си позволява директни морални забележки, е убита, а другата, която разказва история след история, в крайна сметка успешно отклонява господарката си от греховните й влечения. Това прави и Мо Йен. Той разказва, за да живее и за да отклони слушателите си от злото. По типично западна логика от носителя на Нобелова награда бе поискано заемане на твърда позиция по конкретни въпроси. Мо Йен обаче не е този писател. Той е писателят, който не говори. В една древна китайска книга за етиката се казва, че правилата никога не могат да бъдат натрапени от учителя, а само доброволно научени от ученика. Не е ли това същността на разказването?

“Аз съм разказвач. Спечелих Нобеловата награда, защото разказвам. След като спечелих наградата, се случиха много блестящи истории, които ме карат да вярвам в съществуването на истината и справедливостта. От днес нататък продължавам да разказвам моите истории.”

***
Стефан Русинов е роден през 1984 г. в Сливен. Завършва Китаистика в Софийския университет, а след това две магистратури: Преводач-редактор в същия университет и Модерна и съвременна китайска литература в Централнокитайския педагогически университет в гр. Ухан. Превежда от китайски и английски и засега има две издадени книги — Един ден на У Цин и Изплези си езика на Ма Дзиен, публикувал е и отделни преводи на У Цин, Ли, Хъ Сяоджу, Мо Йен, Ма Дзиен, Хъ Лиуей, Реймънд Карвър, Лидия Дейвис, Сандра Сиснерос, Ейми Хемпел и Дж. Д. Селинджър в сайта “Грозни пеликани”, сайта “Сборище на трубадури”, списание “Гранта”, списание “Страница”, списание “Light”, вестник “Култура”, “Литературен вестник”, както и в блога си raznitakiva.wordpress.com. Пише за литература, книжарници, филми, рисунки и графичен дизайн, основно в другия си блог chetohkniga.blogspot.com, но и в различни медии. Преподава китайска литература в Пловдивския университет.