page contents Книжен Ъгъл: В „Нещо лично” Джак Ричър спасява Европа
Предоставено от Blogger.

В „Нещо лично” Джак Ричър спасява Европа

24.10.14

„Същото, но различно” в деветнадесетия роман на Лий Чайлд
В новия роман на Лий Чайлд* "Нещо лично", публикуван в оригинал преди 2 месеца, Джак Ричър за пръв път напуска безкрайните пътища на Америка, където винаги попада в центъра на екшъна. Сега екшънът се премества в две бляскави европейски столици.

Джак Ричър пътува сам за Сиатъл. Той все още няма постоянен адрес и трудно може да бъде открит. Но армията успява да го намери, тъй като държи да го включи в тайна операция.
Някой е стрелял по френския президент. Единствено защитните прозрачни панели го спасяват от сигурна смърт. Само няколко снайперисти в света биха могли да произведат точен изстрел от толкова далечно разстояние. Единият от тях е американец. И няма алиби.

А Ричър може да го открие. И трябва да го открие. Защото покушението в Париж вероятно е репетиция за по-мащабен удар в Лондон. И защото бившият военен полицай има да разчиства лични сметки със стрелеца. Следва откъс в превод на Веселин Лаптев.

Допреди осем дни животът ми течеше на приливи и отливи. В него имаше както хубави неща, така и не чак толкова хубави. В по-голямата си част беше монотонен.
Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Като в армията. Чрез нея ме откриха. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло.

