„Щиглецът” на Дона Тарт - топъл роман за зимата

Галина Юзефович
Медуза

Всички обсъждат „Щиглецът” на  Дона Тарт. Едва излязъл от печатницата, романът се превърна в голямата сензация на панаира Non/fiction, а появилите се отзиви повече приличат на стихотворения в проза, при това предимно оди. Похвали получава и героичната преводачка Анастасия Завозова, която за рекордно кратко време - по-малко от година – преведе на руски трудния осемстотинстраничен роман, при това в свободното от основната си работа време. (Същото може да се каже и за българския превод на Боряна Джанабетска  за „Еднорог” - б.р.)

Масовият възторг винаги предизвиква  у мен недоверие, примесено с раздразнение, при това, уви, не към възторгващите се, а към самия обект. Трябва обаче да се да се признае: „Щиглецът” на Дона Тарт е наистина добър, много добър роман. За моя вкус не е толкова съвършен, колкото „Тайната история” (навремето минала у нас почти незабележимо), но все пак чудесен - просторен, многолюден, жив и в същото време изящен.

И най-важното - изключително плътен, напълно лишен от обичайната за текстове с такъв обем разводненост и от усещането „а-тук-можеше-да-е-по-кратко”. И въпреки че сравнението с Дикенс, вече успяло да стане общоприето по отношение на Тарт, може би излишно опростява нещата, „Щиглецът” демонстрира нагледно, че голямата литература си е жива, а всички, които мислят другояче, просто не умеят да четат.

Историята на тринадесетгодишния Тео, който в една дъждовна пролетна утрин отива с майка си на изложба на холандска живопис и става за миг и жертва на атентат, и сирак, и престъпник, е от онези, които имат способността да намират път към сърцето на всеки читател.

Някой ще я прочете като приключенски роман: в състояние на пълен шок Тео изнася от разбития музей платно на един от малките холандци (всъщност, картината „Щиглецът”) и тази постъпка задейства в живота му верига от събития с полудетективски характер. За някого това ще бъде история за наркотици, мъжко приятелство и посттравматичен синдром.

Някой ще види история за детската любов, прераснала в странно възрастно чувство. Връзката на Тео с червенокосата Пипа, с която срещат погледи секунда преди експлозията, наистина напомня за Дикенс (неслучайно в самото име на момичето е зашифровано името на герой от дикенсовите „Големите надежди”), но дори и без това те могат да влязат в съкровищницата на най-необичайните и нежни любовни сюжети в световната литература.

За мен „Щиглецът”  е на първо място болезнено точен разказ за малко момче, загубило майка си. Няма да крия, главите, в които Тео вечерта след взрива, измъкнал се като по чудо от мястото на атентата, седи сам в къщи и чака мъртвата му майка все пак да се върне, мие чиниите, за да я зарадва, и подскача при всеки телефонен звън, прочетох два пъти - първо на английски, после на руски, и двата пъти с неизменно вълнение.

Но ако отново се върнем към щедрите възторзи за „Щиглецът”, тогава възниква въпросът: защо точно тази книга днес предизвиква толкова мощен отзвук в страна, където интересът към четенето, ако се съди по цифрите на продажбите, пикира със скоростта на свален бомбардировач? Могат да се измислят много хипотези, но ми се струва, че работата не е толкова в самия роман, колкото във времето около нас.

През зимата търсенето на топли вещи се увеличава, а знаем, че няма по-добра защита от лошото време от голям, сложен и интересен роман. Роман, в който можеш да се загърнеш като в одеяло и за няколко дни (а ако имаш късмет - и седмици) да забравиш за всичко на света.

„Щиглецът” идеално подхожда за това: вътре в него се е притаил и диша цял един свят, в който можеше безнаказано да се потопиш като притвориш тихо след себе си вълшебната вратичка, за да не влиза студ от улицата.

От сайта Медуза

Виж още: Дона Тарт - 1 роман на 10 години, но какъв. Долита „Щиглецът”