page contents Книжен Ъгъл: Лице в лице с болката от съществуването
Предоставено от Blogger.

Лице в лице с болката от съществуването

8.9.14

Ървин Ялом

Кой е „Палач на любовта“

Представете си следната сцена: триста, може би четиристотин човека, непознати един за друг, се разделят по двойки и започват да си задават един-единствен въпрос: „Какво искаш?“ – отново и отново.

Какво по-просто от това? Един невинен въпрос и неговият отговор. И все пак колко пъти съм ставал свидетел как това групово упражнение извиква неочаквано силни чувства. Много често само след минути помещението се тресе от емоции. Мъже и жени – съвсем не отчаяни или нещастни, а успешни, добре функциониращи и добре облечени, бликащи от самоувереност хора – биват развълнувани до своите дълбини. Те отправят зов към свои завинаги изгубени любими хора – мъртви или отсъстващи родители, съпрузи, съпруги, деца, приятели: „Искам да те видя отново“, „Искам да ме обичаш“, „Искам да се гордееш с мен“, „Искам да знаеш как те обичам и как съжалявам, че никога не ти го казах“, „Искам да се върнеш – толкова съм самотен“, „Искам да изживея детството, от което бях лишен“, „Искам да съм здрав, да съм отново млад. Искам да ме обичат, да ме уважават. Искам животът ми да е смислен. Искам да постигна нещо. Искам да съм значим, да бъда запомнен“.

Толкова желания. Толкова копнежи. И толкова болка, която е така близо до повърхността, че е въпрос само на минути да изплува. Болка от съдбата. Болка от съществуването. Вечна болка, която непрестанно смъди току под мембраната на живота. Тази болка, уви, може да бъде извикана твърде лесно. Много неща – като упражнение, няколкоминутен размисъл, произведение на изкуството, проповед, личностна криза, загуба – могат да ни напомнят, че никога няма да се осъществят най-съкровените ни желания: да се върне младостта, да секне стареенето, да се завърнат изгубените любими хора, да сме винаги обичани, защитени, значими, да сме дори безсмъртни.
А когато тези неосъществими желания започнат да контролират живота ни, ние се обръщаме за помощ към семейството и приятелите, към религията – а понякога и към психотерапевтите.
В настоящата книга разказвам историите на десетима пациенти, които избраха психотерапията и в процеса на терапевтичната работа се изправиха лице в лице с болката от съществуването. Не тази болка обаче бе причината те да се обърнат за помощ към мен. Дори напротив, всичките десетима страдаха от често срещани, ежедневни проблеми: самота, себепрезрение, импотентност, мигрена, сексуална зависимост, затлъстяване, високо кръвно налягане, скръб, разрушителна любовна натрапливост, резки промени в настроението, депресия. Но във всеки от тези случаи психотерапията някак (различно при всекиго) успяваше да оголи дълбоките корени на тези банални проблеми – корени, стигащи до самата основа на съществуването.
„Искам! Искам!“, чува се измежду редовете на всяка от десетте истории. „Искам си обратно моята скъпа мъртва дъщеричка!“, крещи едната пациентка, пренебрегнала изцяло своите двама живи синове. „Искам да изчукам всяка жена, която видя“, повтаря друг пациент, докато ракът пълзи из катакомбите на тялото му. Трети пък копнее: „Желая родителите и детството, от които бях лишен“, агонизирайки от ужас пред три писма, които не може да се реши да отвори. Четвърти, възрастна жена, настоява: „Искам да съм вечно млада“, неспособна да се освободи от властта на своята натраплива любов към мъж, с трийсет и пет години по-млад от нея.
Убеден съм, че основният материал за психотерапевтичната работа е винаги екзистенциалната болка, а не, както често се твърди, потиснати инстинктивни стремления или недобре потулени отломки от драматични минали събития. В терапията с всеки от десетимата пациенти съм се придържал към едно основно клинично допускане: че базисната тревожност у всеки човек произтича от опитите, съзнавани и несъзнавани, за справяне със суровите факти на живота, с „даденостите“ на съществуването.
Установил съм, че четири екзистенциални дадености са от особено значение за психотерапията: неизбежността на смъртта – тя ще застигне както всекиго от нас, така и хората, които обичаме; свободата да направим живота си такъв, какъвто го желаем; изначалната самота; и накрая – липсата на явен смисъл или цел на живота. Колкото и страховити да ни се струват тези дадености, те съдържат в себе си семената на мъдростта и избавлението. Надявам се със следващите десет истории да ви докажа, че е възможно човек да се изправи лице в лице с жестоките истини за съществуването и да впрегне тяхната сила за целите на личностната промяна и израстването.