Бяха започнали да ме издирват два дни след като някой беше стрелял по президента на Франция. Научих за покушението от вестниците. Опит за убийство с далекобойна пушка. В Париж. Нямах нищо общо с това. Тогава бях в Калифорния, на девет хиляди километра от френската столица, в компанията на момиче, с което се запознах в автобуса. То мечтаеше да стане актриса. Аз не. След четирийсет и осем часа в Ел Ей момичето пое по своя път, а аз по моя, в противоположната посока. Пак с автобус. Помотах се два дни в Сан Франциско, още три в Портланд, щата Орегон, и потеглих за Сиатъл. Така се озовах близо до базата „Форт Луис“, където слязоха две жени в униформа. След тях на седалката отсреща остана един брой на „Арми Таймс“ от предишния ден.
„Арми Таймс“ е странен вестник с дълга история.
Основан малко преди Втората световна война, той продължава да излиза всяка седмица, пълен с вчерашни новини и досадни със своята назидателност материали.
Като заглавието, което се блещеше насреща ми: Нови правила! Промени в значките и пагоните! Плюс още четири изменения в униформите, които предстоят всеки момент! Според слуховете новините бяха вчерашни, защото ги преписвали от стари публикации на „Асошиейтед Прес“, но ако човек си направеше труда да чете между редовете, понякога можеше да долови много ироничен тон. От време на време уводните статии бяха смели. А некролозите – интересни.
Последните бяха единствената причина да се пресегна за вестника. Някой път се радваш, че еди-кой си е умрял. Друг път не. Но и в двата случая първо трябва да научиш за това. Което така и не стана, защото, преди да стигна до некролозите, попаднах на частните обяви.
Обикновено ги пускат ветерани, които търсят други ветерани. Десетки еднакви обяви.
Включително и една с моето име.
Точно по средата на страницата в малко каре с получер шрифт пишеше:
Джак Ричър да се обади на Рик Шумейкър.
Това несъмнено беше работа на Том О’Дей. Факт, който ме накара да се почувствам малко кофти. Не че О’Дей не беше достатъчно умен. Със сигурност беше умен, след като се беше задържал на поста си толкова време. Адски дълго. Цяла вечност. Още преди двайсет години изглеждаше на сто. Висок, слаб, изпит, с вид на мъртвец. Вървеше така, сякаш ще рухне всеки момент, като счупена сгъваема стълба. Изобщо не приличаше на генерал. По-скоро на професор. Или на антрополог.
Не можеше да му се отрече, че има абсолютно логична мисъл. Ричър стои под радара, което значи автобуси и влакове, чакални и закусвални. Случайно или не, това е естествената среда на мъжете и жените в униформа, а те купуват „Арми Таймс“ много повече и много по-постоянно, отколкото останалата преса. На тях може да се разчита, че ще го разпространят както птичките плодните семенца.
А пък той можеше да разчита, че аз ще посегна към някой изоставен брой. Рано или късно. Все някога. От любопитство. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло. Предвид начина за осъществяване на връзка и предвид това, което знаеше и предполагаше за мен, О’Дей вероятно бе стигнал до заключението, че ако обявата се публикува в десет-дванайсет последователни броя, тя има реален шанс да стигне до адресата си.
Получи се от раз. Само ден след отпечатването на броя. Ето защо се почувствах малко кофти.
Защото бях предвидим.
Рик Шумейкър беше протеже на Том О’Дей. Вероятно вече негов заместник. Можех, разбира се, да не се обадя. Но аз бях задължен на Шумейкър. И този факт явно беше известен на О’Дей, щом бе споменал името му в обявата. Заради него трябваше да се обадя.
Наистина бях предвидим.
Когато слязох от автобуса, Сиатъл беше безоблачен.
И топъл. И пълен с адреналин, в смисъл че кафето се консумираше в невероятни количества. Затова ми допадна. Но и не ми допадна, в смисъл че във всяко заведение имаше безжичен интернет и беше пълно с мобилни устройства. Затова старомодните монетни автомати по уличните ъгли бяха изчезнали. Все пак успях да открия един, близо до рибния пазар. Застанах пред него и напълних гърдите си със соления дъх на морето. След което набрах един от безплатните номера на Пентагона.
