page contents Книжен Ъгъл: Млада адвокатка е изхвърлена от Уолстрийт и попада в опасен свят
Предоставено от Blogger.

Млада адвокатка е изхвърлена от Уолстрийт и попада в опасен свят

1.12.14

Откъс от „Планината Грей" на Джон Гришам

Младата адвокатка Саманта Коуфър е новата героиня на Джон Гришам в поредния му юридически бестселър „Планината Грей“ (Обсидиан). Бъдещето на Саманта изглежда сигурно - в най-голямата юридическа фирма на Уолстрийт я очаква бляскава кариера. Но разразилата се финансова криза изхвърля нея и безброй млади адвокати на улицата. Единственият шанс на Саманта да се върне във фирмата е да работи цяла година без заплащане в неправителствена организация. Тя напуска Манхатън и се озовава в Брейди, Вирджиния, дълбоко в Апалачите. Но натрапниците не са добре дошли. Брейди крие много тайни. Въгледобивни компании унищожават природата, нарушават закони и правилници, насаждат страх. А когато един адвокат загива при странни обстоятелства, Саманта разбира, че е попаднала в опасен свят. Но тя е боец и няма да се откаже лесно от битката. Следва откъс в превод на Надежда Розова.

Най-ужасно беше чакането – неизвестността, безсънието, режещата болка в корема. Колеги се избягваха и се криеха зад заключени врати. Секретарки и правни асистенти разпространяваха слуховете и не поглеждаха никого в очите. Всички бяха на тръни, чудеха се кой ще бъде следващият.
Партньорите, едрите риби, бяха като зашеметени и не искаха да контактуват с никой от подчинените си – току-виж скоро се наложило да им теглят ножа.
Клюките бяха зверски. Десет адвокати с опит в съдебната зала с прекратени договори. Отчасти вярно – само седем. Закрили целия отдел за недвижими имоти – всички, дори партньорите. Напълно вярно. Осем партньори от антитръстовия отдел се местели в друга кантора. Засега невярно.
Атмосферата беше толкова отровна, че при всяка възможност Саманта излизаше навън и работеше на лаптопа си по кафенетата в Южен Манхатън. Един приятен ден – десетия след краха на „Лийман Брадърс“ – тя седеше на пейка в парка и съзерцаваше високата сграда понадолу по улицата. Наричаше се „Броуд 110“ и горната ѝ половина беше наета от „Скъли и Пършинг“, най-голямата юридическа фирма в света. Нейната фирма все още, макар че бъдещето изобщо не бе сигурно. Две хиляди адвокати в двайсет държави, половината само в Ню Йорк, хиляда от тях натъпкани там горе, от трийсетия до шейсет и петия етаж. На колко ли им идеше да се хвърлят от прозореца? Не можеше да отгатне, ала не беше единствената. Най-голямата правна кантора в света рухваше в пълен хаос. Конкурентите ѝ – също. Фирмите от „Голямото право“, както ги наричаха, бяха изпаднали в паника досущ като хедж фондовете, инвестиционните банки, търговските банки, застрахователните конгломерати, Вашингтон и така нататък надолу по хранителната верига чак до магазините на главната улица.
Десетият ден мина без кръвопролитие, следващият също. На дванайсетия ден просветна искрица оптимизъм, когато един колега, Бен, сподели със Саманта слуха, че кредитните пазари в Лондон се поуспокояват. Може би в крайна сметка кредитополучателите щяха да намерят малко пари в брой. Късно същия следобед обаче балонът се спука – нямаше нищо вярно. Продължаваха да чакат.
