Джеси Бъртън за загадките на „Миниатюристът“

През 1686 година осемнадесетгодишната Нела Оортман пристига в Амстердам, за да започне новия си живот като съпруга на знатния търговец Йоханес Бранд - в дебютния роман на Джеси Бъртън „Миниатюристът“ (Сиела). Но нейният нов дом, макар и великолепен, не е никак гостоприемен. Йоханес е любезен, но дистанциран, винаги заключен в кабинета си, или в офиса при складовете, и оставя Нела сама със сестра си – рязката и властна Марин.

Светът на Нела се променя, когато Йоханес ѝ дава необичаен сватбен подарък: копие на дома им с размера на стъклена витрина. За да обзаведе подаръка си, Нела използва услугите на миниатюрист – загадъчен и потаен майстор, чиито произведения мистериозно отразяват действителността по неочакван начин… Малките обитатели на миниатюрата постепенно се превръщат в огледални образи на реалността.  

Подаръкът на Йоханес помага на Нела да проникне в затворения свят на семейство Бранд. Но докато разгадава необичайните им тайни, тя започва да разбира и да се страхува от опасностите, които грозят всички тях. В това затворено набожно общество, управлявано от златото и потисническите догми на религията, различният е заплаха за устоите на обществото и дори богат мъж като Йоханес не е в безопасност. Сякаш само един човек вижда участта, която ги грози. Дали миниатюристът е ключът към тяхното спасение… или е архитектът на унищожението им?