От онези, които ги няма в телефонния указател и по тази причина трябва да се запомнят – нещо, което бях направил преди много години. Специален номер, само за спешни обаждания. Ами да, човек невинаги има в джоба си монета от четвърт долар.
Операторът вдигна и аз помолих да ме свърже с Шумейкър. След което започнаха да ме прехвърлят – някъде из сградата, из страната или може би в чужбина, но след поредица от прещраквания и продължителни паузи в слушалката най-после прозвуча гласът на Шумейкър.
– Да?
– Обажда се Джак Ричър.
– Къде си?
– Нямаш ли апаратура, която да отговори на този въпрос?
– Имам – отвърна той. – В Сиатъл си, близо до рибния пазар, и използваш монетен автомат. Но ние предпочитаме хората доброволно да ни предоставят тази информация. Установили сме, че така разговорът протича по-гладко. Защото те един вид съдействат и са ангажирани.
– С какво?
– С разговора.
– Ще си приказваме ли?
– Не съвсем. Какво виждаш пред себе си?
– Улица – отговорих аз, след като се огледах.
– Вляво?
– Сергии с риба.
– Вдясно?
– Светофар и едно кафене.
– Как се казва?
Съобщих му името.
– Иди там и чакай.
– Кого и колко?
– Трийсетина минути – отвърна той и затвори.
* * * Никой не знае защо кафето е станало такъв огромен бизнес в Сиатъл. Може би защото е пристанище. Логично е кафето да се изпича близо до мястото, на което е разтоварено, а след това да се продава близо до мястото, където е било изпечено. Това привлича и други хора от бранша и се създава пазар – както в Детройт производителите на автомобили са се събрали на едно място. Може би водата е подходяща. Или надморската височина, температурата и влажността на въздуха. Все едно, но резултатът е кафенета на всяка крачка и четирицифрена годишна сума, похарчена от всеки пристрастен към кофеина. Кафенето до монетния автомат беше в типичния местен стил. Тъмнокафяви стени, декоративни тухлички и издраскани дървени маси. Изписано с тебешир меню пред входа с 90 процента напитки, нямащи нищо общо с кафето – млечни продукти с различна температура и вкус, към които ти предлагат странни овкусители с аромат на ядки и всевъзможни други замърсители. Аз си поръчах средно кафе в картонена чаша, черно и без захар, а не цяла кофа, както правеха мнозина. Взех си и лимонов кейк и седнах на масичка за двама с твърди дървени столове.
След пет минути от кейка нямаше и троха, а пет покъсно – нито капка от кафето. Човекът на Шумейкър се появи след осемнайсет минути. Значи беше от флота, защото двайсет и осем минути си е постижение, а една от най-важните бази на ВМС е точно до Сиатъл. Пък и колата му беше тъмносиня – базов модел, не особено привлекателна, но пък излъскана до блясък. Самият той беше по-близо до четирийсет, отколкото до двайсет, здрав, стегнат, с твърд поглед. Беше облечен с цивилни дрехи – син блейзър върху спортна фланелена риза и бежов памучен панталон. Блейзърът беше доста износен, а ризата и панталонът бяха преживели поне хиляда пранета. Подофицер, най-вероятно старши сержант. Почти сигурно от спецчастите, най-вероятно тюлен, участващ в някаква секретна операция, наблюдавана от Том О’Дей.
Той влезе и обхвана кафенето с един поглед. Сканиращ и безизразен. Сякаш разполагаше с една пета от секундата, за да различи приятел от враг и да открие огън.
Очевидно не беше получил нищо повече от кратък устен инструктаж, базиращ се на физическите данни в овехтялото ми досие: метър и деветдесет и три, сто и десет килограма. Останалите посетители в кафенето бяха азиатци, повечето от тях дребни жени. Мъжът се насочи право към мен и попита:
– Майор Ричър?
– Вече не – отвърнах.
– Тогава господин Ричър?
– Да.
– Генерал Шумейкър ви моли да ме придружите, сър.
– Къде? – попитах.
– Съвсем наблизо.
– Колко звезди има вече?
– Не ви разбрах, сър.
– Питам за звездите върху пагоните на генерал Шумейкър.
– Една, сър. Бригаден генерал Шумейкър, сър.
– Кога?
– Какво кога, сър?
– Кога са го повишили в генерал?
– Преди две години.
– Това не ви ли се струва смайващо, както на мен?
Човекът забави отговора си само с частица от секундата.
– Нямам мнение, сър.
– А как е генерал О’Дей?
Ново забавяне, също така кратко.
– Не познавам човек на име О’Дей.