В „Скъли и Пършинг“ двама партньори ръководеха отдела за търговски недвижими имоти. Единият наближаваше възрастта за пенсиониране и вече никой не му обръщаше внимание. Другият, Анди Грабман, на четирийсет и една, беше типичен книжен плъх и не беше стъпвал в съдебна зала. Като партньор имаше хубав кабинет с изглед към Хъдсън в далечината, макар че Анди не бе забелязвал реката от години. На рафта зад бюрото му, точно по средата на неговата „стена на честта“, се мъдреше сбирка от миниатюрни небостъргачи. „Моите сгради“, така ги наричаше. Завършеше ли строежът на някоя, поръчваше на скулптор да изработи умален макет и великодушно раздаваше още по-мънички версии на всеки член на „моя екип“. За трите години, откакто Саманта работеше в „Скъли и Пършинг“, сбирката ѝ вече се състоеше от шест небостъргача, но надали щеше да се увеличи още.
– Седни – нареди ѝ Анди, докато тя затваряше вратата.
Саманта зае стола до Бен, който пък седеше до Изабел. Тримата младши адвокати бяха заболи поглед в краката си и чакаха. Саманта изпита порив да се вкопчи в ръката на Бен като обзет от ужас затворник, изправен пред наказателния взвод. Анди се отпусна тежко на стола си и без да ги поглежда в очите, но изгарящ от нетърпение да приключи, обобщи бъркотията, в която се намираха: – Както знаете, „Лийман Брадърс“ приключиха дейността си преди около четиринайсет дни.
Не думай, Анди! В резултат на финансовата и кредитна криза светът се намираше на прага на катастрофа и всички го знаеха. Но пък на Анди рядко му хрумваше нещо оригинално.
– В момента в ход са пет наши проекта, до един финансирани от „Лийман“. Разговарях надълго и нашироко със собствениците – и на петте решиха да сложат точка.
Предстояха ни още три проекта – два с „Лийман“, един с „Лойд“, но всички кредити са замразени. Банкерите са се изпокрили в миша дупка и се страхуват да отпуснат и един цент назаем.
Да, Анди, и това ни е известно. Пише го на първа страница по вестниците. Хайде, приключвай, преди да сме скочили.
– Изпълнителната комисия заседава вчера и направи някои съкращения. Трийсет младши адвокати с една година стаж ще бъдат освободени от работа – някои окончателно, други временно. А нови назначения изобщо няма да има за неопределен период. Освен това, никак не ми е лесно да го кажа, но целият ни отдел е на ешафода.
Отрязват ни. Елиминират ни. Един бог знае кога собствениците ще подновят строителството, ако изобщо някога се случи. Фирмата не иска да ви държи на заплата, докато светът чака свободно кредитиране. По дяволите, може да ни предстои дори огромна депресия. Вероятно това са само първите съкращения. Съжалявам, хора, наистина съжалявам.
Бен се обади пръв: – Окончателно ли ни отрязаха?
– Не. Борих се за вас, така да знаете. Отначало смятаха да приложат номера с розовото листче. Надали се налага да ви напомням, че отделът за търговски недвижими имоти е най-малкият във фирмата и сигурно в момента е най-силно пострадалият. Убедих ги да ви пуснат в неплатен отпуск. Сега напускате, но по-късно вероятно ще стане възможно да се върнете.
– Вероятно ли? – попита Саманта.
Изабел изтри сълзата от лицето си, но запази самообладание.
– Да, твърде вероятно. В момента нищо не е сигурно, Саманта, ясно ли е? Всички се въртим в порочен кръг.
Току-виж след шест месеца до един сме се наредили на опашката в кухнята за бедни. Виждали сте стари снимки от двайсет и девета година.
Стига де, Анди, кухня за бедни? През последната година си получил 2,8 милиона долара, средното възнаграждение за партньор във фирмата, което е четвъртото по големина в бранша. Е, да си четвърти не беше достатъчно, поне докато „Лийман“ не предаде богу дух, „Беър Стърнс“ не се срина и не се спука балонът на безразборно раздаваните ипотеки. Тогава изведнъж четвъртото място започна да изглежда доста привлекателно, поне в очите на някои.
– Какъв е този „неплатен отпуск“? – попита Бен.
– Ето как стоят нещата. Фирмата запазва договора си с вас за следващите дванайсет месеца, но не получавате заплата.