Как точно става, че „чувството на жал, за разлика от омразата, [може] да бъде потиснато и оставено настрана“?
В момента на написване на това изречение усетих, че в тази сцена омразата е по-непреодолима емоция, постоянна, леснодостъпна и винаги наблизо. Съжалението е по-спонтанно, провокира се от конкретния момент. То е и по-летливо, не може да живееш постоянно с него, трябва да го извадиш от кутията, да го използваш и след като моментът отмине, го оставяш настрана.  Омразата обаче може да бъде дори присъща.
Написали сте, че рискът винаги търси сигурност – „изграден с много рискове, Амстердам сега копнееше за сигурност“.
В книгата описвам Амстердам като изграден върху риска, но сега, като държава, вече търси повече сигурност. Исках да внуша, че Холандия (и Амстердам в частност) поема много хазартни рискове през 16-и и 17-и век, за да заслужи могъществото и благоденствието си. Те буквално извоюват жизнено пространство от морето, водят отвъдморски войни, основават търговски фактории на другия край на света. След това искат просто да защитят натрупаното. Силата вече не е в ръцете на търговците и изследователите, а в Холандската източноиндийска компания, която е била постоянно пред очите на държавните служители и финансовите отговорници. Този процес не минава без борба, защото търговците са настоявали да се продължи с поемането на риска, но самодоволните буржоа от Амстердам стават твърде затлъстели и охранени от златото си – те губят своя нюх за търговия, за агресия. Накратко – те просто забравят какво е нужно, за да си на върха. На по-абстрактно ниво исках да внуша, че когато всичко е непознато, човек има нужда от поне малко стабилност – а когато всичко е уредено, започваш да жадуваш за приключения. Важно е напрежението между тези две крайности. Отиваш в едната посока само за да поискаш да тръгнеш в другата.
Какво ви накара да напишете тази история? Бяхте ли запозната с историята на Амстердам?
Бях в Амстердам на почивка в края на 2009 г., когато посетих Райхсмузеум, националния музей. Там видях тази миниатюрна къща, построена през 1686 г., поръчана от жена – Петронела Оортман…беше изключително красива, с толкова декорации и интригуващи детайли. Когато разбрах, че това е точно копие на оригиналната къща на Оортман, струваща точно колкото истинска сграда, сюжетната линия започна да се оформя в главата ми. Тя си била поръчала порцелан от Япония и Китай, италиански мрамор, копринени завеси и венецианско стъкло. Но не е могла да използва нищичко от това. Според мен тези неща са били знак за липса на контрол над истинския ѝ живот, за отстъпление към смален, домашен интериор, чрез който да изрази това, което ѝ е непосилно в реалността. Не знаех нищо за Амстердам, затова се зачетох в книги, проучвах картини, четох завещания, инвентарни списъци, дори списъци с дългове. Дори използвах готварска книга от 1671 г.
Нела чува майка си да говори за достойнство, но вярва, че „достойнството [е] толкова неудобно“. С техните огромни яки, тежки рокли и кройки, не е ли неудобен изобщо животът през 17-и век в Амстердам?
Възможно е. Но някои хора са допълвали дрехите си със самур и катеричи кожи не само като лукс, но и за комфорт. А в домовете си, далеч от хорските очи, със сигурност са махали корсетите и яките.
„Когато видиш гнева и жалкия страх, който всеки от нас таи в себе си – тогава единственото, което ти остава, е да се научиш да прощаваш.“ Как Йоханес става толкова склонен да прощава?
Не мисля, че той прощава на себе си. Той се познава добре, но това не е същото като да си прости. Той е най-осъзнат от всички.
Може да се спори, че действа егоистично, но всъщност той емпатично усеща колко егоистични са останалите. Знае, че съвършенството е невъзможно. Знае, че е безразсъден; епикуреец е в разбиранията си, защото знае, че животът е кратък. Той е любезен, защото е мъдър. Знае какво е да трябва да имаш тайни. Тоест всичко, което прави, не е защото умее да прощава, а защото е с по-отворен ум от повечето хора около него.
 Млада булка в състояние на “един постоянен стаен ужас” описва добре Нела, но и вероятно всяка булка, дори в 21-и век. Ще се съгласите ли?
Нела е омъжена за някого, когото не познава, който е двойно по-възрастен от нея. Тя трябва да се спаси. В началото на брака ѝ нейният мъж я пренебрегва. Може би това се случва и в днешния свят, но все пак си мисля, че ако се жениш – и имаш избор – и се окажеш в състояние на постоянен стаен ужас, тогава защо, по дяволите, го правиш? Чувала съм, че сватбите са стресиращи, но също така съм чувала и тайни признания, че не са най-хубавия ден в живота на жената. Така че паралел все пак има.
Храната напомня на Йоханес, че умее да „[изпитва] наслада”. Насладата е нещо, което всички търсим да изпитаме, при това често. Какво ви носи наслада в тази история?
Приятелството, солидарността след път, осеян с тръни, новите начала, стиснатите ръце в мрака, моментът на благодарността, на мига надежда,  че разбирателството е възможно.
Дали притежаването на миниатюрна реплика на истинския свят би ни помогнала да го разберем?
Колебая се да отговоря положително. Мисля, че независимо от всичко, тя показва нашата слабост, че контролът е илюзия. Нела мисли, че миниатюрата ще е нейният начин да разкаже историята си, но после започва да усеща, че сякаш някой ѝ разказва собствената ѝ история.  Тя трябва да се бори, за да си върне контрола, защото дори миниатюрите крият същността си.
Как така миниатюристът е винаги прав?
Защото следи събитията отблизо. Защото с внимателни наблюдения може да прави основателни догадки, подплатени с въображение, и хората започват да играят по свирката ѝ, без да разбират, че този танц е бил в тях през цялото време.
Марин, зълвата на Нела, изглежда със силна воля, решителна и уверена. Защо такива жени са винаги нещастните героини в литературата?
Защото толкова рядко намират простор за талантите си,  а ролите им в обществото са предопределени. Неизбежно, те живеят в свят, който не изисква, не цени, не награждава тяхното присъствие, и стават чувствителни и потиснати. Те са наричани „прями”, вместо „отдадени”  и „разбиращи”. Марин изглежда „силна”, защото не е нормално за жена да прави впечатление на властна. Тя има свободна воля, както всички човешки същества. Тя не е по-строга от брат си Йоханес, но понякога звучи по-остро, защото трябва да поема повече рискове, за да бъде чута.
Едва забелязах времето в историята. Пишете ли с ясно усещане за времето?
По сюжетни причини, които няма да разкрия, времето трябва да се следи внимателно. Книгата има прецизно настроен вътрешен двигател – трите месеца през зимата на 1686 до новата 1687 г. Иначе цялото действие се развива в протежение на 12 месеца. Не съм добра в следенето на времето и помненето на месеци. Работя по-добре в сезони, в описание на времето. Често откривах, че времето е притеснително и ми се изплъзва. За мен по-важното разделение на петте части на книгата са цитатите от библията.