* * *

Синята кола беше шевролет импала с евтина тапицерия. Най-свежото нещо в нея беше полиращата паста.
Мъжът със синия блейзър ме прекара през централните улици, излезе на междущатска магистрала 5 и пое на юг.
По същия път, по който беше пристигнал автобусът ми.
Отново минахме покрай летище „Боинг Фийлд“ и летище „Сий-Так“, а след това продължихме към Такома.
Мъжът с блейзъра не обелваше дума. Аз също. Сякаш и двамата бяхме твърдо решени да спечелим облог за мълчание. Загледах се през прозореца. Всичко навън беше зелено. Хълмове, дървета, море.
Подминахме Такома и намалихме на мястото, където бяха слезли двете жени. Онези, които оставиха на седалката своя „Арми Таймс“. Напуснахме магистралата през същия изход. Пътните табели показваха, че пред нас няма нищо друго освен три малки градчета и една много голяма военна база. По всичко личеше, че отиваме във Форт Луис. Но се оказа, че не е така. Технически погледнато, отивахме там, но нямаше да се върнем обратно същия ден. Защото продължихме към някогашната военновъздушна база „Макорд“, която днес беше алуминиевата част от обединената база „Луис-Макорд“. Реформи. Политиците са готови на всичко, за да спестят някой и друг долар.
Очаквах някакви проверки на портала, охраняван съвместно от пехотата и ВВС, след като колата и шофьорът принадлежаха към флота, а аз бях никой. Липсваха само морските пехотинци и ООН. Но властта на О’Дей се оказа толкова голяма, че само намалихме скоростта. След това завихме наляво, после надясно, преминахме без проверки през още един портал и колата изскочи директно на пистата, задръстена от огромни транспортни самолети С-17. Приличахме на мишка сред вековна гора. Плъзнахме се под гигантско сиво крило и продължихме по асфалта към малък бял самолет, който беше встрани от другите. Корпоративна играчка. Бизнес джет. Лиър, гълфстрийм или каквото там купуват богатите. Боята му блестеше на слънцето. По корпуса липсваха надписи, ако не се броеше номерът на опашката. Никакво име, никаква емблема. Само бяла боя. Двигателите му бръмчаха, а стълбата беше спусната.
Мъжът с блейзъра описа добре преценен полукръг и спря. Вратата ми се оказа на около метър от стълбата.
Приех това като указание, измъкнах се навън и се изправих под слънцето. Пролетта беше дошла и времето беше приятно. Освободила се от присъствието ми, колата потегли. Един стюард надникна от малката овална уста на летателната машина. Носеше военна униформа.
– Заповядайте, сър – покани ме той.
Стъпалата се разклатиха леко под тежестта на тялото ми. Влязох вътре. Стюардът се оттегли надясно. Отляво беше пилотската кабина. От там надникна друг мъж в униформа.
– Добре дошли на борда, сър – поздрави ме той. – Днес екипажът ни се състои само от военни пилоти. Ще ви откараме там за нула време.
– Къде е това там? – попитах аз.
– Крайната ви дестинация – отвърна мъжът, отпусна се в креслото до втория пилот и двамата се заеха с обичайната проверка на уредите.
Последвах стюарда и се озовах в луксозен малък салон с кремава кожа и орехов фурнир. Бях единственият пътник. Заех първото кресло, попаднало пред очите ми.
Стюардът прибра стълбата, затвори вратата и седна зад пилотите. Трийсет секунди по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина.