– Страхотно – промърмори Изабел.
Анди продължи, без да ѝ обърне внимание: – Запазвате здравните си застраховки, но само ако започнете стаж в официално лицензирана неправителствена организация. От „Човешки ресурси“ изготвят списък на подходящите. Заминавате, вършите малко добри дела, спасявате света, стискате бясно палци икономиката да се съвземе и след около година се връщате във фирмата, без да сте изгубили позицията си в йерархията. Няма да бъдете в отдела за търговски недвижими имоти, но фирмата ще ви намери място.
– Гарантирана ли ни е работата след отпуска? – попита Саманта.
– Не, нищо не е гарантирано. Честно казано, никой не е толкова умен, че да предскаже къде ще се намираме следващата година. Ние сме в средата на предизборна кампания, Европа отива по дяволите, китайците са полудели от страх, пазарите се сриват, никой не строи и не купува. Наближава краят на света.
Четиримата поседяха в мрачно мълчание в кабинета на Анди, смазани от напълно осезаемия свършек на света. Накрая Бен попита: – И ти ли, Анди?
– Не, мен ме местят в данъчния отдел. Можете ли да повярвате? Мразя данъците, но иначе ще трябва да карам такси. Имам обаче магистратура по данъчно право, затова решиха да ме пощадят.
– Поздравления – каза Бен.
– Съжалявам, хора.
– Не, искрено се радвам за теб.
– Може всичко да приключи за месец. Кой знае?
– Кога си тръгваме? – попита Изабел.
– Веднага. Подписвате споразумението, събирате си нещата, разчиствате бюрата си и дим да ви няма. От „Човешки ресурси“ ще ви изпратят списък с неправителствените организации и цялата необходима документация. Съжалявам, хора.
– Моля те, престани да го повтаряш – обади се Саманта. – Няма да ни помогнеш, каквото и да говориш.
12 – Така е, но можеше да бъде и по-зле. Повечето във вашето положение не получават предложение за отпуск.
Просто ги уволняват.
– Извинявай, Анди, но в момента бушуват силни чувства – каза Саманта.
– Естествено. Разбирам. Имате основание да бъдете ядосани и разстроени. Вижте се – и тримата сте завършили право в университети от Бръшляновата лига, а охраната ще ви изведе от сградата като крадци. Изхвърлят ви като заводски работници. Ужасно е, просто е ужасно. Някои от партньорите предложиха да намалят заплатите си наполовина, за да го предотвратят.
– Обзалагам се, че са били съвсем малко – обади се Бен.
– Да, така е. Съвсем малка група, опасявам се. Решението вече е взето.
Жена с черен костюм и черна вратовръзка стоеше в правоъгълния офис, който Саманта делеше с още трима колеги, включително Изабел. Бен беше малко по-надолу по коридора.
Жената се помъчи да се усмихне и каза: – Аз съм Кармен. Да ви помогна ли?
Държеше празен кашон без никакви надписи. В „Скъли и Пършинг“ такива се предоставяха на всички, които излизаха в неплатен отпуск, биваха уволнявани или отстранявани под какъвто и да било претекст.
– Не, благодаря – отвърна Саманта, при това вежливо. Можеше да я среже и да бъде груба, но Кармен просто си вършеше работата. Саманта започна да отваря чекмеджетата и да вади личните си вещи. В едното намери папки с документи на „Скъли и Пършинг“ и попита: – Какво да правя с тези?
– Остават тук – отговори Кармен, която следеше всяко нейно движение, като че ли Саманта би се опитала да отмъкне някоя ценност.
Всъщност всичко ценно пазеше в компютрите – в онзи, който използваше на работното си място, и в лаптопа, който мъкнеше почти навсякъде. Лаптоп на „Скъли и Пършинг“. И него щеше да остави тук. Би могла да има достъп до данните от личния си лаптоп, но знаеше, че паролите вече са сменени.
