page contents Книжен ъгъл: „Убийства с инициали” - Софи Хана наследи Агата Кристи и възкреси Поаро
Предоставено от Blogger.

„Убийства с инициали” - Софи Хана наследи Агата Кристи и възкреси Поаро

15.10.14

„Ера“ представя романа само месец след световната премиера. Прочетете откъс

След близо 40 години легендарният детектив Еркюл Поаро се завръща! Световноизвестна английска писателкa вдъхва нов живот на любимия ни герой в романа „Убийства с инициали“. След прецизен подбор, наследниците на Агата Кристи се доверяват на талантливата Софи Хана да заплете криминалната мистерия, която само известният детектив може да разреши. 

Спокойната вечеря на Поаро в лондонско заведение е прекъсната, когато отчаяна млада жена му доверява, че скоро ще бъде убита. Тя е ужасена, но настоява, че когато умре, справедливостта ще възтържествува, и умолява детектива да не разследва.

По-късно същата вечер трима души са открити мъртви в лондонския хотел Блоксъм, а убиецът е оставил необичайни улики при всяко едно от телата. Еркюл Поаро се оказва въвлечен в случая и докато се мъчи да подреди парчетата от пъзела, престъпникът се готви да нанесе нов удар.


Софи Хана е родена през 1971 г. в Манчестър, Великобритания. Пише поезия и книги за деца, но е по-известна с криминалните си романи. The Carrier печели националната годишна награда за литература Specsavers, а две други нейни произведения са адаптирани за телевизионния екран. През 2004 г. Софи печели първа награда в конкурса Дафни дю Морие. В момента живее в Кеймбридж със съпруга и двете си деца.Следва откъс от романа.