2

Изчислих, че излетяхме на изток от базата. Не че имах някакъв избор. На запад се намираха Русия, Япония и Китай, но самолетът ни беше твърде малък, за да стигне до там. Попитах стюарда къде отиваме, а той отговори, че не е виждал полетния план. Глупости, разбира се. Но аз не настоях повече. Оказа се, че момчето е словоохотливо на всякакви други теми. Обясни, че самолетът е „Гълфстрийм-ІV“, конфискуван от някакъв сенчест фонд след присъда за нарушаване на федералните закони, а след това предаден на ВВС за транспортиране на ВИП пасажери. Бих казал, че ВИП пасажерите на ВВС са големи късметлии, защото самолетът беше страхотен – тих, мощен, с наистина сензационни кресла, които се регулираха в абсолютно всички посоки.
Кухненският кът беше оборудван с модерна кафе-машина. Казах на момчето да я остави включена, за да мога да ставам и да си доливам. Той оцени жеста ми, възприемайки го като знак на уважение. Може би защото не беше истински стюард, а охрана – достатъчно способен, за да бъде назначен на тази длъжност, и очевидно горд, че съм наясно с това.
Погледнах през илюминатора. Отдолу се извисяваха Скалистите планини, зелени в подножието, заснежени по върховете. След тях се простряха просторни кафеникави равнини, които приличаха на мозайка от ниви. Редовно орани, засявани и жънати, но не толкова редовно напоявани от дъжда. По цвета на земята стигнах до заключението, че преди да прелетим над Айова, минахме над Южна Дакота и Небраска. Което предвид геометричните особености на полета на голяма височина означаваше, че продължаваме да летим на юг. Дъговиден маршрут, който изглежда странно на плоската карта, но напълно логичен за кръглата планета. Крайната точка на пътуването ни трябва да беше Кентъки или Тенеси, а може би дори една от двете Каролини или Джорджия.
Летяхме няколко часа, които се равняваха на две пълни кани кафе. После земята започна да се приближава.
Отначало помислих, че сме над Вирджиния, но скоро стана ясно, че сме над Северна Каролина. Защото двата града, които видях, можеха да бъдат само Уинстън-Сейлъм и Грийнсбъро. Вляво от нас, постепенно смаляващи се в далечината. Това означаваше, че летим на югоизток.
Чак до Файетвил нямаше никакви градове, но малко преди него се намираше Форт Браг – щабквартирата на спецчастите. Естествената среда на Том О’Дей.
Отново погрешно заключение. Макар и формално вярно заради името. Приземихме се надвечер на някогашната военновъздушна база „Поуп“, преминала на разпореждане на армията. Днес тя се наричаше просто Поуп Фийлд и представляваше едно ъгълче на далеч по-големия Форт Браг. Реформи. Политиците правят всичко възможно, за да спестят някой долар.
Рулирахме дълго, съвсем малки на огромната писта, от която можеха да излитат цели ескадрили. Най-накрая спряхме пред административната сграда. До входа беше окачена табела, на която пишеше: 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. Двигателите заглъхнаха и стюардът спусна стълбичката.
– Коя врата? – попитах.
– Червената – отвърна той.
Стъпих на бетона и тръгнах напред в сгъстяващия се мрак. Червената врата беше само една. Отвори се, когато стигнах на два метра от нея. На прага се изправи млада жена с черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Много млада жена. На двайсет и няколко години. Руса коса, зелени очи и сърцевидно лице. Широка и топла усмивка.
– Кейси Найс – представи се тя.
– Кейси коя? – попитах аз.
– Найс.
– Аз съм Джак Ричър.
– Знам. Работя в Държавния департамент.
– Във Вашингтон?
– Не, тук.
Логично. Специалните части са въоръженото крило на ЦРУ, което на свой ред обслужва Държавния департамент. А има решения, които могат да се вземат само ако и трите пръста са бръкнали в меда. Оттук и присъствието ѝ в базата въпреки крехката възраст. Може би беше гениална. Някакъв вундеркинд.
– Тук ли е Шумейкър? – попитах.
– Да влезем вътре – отвърна тя.
Въведе ме в стаичка с армирани стъкла. В нея имаше три кресла, всичките различни. Изглеждаха изоставени и тъжни.
– Да седнем – предложи момичето.
– Защо съм тук? – попитах.
– Най-напред трябва да ви предупредя, че всичко, което ще чуете оттук нататък, представлява класифицирана информация. Разгласяването ѝ подлежи на строго наказание.
– Но защо искате да споделите тайните си с мен?
Виждате ме за пръв път, не ме познавате.
– Прегледах досието ви. Имали сте право на достъп до секретна информация. Разрешителното ви никога не е било прекратявано.
– А мога ли да си тръгна?
– Предпочитаме да останете.
– Защо?
– Искаме да поговорим с вас.
– Държавният департамент ли?
– Съгласен ли сте с условията, които току-що чухте?
Кимнах.
– Какво иска Държавният департамент от мен?
– Имаме известни ангажименти.
– В какъв смисъл?
– Някой е стрелял по президента на Франция.
– Да, в Париж.
– Французите помолиха за международно сътрудничество. За да бъде открит извършителят.
– Не съм аз. Тогава бях в Ел Ей.
– Знаем, че не сте вие. Не сте в списъка на заподозрените.
– Има и списък, така ли?
Вместо отговор момичето бръкна между блузата и сакото си и извади прегънат лист. Подаде ми го. Хартията беше леко измачкана и стоплена от тялото ѝ. Но не беше списък. Беше обобщен доклад от нашето посолство в Париж. Най-вероятно дело на тамошния резидент на ЦРУ. Със съответните детайли.
Изключителна далекобойност. Позицията на стрелеца беше локализирана – тераса на жилищна сграда, отстояща на хиляда и триста метра от мишената. Президентът на Франция се намирал на открито, зад катедра с блиндирани панели от двете страни. От някакъв нов вид стъкло. Никой не забелязал изстрела с изключение на самия президент. Той видял много далечен и слаб проблясък вляво от себе си, високо горе. Цели три секунди по-късно върху блиндираното стъкло цъфнала малка бяла звездичка. Все едно кацнало бледо насекомо. Страхотен изстрел от много голямо разстояние. Но панелът издържал. Звукът от попадението предизвикал мигновена реакция и президентът се оказал погребан под купчина тела на охранители. По-късно открили достатъчно фрагменти от куршума, за да бъде установено със сигурност, че става въпрос за бронебоен патрон 50-и калибър.
19 – Не съм в списъка, защото не съм достатъчно добър – заявих аз. – Хиляда и триста метра са огромно разстояние за мишена във формата на човешка глава. Куршумът е летял във въздуха цели три секунди!
Кейси Найс кимна.
– Всъщност списъкът е кратък – каза тя. – Именно това разтревожи французите.
Беше ясно, че тревогата е настъпила по-късно. Според доклада през първите двайсет и четири часа те се поздравявали за широкия охранителен периметър и за качеството на блиндираните панели. Но след това се осъзнали и подпалили международните телефони. Чувал ли е някой за толкова добър снайперист?
– Глупости – отсякох аз.
– Кое наричате глупости? – попита тя.
– На вас изобщо не ви пука за французите. Или не чак толкова. Вероятно щяхте да вдигнете малко шум и да накарате един-двама стажанти да напишат доклад.
Но това нещо е попаднало на бюрото на Том О’Дей.
Поне за пет секунди. И е станало важно. Толкова важно, че един тюлен ми увисва на гърба само след двайсет и осем минути. И после ме транспортирате през целия континент с частен самолет. Явно и тюленът, и самолетът са били подготвени предварително. Но понеже не сте имали представа къде съм и кога ще се обадя, сте ангажирали много тюлени и една ескадрила самолети, пръснати из страната. За всеки случай. А щом викате мен, значи викате и други. Преса по цялото игрище, както се казва в баскетбола.
– Ако стрелецът се окаже американец, нещата ще се усложнят.
– Защо трябва да е американец?
– Надяваме се да не е.
– И какво мога да направя за вас, за да оправдая частния джет?
20 Телефонът в джоба ѝ иззвъня. Кейси Найс го извади, послуша известно време и затвори.
– Генерал О’Дей ще ви обясни. Ще ви приеме веднага.