Като насън Саманта опразни чекмеджетата и внимателно прибра шестте миниатюрни небостъргача от сбирката си, макар да се поколеба дали да не ги изхвърли в кошчето. Изабел дойде и получи кашонче за лични вещи. Всички останали – младши адвокати, секретари, правни асистенти – изведнъж си намериха работа другаде. Процедурата се задвижи незабавно – когато някой си опразва бюрото, остави го да действа на спокойствие.
Никакви свидетели, никакво зяпане, никакво безсмислено сбогуване.
Очите на Изабел бяха зачервени и подути. Явно беше плакала в тоалетната.
– Обади ми се. Да пийнем по нещо довечера – прошепна тя.
– Дадено – отговори Саманта.
Тя натъпка всичко в кашона, в куфарчето си и в обемната си маркова чанта и без да поглежда през рамо, закрачи след Кармен по коридора към асансьорите на четирийсет и осмия етаж. Докато чакаха, се сдържа и не се озърна за последен път. Вратата се отвори и за късмет, асансьорът се оказа празен.
– Аз ще го нося – каза Кармен и посочи кашона, който бе увеличил обема и теглото си.
– Не – отсече Саманта и влезе в асансьора.
Кармен натисна копчето за фоайето. Защо изобщо я извеждаха от сградата с охрана? Колкото повече Саманта размишляваше над въпроса, толкова повече се ядосваше. Идеше ѝ да ревне и да се разкрещи, но всъщност най-много ѝ се искаше да се обади на майка си. Асансьорът спря на четирийсет и третия етаж и вътре влезе добре облечен млад мъж. Носеше същия кашон, през рамото му беше преметната голяма чанта, а под мишница стискаше кожено куфарче. И имаше същото уплашено и объркано изражение. Саманта го беше виждала в асансьора, но не се познаваха. Ама че фирма! Толкова огромна, че адвокатите носеха табелки с имената си на ужасните коледни партита. Друг охранител с черен костюм влезе след младия мъж и когато всички заеха местата си, Кармен отново натисна копчето за фоайето. Саманта се взираше в пода, твърдо решена да не произнесе и дума, ако някой я заговори. На трийсет и деветия етаж асансьорът отново спря и в него се качи Кърк Найт, забол очи в мобилния си телефон. Когато вратата се затвори, той се озърна, видя двата кашона, сепна се и застина сковано.
Найт беше старши партньор в „Сливания и придобивания“ и член на изпълнителната комисия. Озовал се внезапно лице в лице с две от жертвите си, той преглътна измъчено и сведе поглед. После натисна копчето за двайсет и осмия етаж.
Саманта беше твърде вцепенена, за да го оскърби. Колегата ѝ беше затворил очи. Асансьорът спря и Найт побърза да изчезне. Когато вратата се затвори, Саманта си спомни, че фирмата държи под наем етажите между трийсети и шейсет и пети. Защо Найт изведнъж ще слезе на двайсет и осмия? Ама на кого му пукаше?
Кармен я изведе през фоайето и навън до Броуд Стрийт. Измърмори едно тихо „съжалявам“, но Саманта не реагира. Натоварена като магаре, тя се вля сред пешеходците и пое без конкретна посока. И тогава си спомни за снимките във вестника как служители на „Лийман“ и „Беър Стърнс“ напускат с кашони, пълни с вещите им, като че ли сградите горят и те бягат, за да се спасят. На една снимка – голяма, на първа страница на бизнес раздела на „Таймс“ – бяха увековечили брокерка на „Лийман“, която стърчеше безпомощно на тротоара и по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Само че тези снимки вече не бяха новина, пък и Саманта не виждаше никакви фотоапарати. Тя остави кашона на земята на ъгъла на „Броуд“ и Уолстрийт и зачака такси.
2.
В луксозната мансарда в „СоХо“, която ѝ струваше две хиляди долара месечно, Саманта стовари на пода боклука от офиса и се отпусна тежко на дивана. Стисна мобилния си телефон, но изчака. Пое дълбоко въздух със затворени очи и донякъде се овладя. Имаше нужда да чуе гласа на майка си, за да почерпи утеха, но не искаше да звучи слаба, наранена и уязвима.