Бегълката Джейн

– Казвам само, че не я харесвам – прошепна сервитьорката с непокорната коса. Обаче шепнеше силно и единственият посетител в кафене „Плезънтс“ я чу. Той се запита дали въпросната дама в случая е друга сервитьор ка, или редовен клиент като него. – Не я харесвам. Ако твоето мнение е различно, кажи.
– Стори ми се мила – отвърна по-ниската сервитьорка с овално лице. Вече не беше толкова сигурна както преди няколко минути.
– Такава е, когато нанесат удар по гордостта ѝ, но щом се съвземе, езикът ѝ отново започва да сипе отрова. Това не е правилно. Познавам много като нея. Не вярвам на такива.
– Как така не е правилно? – обърна се към кръглоликата сервитьорка Еркюл Поаро, единственият посетител в кафенето в седем и половина вечерта в този февруарски четвъртък; знаеше какво има предвид другата сервитьор ка. Той се подсмихна. Тя не за пръв път правеше уместни забележки.
– На всеки може да бъде простено, че е изрекъл остра дума за нещо или за някого. И аз съм го правила, не се срамувам да призная. А когато съм щастлива, искам и другите да са щастливи. Така би трябвало да бъде. Но има и хора като нея, които се държат зле с теб, когато нещата не вървят добре за тях. От такива
трябва да се пазиш.
 „Bien vu – помисли си Поаро. – De la vrai sagesse populaire.
Изведнъж вратата на кафенето се отвори и се блъсна в стената. На прага застана русоко са жена със светлокафяво палто и по-тъмнокафява шапка. Поаро не виждаше лицето ѝ, защото тя обърна глава да погледне през рамо, сякаш очакваше, че някой ще я настигне.
Вратата остана отворена няколко секунди и това беше достатъчно студеният вечерен въздух да изкара всичка та топлина от малкото помещение. Обикновено подобно нещо би вбесило детектива, но той беше заинтригуван от новодошлата, която беше влязла толкова драматично и, изглежда, не се интересуваше какво впечатление прави.
Поаро сложи длан върху чашата с кафето си с надеждата да запази топлината на напитката. В това малко заведение с криви стени на алея „Сейнт Грегъри“, в част на Лондон, която далеч не беше най-безопасната, правеха най-доброто кафе, което беше опитвал. Той обикновено не пиеше кафе преди вечеря, както и след това – всъщност тази мисъл би го ужасила при нормални обстоятелства, но всеки четвъртък, когато дойдеше в „Плезънтс“ точно в седем и половина вечерта, правеше изключение от правилото. Вече смяташе това ежеседмично изключение като традиция.
Поаро не харесваше особено много други традиции в кафенето – небрежното поставяне на приборите, салфетката и чашата на масата. Сервитьорките очевидно смятаха, че е достатъчно приборите да бъдат оставени на масата. Той не беше съгласен с това и демонстративно ги подреждаше, щом седнеше.
– Извинете, госпожице, бихте ли затворили вратата, ако ще влизате? – извика сервитьорката с непокорната коса на жената с кафявата шапка и палто, която беше  сложила ръка на дръжката на вратата и все още гледаше навън. – Или ако няма да влизате. Ние тук, вътре, не искаме да премръзнем.
Жената влезе. Затвори вратата, но не се извини, че я е държала отворена толкова дълго. Шумното ѝ дишане се чуваше в цялото помещение. Тя сякаш не забелязваше, че там има и други хора. Поаро тихо я поздрави с „добър вечер“. Жената се обърна към него, но не отговори. Очите ѝ бяха широко отворени от необикновена тревога, достатъчно силна, за да завладее някой непознат.
Поаро вече не беше спокоен и доволен, както когато пристигна. Душевното му спокойствие беше нарушено.
Непознатата се втурна към прозореца и надникна навън. Явно не виждаше онова, което търсеше. Когато се загледаш в тъмната нощ от добре осветена стая, не възможно е да видиш много, тъй като стъклото отразява само изображение на стаята, в която се намираш. Тя обаче продължи да се взира известно време, очевидно решена да види улицата.
– А, това си ти – малко нетърпеливо каза сервитьорката с непокорната коса. – Какво има? Случило ли се е нещо?
Жената с кафявото палто се обърна.
– Не, аз... – Думите излязоха от устата ѝ като ридание, но после успя да се овладее. – Не. Може ли да седна на масата в ъгъла? – Посочи най-отдалечената от вратата маса.
– Може да седнеш, където искаш, освен на масата при господина. Всичките са заредени. – Сервитьорката с не покорната коса си спомни за Поаро и се обърна към него: – Вечерята ви ще стане чудесна.
Той остана доволен, като чу това. Храната в „Плезънтс“ беше почти толкова добра, колкото кафето. Всъщност, като се замислеше за тези две неща, трудно му беше да 8
повярва, че всички, които работят в кухнята, са англича ни. Incroyable.
Сервитьорката отново се обърна към разтревожената жена:
– Сигурна ли си, че всичко е наред, Джени? Имаш такъв вид, сякаш си видяла дявола.
– Добре съм, благодаря. Нуждая се само от чаша силен, горещ чай. Обичайното, моля.
Тя забърза към масата в отсрещния ъгъл, минавайки покрай Поаро, без да го погледне. Той леко премести стола си, за да може да я наблюдава. Нещо със сигурност не беше наред с тази жена, но тя очевидно не желаеше да го обсъжда със сервитьорките в кафенето.
Без да съблече палтото си или да махне шапката си, Джени седна на стол с гръб към вратата и улицата, но веднага се обърна и погледна през рамо. След като успя да огледа лицето ѝ по-подробно, Поаро предположи, че тя е на около четирийсет години. Големите ѝ сини очи бяха широко отворени и не мигаха, сякаш пред тях имаше шокираща гледка – „Дявола“, както бе отбелязала сервитьорката. Доколкото обаче виждаше Поаро, Джени не съзираше нищо такова. Пред нея беше само правоъгълната стая с маси, столове, дървена закачалка за шапки и палта в ъгъла и лавици, изкривени под тежестта на множество то чайници с различни цветове, шарки и размери.
Лавиците бяха достатъчни, за да накарат човек да потрепери! Детективът не виждаше причина огънатите лавици да не бъдат заменени с прави, така както не раз бираше и защо някой не би се погрижил да постави вилицата успоредно на правата линия на ръба на масата. Не всички обаче разсъждаваха като него. Той отдавна беше приел това – и предимствата, и недостатъците, които му носеше.
Извила тяло на стола, Джени се взираше като обезумяла през прозореца, сякаш очакваше, че всеки момент в кафенето ще нахлуе някой. Тя трепереше, вероятно до някъде от студ.
„Не – прецени Поаро, – не е от студ.“ В кафенето от ново беше топло. И тъй като Джени съсредоточено наблюдаваше вратата и в същото време седеше с гръб и възможно най-далеч от нея, можеше да се направи само един разумен извод.
Поаро взе чашата с кафето си, стана от масата и тръгна към нея. Той забеляза, че тя не носи венчален пръстен.
– Ще ми позволите ли да се присъединя за малко към вас, мадмоазел? – Той изпита желание да подреди приборите, салфетката и чашата за вода като неговите, но се въздържа.
– Моля? Да, предполагам. – Тонът ѝ показа, че това не я интересува. Вълнуваше я само вратата на кафенето. Джени все още я наблюдаваше нетърпеливо, обърната на стола.
– Приятно ми е да ви се представя. Името ми... – Поаро млъкна. Ако ѝ кажеше името си, сервитьорките щяха да го чуят, и той вече нямаше да бъде техният анонимен „чуждестранен господин“, пенсионираният полицай от континента. Името Еркюл Поаро оказваше силно въздействие върху някои хора. През последните няколко седмици, от както беше навлязъл в изключително приятно състояние на хибернация, за пръв път от много време изпитваше облекчението, че е абсолютно неизвестен.
Беше очевидно, че Джени не се интересува нито от името, нито от присъствието му. От ъгълчето на окото ѝ се отрони сълза, която потече по лицето ѝ.
– Мадмоазел Джени – каза Поаро, надявайки се, че като използва малкото ѝ име, може да успее да привлече вниманието ѝ. – Навремето бях полицай. Сега съм пенсиониран, но преди това в работата си съм срещал много