page contents Книжен ъгъл: От Индонезия идат Воините на дъгата
Предоставено от Blogger.

От Индонезия идат Воините на дъгата

13.1.15

„Хермес“ представя романа феномен на Андреа Хирата

Една вечер след проливния дъжд, продължил през целия ден, в небесния свод на запад се изви великолепна дъга, идеален полукръг, засиял със седем ослепителни цвята. Снагата й се просна като искряща черга откъм делтата на река Гънтин, а другият й край се губеше сред гъстите борови лесове на планината Сълумар. Дъгата се виеше и танцуваше на небосвода, сякаш милиони прекрасни девици лудуваха сред водите на далечно езеро.

Накачулихме се в короната на филициума и се разположихме всеки на заплютия от него клон. Скоро старото дърво се огласи от разгорелия се шумен спор, в който един през друг излагахме теориите си за природата на вълшебната панорама, която се бе ширнала над Източен Белитун. Съчиняването на тези истории се бе превърнало в толкова любимо занимание, че имахме навика след всяка дъждовна буря да се покатерваме на дървото на лов за дъги. Ето защо Бу Мус ни даде прозвището „Ласкар пъланги“, от „ласкар“ – „воини, войници, войска“, и „пъланги“ – „дъга“. Така станахме Воините на дъгата.

Андреа Хирата е индонезийски писател. Първият му роман – „Воините на дъгата“ (Laskar Pelangi) се продава в над петмилионен тираж само в Индонезия, което превръща Хирата в най-продавания индонезийски автор в цял свят и първия, пожънал значителен международен успех.
Романът е публикуван в повече от 50 страни. „Воините на дъгата“ намира своето продължение в следващите книги на автора: „Мечтателят“, „Ензор“ и „Мариама Карпов“. Андреа Хирата живее в Индонезия. Книгата е класически разказ, издържан в духа на „Ловецът на хвърчила“ от Халед Хосейни – запленяващо описание на една вълнуваща човешка история. Обрисувайки живота на децата от бедно мохамеданско училище в далечна Индонезия, тя е ярко свидетелство, че най-важните морални ценности не принадлежат на определена култура или религия, а са общочовешко достояние.

За книгата               

Икал е ученик в най-бедното селско училище на индонезийския остров Белитун, където завършването на шести клас се смята за забележително постижение. Над училището обаче тегне угрозата да бъде закрито. Икал и приятелите му са решени да се борят с всички сили това да не се случи. Откриват съюзници в лицата на двамата си изключителни учители. Те не само им отварят вратите към света на знанието, но им преподават на практика най-важните житейски уроци – по доблест, смелост и саможертва. С тяхна помощ те преодоляват бюрократичните спънки и се опълчват на алчните домогвания на могъща държавна корпорация. За да научат най-важния урок – човек трябва да е готов да се бори за мечтите си.

А ние, читателите, се превръщаме в съюзници на Икал и неговите приятели в битката им за справедливост. Ликуваме заедно с Линтан, босоногия гениален математик, докато разгромява учениците от елитното училище в академичното съревнование. Смеем се на идеята на Махар, която ги превръща от дрипльовци в атракцията на карнавала. Или гледаме с почуда Сахара – момичето, което винаги казва истината, независимо от последствията. Подсмихваме се гузно на лукавството на Кукай и се възторгваме от простодушната доброта на Харун. Но преди всичко – възхищаваме се на куража на децата, на искреното им стремление да надмогнат своите ограничения.

Една книга за силата на духа и смелостта да мечтаеш. Въпреки суровата реалност. Въпреки присмеха. Въпреки обстоятелствата. За това как се постигат мечтите. И за радостта да помогнеш на другите да сбъднат своите.

Книгата на Андреа Хирата е литературен феномен. И не само в Индонезия, където се превръща в най-продаваната книга на местен автор и по нея се прави най-касовият индонезийски филм за всички времена. Сега книгата е напът да покори читателите по целия свят. Тя е носител на няколко престижни литературни награди и се радва на голям читателски интерес. Следва откъс от романа.