Изпита облекчение, когато внезапно осъзна, че току-що са я освободили от работа, която презира. Довечера в седем можеше да гледа филм или да вечеря с приятели, вместо да се трепе в офиса и часовникът да тиктака неумолимо. В неделя можеше да пътува извън града, без дори да се сети за Анди Грабман и за купчината документи, необходими за следващата му жизненоважна сделка.
Беше се отървала от фирмения телефон – чудовището, което от три години сякаш се беше сраснало с тялото ѝ.
Почувства се волна и удивително необременена.
Страхът идваше от загубата на лични доходи и внезапната промяна в хода на кариерата ѝ. Като адвокат с три години стаж Саманта получаваше 180 000 долара годишно основна заплата, плюс солиден бонус. Много пари, но животът в града ги поглъщаше. Половината се изпаряваха за данъци. Тя имаше спестовна сметка, към която се отнасяше с безразличие. Когато си на двайсет и девет, неомъжена и свободна в града, когато работиш нещо, което следващата година ще ти осигури по-висока заплата и бонус, защо да се тревожиш излишно за пари?
Имаше приятелка от Юридическия факултет в Колумбийския университет, която работеше в „Скъли и Пършинг“ от пет години, току-що беше станала младши партньор и щеше да спечели около половин милион. Саманта беше поела по този път.
Имаше и приятели, които месомелачката изхвърляше след няма и дванайсет месеца и които с облекчение напускаха света на Голямото право. Един от тях в момента беше ски инструктор във Върмонт – бивш редактор на „Кълъмбия Ло Ривю“ и беглец от „Скъли и Пършинг“, който живееше в хижа на брега на реката и рядко си вдигаше мобилния. За по-малко от тринайсет месеца се беше превърнал от амбициозен млад юрист в изтормозен идиот, който заспиваше на бюрото си. Точно преди да се намесят от „Човешки ресурси“, той превъртя и напусна града. Саманта често си мислеше за него, обикновено със завист.
Облекчение, страх и унижение. Родителите ѝ бяха платили скъпото частно училище във Вашингтон. Саманта завърши политология с magna cum laude в „Джорджтаун“. С лекота учи право и се дипломира с отличие. Десетина мегафирми ѝ предложиха работа след стажа ѝ във федералния съд. Първите двайсет и девет години от живота ѝ се отличаваха с изумителен успех и съвсем малко провали. Уволнението я съкруши. Унизително беше да я извеждат от сградата. Това не беше просто дребно препятствие в една продължителна и носеща удовлетворение кариера.
Официалните цифри я утешаваха донякъде. След срива на „Лийман“ хиляди млади професионалисти се оказаха изхвърлени на улицата. Вярно е, че когато си нещастен, искаш и другите да бъдат нещастни, така че в момента тя не бе в състояние да изпитва състрадание към никого.
 – Карън Коуфър, ако обичате – помоли Саманта по телефона. Лежеше на леглото напълно неподвижна и се мъчеше да диша дълбоко и равномерно. После каза: – Мамо, аз съм. Направиха го. Уволнена съм. – Тя прехапа устни и се опита да се пребори със сълзите.
– Съжалявам, Саманта. Кога се случи?
– Преди около час. Всъщност не е изненада, но още ми е трудно да повярвам.
– Знам, миличка. Много ми е мъчно.
През последната седмица говореха само за евентуалното прекратяване на трудовия договор на Саманта.
– Вкъщи ли си? – попита Карън.
– Да, и съм добре. Блайд е на работа. Още не съм ѝ съобщила. На никого не съм казала.
– Съжалявам.
Блайд беше приятелка и състудентка на Саманта от университета. Работеше също в мегафирма. Живееха заедно, но не споделяха почти нищо друго от живота си.