* Лий Чайлд е псевдонимът на британския автор на трилъри Джим Грант, който започва писателската си кариера на 43 години. След като е съкратен от британския телевизионен канал „Гранада”, където работи като сценарист и продуцент, Лий Чайлд работи в супермаркет, а вечер пише. „Място за убиване”, първия роман с главен герой Джак Ричър. Той става бестселър на „Ню Йорк Таймс” и печели две литературни награди. Още същата година е издаден в десетки страни.
Днес Лий Чайлд е един от най-успешните автори в света. Омъжен за американка, той живее в Ню Йорк и Южна Франция. През октомври 2014 (когато авторът навършва шейсет години) цифрите изглеждат така: 19 бестселъра с главен герой Джак Ричър. Издадени в 99 страни. Преведени на 43 езика. Продадени над 90 милиона екземпляра.
Лий Чайлд е носител на „Диамантен кинжал” – наградата на Асоциацията на авторите на криминални романи в Обединеното кралство.
„Не се връщай” е новият филмов проект на Том Круз, който изигра ролята на самотния супергерой във филма „Джак Ричър” (2012 г., по романа „Един изстрел”).
Всяка нова книга от поредицата оглавява световните класации при излизането си. Когато го питат какво пише в момента, Лий Чайлд отговаря: „Същото, но различно.”