За книгата

„Палач на любовта“ (Хермес) съдържа десет истински истории на хора с психични проблеми. Или по-скоро десет разказа за преображения. Защото пациентите, потърсили психотерапевтична помощ от Ървин Ялом, с негово съдействие се спускат до неподозирани дълбини в самите себе си. Там, където са ужасът от неизбежността на смъртта, изолацията и безсмислието на живота, но и абсолютната свобода. И от тези дълбини те изплуват с освобождаващо знание, което променя цялостното им светоусещане.

Всеки един от описаните случаи отразява неповторима, сложна и наситена с драматизъм човешка история. Тук ще се сблъскаме с някои от най-често срещаните проблеми: страх от смъртта, самота, себепрезрение, агресивност, сексуална зависимост, затлъстяване, разрушителна любовна натрапливост, резки промени в настроението, липса на смисъл, депресия, импотентност... Тези десет истории са истинско доказателство, че е възможно човек да се изправи лице в лице с жестоките истини на битието и да впрегне това познание в постигането на личностна промяна и израстване.

ИСТОРИИ ОТ КНИГАТА

В едноименния разказ – „Палач на любовта“, седемдесетгодишна жена твърди, че страда от несподелена любов към своя бивш и много по-млад психотерапевт. От години тя е в тежка депресия, а мислите за самоубийство не я напускат. В процеса на терапията обаче става ясно, че чувствата, които изпитва, са неуспешен заместител на любовта. Илюзия, която сама си е създала, за да отхвърли реалността на стареещото си тяло и мисълта за наближаващата смърт.

Несъзнаван опит да се защити от мисълта за тленността прави и героят от „В търсене на съновидеца“. Шейсет и три годишният счетоводител Марвин се оплаква от ужасна мигрена, която настъпва всеки път, след като не се е представил добре в леглото. И тъй като винаги е избягвал да се вглежда в себе си или да размишлява по-дълбоко върху проблемите на съществуването, той не е способен да проникне под повърхността на привидните причинно-следствени връзки. Но неговите сънища, ярки и наситени с изумителни символи, като че ли са указания за пътя към освобождението, спокойствието и щастието. Марвин получава от терапията нещо много повече от елиминирането на мигрената.

Психотерапията често води до дълбоки прозрения и личностна промяна. Въпросът е доколко пациентът е склонен искрено да се вгледа в себе си.
Друг твърде интересен сюжет е този на „Терапевтична моногамия“. Към Ялом се обръща красива жена, която страда от клинична депресия, панически атаки и непреодолима самоомраза. От десет години се лекува без успех при различни психиатри.

По време на един от сеансите с Ялом тя внезапно заговаря със сякаш чужд глас, а самочувствието, стойката и държанието й стават съвсем различни. Тя е чувствена и дръзка – съвсем друга личност. Оказва се, че жената има множествена личност (разстройство, открай време експлоатирано от холивудските сценаристи). Бавно, с помощта на своя терапевт, жената възвръща единството на идентичността си. Това й позволява да развие своите изоставени таланти и самоувереността си, да се научи да изгражда близки отношения с другите.

Подобен път извървява и героинята от „Умря детето, което не трябваше“ – необразована шофьорка на такси, която от години не може да преодолее смъртта на своята починала от левкемия дъщеря и страда от временни загуби на паметта. Много смелост е нужна, за да изследва пласт по пласт своята непреодолима скръб и да осъзнае, че освен всичко друго, тя скърби и за самата себе си, за своите нереализирани способности. И поема по нов път – започва да учи.

ДРАМАТИЗМЪТ НА БИТИЕТО

Всеки един от сюжетите в книгата е изключително интересен и отразява неповторима, сложна и наситена с драматизъм човешка история. Отразява и уникалния терапевтичен метод на Ялом, който избира индивидуален подход за всеки свой пациент, често разголвайки самия себе си. Трудно е да се определи жанрът на историите. Те са реални, документални, тъй като са създадени по записките, които Ялом си е водил по време на терапията с всеки пациент, но все пак притежават всички качества на добрата художествена проза – например развити са с натрупване на напрежение, понякога читателят има усещането, че чете криминален разказ, в който авторът постепенно разбулва загадката. И това не е никак чудно: от ранни години Ялом винаги е хранил желанието „да стане истински писател“ и никога не е спирал да чете с най-голямо настървение художествена литература.

Психотерапията е начин да се справим с вътрешната си тревожност, с чувството за самота и нереализираните желания. Книгата „Палач на любовта“ без съмнение е доказала качествата си, задържайки интереса едновременно на студентите по психология, на специалистите от психотерапевтичната общност и на широката читателска публика, сред която са както любителите на психологията, така и търсещите самопознание и лек за своите терзания.

Ървин Ялом е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и писател. Неговите нехудожествени книги се използват като учебници по психотерапия в различни университети, а през 2000 г. получава наградата на Американската психиатрична асоциация заради изключителния си принос в областта на религията и психиатрията. Романите му „Когато Ницше плака“, „Изцелението (на) Шопенхауер“ и „Проблемът (на) Спиноза“, публикувани и у нас, са международни бестселъри и са преведени на над 30 езика.