Когато работиш от седемдесет и пет до сто часа седмично, няма много за споделяне. Положението във фирмата на Блайд също не беше цветущо и тя очакваше най-лошото.
– Добре съм, мамо.
– Не, не си. Защо не си дойдеш у дома за няколко дни?
Въпросното „у дома“ беше разтегливо понятие. Майка ѝ държеше под наем чудесен апартамент, близо до Дюпон Съркъл, а баща ѝ – малко студио, близо до реката в Александрия. Саманта не беше прекарвала повече от месец на нито едно от двете места. Не смяташе и сега да пробва.
– Ще дойда, но не веднага – отвърна тя.
След дълга пауза последва тих въпрос:
– Какво смяташ да правиш, Саманта?
– Нямам планове, мамо. В момента съм в шок и мога да мисля само за следващия един час.
– Разбирам. Иска ми се да бях при теб.
– Добре съм, мамо, повярвай ми.
Последното, от което Саманта се нуждаеше в момента, беше натрапчивото присъствие на майка ѝ и съветите ѝ какво да предприеме оттук нататък.
– Прекратиха договора ти или е някакво временно положение?
– Фирмата го нарича неплатен отпуск. Искат година-две да работим без заплащане в някоя неправителствена организация и ще запазим здравните си застраховки. А после, ако положението се подобри, фирмата ще ни върне на работа на същото ниво в йерархията.
– Звучи ми като жалък опит да ви държат на каишка.
Признателна съм за обичайната ти прямота, мамо.
– Защо не отсвириш тези негодници? – продължи Карън.
– Защото искам да запазя здравната си застраховка и да разбера дали някой ден няма да имам шанс да се върна.
– Можеш да си намериш работа другаде.
Говореше като изпечен бюрократ. Карън Коуфър беше старши юрист в Министерството на правосъдието във Вашингтон. Единствената ѝ работа вече почти трийсет години. Мястото ѝ, както и това на всички около нея, беше напълно сигурно. Въпреки депресиите, войните, закриването на правителствени служби, националните катастрофи, политическите сътресения или всевъзможни други бедствия заплатата на Карън Коуфър си оставаше ненакърнима. На което се дължеше и нехайната арогантност на мнозина подсигурили се бюрократи. Ценени сме, защото сме адски нужни.
– Не, мамо, в момента не се предлага никаква работа. В случай че не си чула, има финансова криза, а депресията дебне зад ъгъла. Правните фирми изхвърлят тълпи от млади юристи и заключват вратата.
– Надали е чак толкова зле.
– Нима? „Скъли и Пършинг“ спират всякакви нови назначения, което означава, че поне десетина от най-умните възпитаници на Харвард са научили, че няма да получат работата, обещана им за следващия септември.
Същото важи за Йейл, Станфорд, Колумбийския.
– Но ти си толкова талантлива, Саманта.
Никога не спорете с бюрократ. Саманта пое дълбоко дъх и тъкмо се канеше да приключи разговора, когато дойде „спешно обаждане от Белия дом“ и се наложи Карън да затвори. Обеща да ѝ звънне ей сега, веднага щом спаси държавата. Добре, мамо, каза Саманта. Получаваше толкова внимание от страна на майка си, колкото би могла да желае. Беше единствено дете, което в ретроспекция май не беше зле с оглед на разлетелите се навсякъде отломки от развода на родителите ѝ.
Беше ясен и красив ден и Саманта имаше нужда да се поразходи. Закриволичи из „СоХо“, после из Уест Вилидж. Накрая се обади на баща си от едно празно кафене. Навремето Маршал Коуфър беше известен адвокат, който представляваше ищците по дела срещу авиокомпании след катастрофи. Беше изградил агресивна и успешна фирма във Вашингтон и шест нощи седмично прекарваше по хотели из целия свят – или в търсене на случаи, или в работа по тях. Беше натрупал цяло състояние, харчеше с широки пръсти и както прекрасно знаеше Саманта като тийнейджърка, семейството ѝ разполагаше с много повече, отколкото другите деца в частното ѝ училище. Докато баща ѝ скачаше от едно сензационно дело на друго, майка ѝ кротко отглеждаше дъщеря си и упорито преследваше собствената си кариера в Министерството на правосъдието. Дори родителите ѝ да се бяха карали, Саманта не го знаеше – баща ѝ просто никога не си беше у дома. По едно време, никой нямаше представа точно кога, в картинката се появи млада и красива правна асистентка и Маршал се хвърли презглава в тази връзка. Флиртът прерасна в любовна история и няколко години по-късно Карън Коуфър стана подозрителна. Попита направо съпруга си, който отначало излъга, но после призна. Искал развод, намерил бил любовта на живота си.
По една случайност по същото време, когато Маршал усложни семейните си отношения, той взе и няколко други лоши решения. Едното бяха кроежите му да прехвърли свои солидни доходи в офшорка. Джъмбо джет на Юнайтед Ейша Еърлайнс се беше разбил в Шри Ланка с четирийсет американци на борда. Нямаше оцелели и, верен на себе си, Маршал Коуфър пристигна на мястото преди всички останали. По време на преговорите за сключване на споразумение той основа няколко фирми, пръснати из Карибите и Азия, за да насочва, пренасочва и направо да укрива солидните си хонорари.
Саманта имаше дебела папка с материали от вестниците и разследващи репортажи за доста непохватните опити за корупция на баща ѝ. Би се получила увлекателна книга, но на нея не ѝ беше интересно да я напише. Заловиха го, унижиха го, изложиха го на първа страница на вестниците, осъдиха го, лишиха го от адвокатски права и го изпратиха в затвора за три години. Освободиха го под гаранция две седмици преди Саманта да завърши университета.
Напоследък Маршал работеше като някакъв консултант в малък офис в старата част на Александрия. Твърдеше, че съветва други адвокати относно огромни закононарушения, даващи право за предявяване на колективни искове, но винаги поднасяше подробностите доста смътно. Саманта, а впрочем и майка ѝ бяха убедени, че е съумял да скрие една купчина пари някъде на Карибите. Карън беше престанала да ги търси. Маршал неизменно подозираше, а Карън неизменно отричаше, но той усещаше, че бившата му съпруга има пръст в съдебното преследване срещу него. Тя имаше влияние в правосъдното министерство, грамадно влияние, а също и много приятели.
– Татко, уволниха ме – тихо съобщи Саманта по мобилния.
Кафенето беше празно, но баристата беше наблизо.
– О, Сам, много съжалявам – каза Маршал. – Разкажи ми какво се случи.
Според Саманта в затвора баща ѝ се беше научил на едно-единствено нещо. Не на смирение, не на търпение, не на разбиране или на прошка – не беше нито едно от обичайните качества, които човек придобива след такова унизително падение. Той си беше точно толкова енергичен и амбициозен като преди, все още изгаряше от нетърпение да се втурне в новия ден и да премаже всеки, изпречил се насреща му. Някак обаче Маршал Коуфър се беше научил да слуша, поне дъщеря си. Тя бавно му предаде разговора и той попи всяка дума. Саманта го увери, че ще се оправи. По едно време дори ѝ се стори, че баща ѝ ще се разплаче.
Обикновено би подметнал нещо подигравателно за начина, по който е избрала да практикува право. Той мразеше големите фирми, защото от години се бореше с тях. Възприемаше ги като най-обикновени корпорации, не като съдружия на истински адвокати, които се борят за клиентите си. Имаше си импровизирана трибуна, от която бе способен да изнесе поне дузина проповеди относно злините от Голямото право. Саманта беше чувала всяка една от тях и не беше в настроение да повтаря.
– Искаш ли да дойда при теб, Сам? – попита Маршал. – Мога да пристигна след три часа.
– Не, но ти благодаря. Още не. Дай ми ден-два. Трябва ми време и мисля да замина извън града за няколко дни.
– Ще дойда да те взема.