Съвършеното престъпление

И така, настъпи денят на карнавала, ден, който накара сърцата ни да препускат.
Махар бе измайсторил костюмите на гепардите от платно, върху което бе пресъздал характерната им жълта окраска, изпъстрена с черни петна. Превъплъщението на по-малките ученици в дивите животни бе повече от убедително. Дегизировката им се допълваше от изрисуваните им лица, над които се вееха чорлави жълти кичури коса.
Други ученици бяха предрешени като свирачи на табла. Лъскавочерните им тела рязко контрастираха със снежнобелите лица, придавайки им изключително причудлив вид. Мораните – прочутите масайски воини – бяха боядисани в кървавочервено от глава до пети. Размахваха копия и червени бичове и това въоръжение, заедно с украшенията от сплетени треви върху главите им, им придаваше наистина много свиреп вид.
Махар бе положил специални усилия да изпипа превъплъщението на осемте крави, тоест на нас, неговите съученици. Нашите костюми бяха най-артистични. Носехме тъмночервени къси панталони, чиято талия падаше под пъпа, а крачолите провисваха чак до коленете. Целите ни тела бяха боядисани в светлокафявия цвят, характерен за африканските крави, с изключение на лицата, които бяха нашарени с ивици. Глезените ни бяха украсени с гривни със звънчета и пискюли, които подрънкваха при всяка стъпка. На бедрата ни се полюшваха пояси от кокоши пера. Бяхме накичени и с най-различни екзотични аксесоари като големи обеци с клипс и гривни, изплетени от корени.
Не по-малко внушителни бяха огромните корони от дълги, усукани ивици плат, върху които бяха пришити гъши пера, дървесна кора, диви цветя и парцалчета.
Най-невзрачното на вид украшение бяха огърлиците от плодове на захарна палма, нанизани на ратанова връв като късчета месо. Никой не подозираше, че именно това бе тайното оръжие на Махар. Бе ги майсторил в течение на три нощи и представляваха върхът на неговата изобретателност.
Последният щрих в костюмите ни бяха фалшивите конски гриви от сизал, метнати на гърбовете ни. Преди началото на парада всички се събрахме в кръг, хванати за ръце, и със сведени глави отправихме молитва към Бог.

***
Както се очакваше, зрителите, наредени в шпалир от двете страни на улицата, приветстваха шествието ни бурно. Щом се приближихме до подиума за почетните гости, ушите ни екнаха от оглушителната свирня на тъпани, туби, рогове, тромбони, кларинети, тромпети и саксофони. Маршируващият оркестър бе във вихъра си!
Гвоздеят на изпълнението им настъпи, когато застанаха пред платформата и изсвириха „Концерт за тромпет и оркестър“. Великолепната интродукция на произведението бе открита от петнайсет ксилофона, които изпълняваха музикална тема от три тона. Запригласяха им чинели. Ненадейно мелодията им бе погълната от експлозията на десетки военни барабани. Публиката все още се полюшваше в техния ритъм, когато на улицата като река се изля мажоретният състав на оркестъра и започна красив модерен танц.
Аплодисментите и възгласите на хилядите зрители ставаха все по-оглушителни, докато следяха как три мажоретки, истински кралици на очарованието, умело въртят батоните си. Момичетата, които бяха като извадени от страниците на луксозен календар, бяха облечени с миниполи, черни чорапогащници и елегантни ботуши на висок ток, стигащи до коленете. Белите им ръкавици бяха дълги до лактите.
Изглеждаха зашеметяващо, но и ние не се обезсърчавахме. Скоро след това се строихме и нетърпеливо зачакахме реда си.
Щом оркестърът се оттегли под бурните аплодисменти на публиката, Махар и свирачите на табла щурмуваха подиума. Те забъхтиха инструментите с всичка сила, като скачаха буйно по сцената, досущ като стадо маймуни, боричкащи се за манго. Махар поведе зрителите към недрата на Африка. Без да чака подкана, публиката заприглася на думкането на таблите.
Докато стояхме в напрегнато очакване да дойде нашият ред да излезем, вратът, гърдите и ушите ми започнаха да парят и да ме сърбят ужасно. Изглежда, и приятелите ми изпитваха същия дискомфорт. И тогава ни просветна каква е работата – причина за страданието ни бе сокът от плодовете на захарната палма.
Сърбежът се ожесточаваше все повече, но нямаше какво да сторим, тъй като за да свалим огърлиците, трябваше първо да махнем короните, които не само че тежаха около килограм, ами и бяха закрепени неподвижно с помощта на трикратно омотани и завързани под брадичката платнени ивици. Явно Махар умишлено ги бе измислил така, че не само да подчертават великолепието на костюмите ни, но и да притискат огърлиците към телата ни. Бяхме безпомощни, а и в този момент той ни даде знак, че е наш ред да превземем сцената.
Никога няма да забравя какво се случи после. Щурмувахме подиума със свирепостта на спартанци. Публиката се взриви в неистови аплодисменти. Отначало следвахме поставената хореография, ала скоро зарязахме сценария и се впуснахме в причудлива волна импровизация, защото сърбежът бе станал непоносим.

Мъчехме се да не се чешем, защото това би опропастило танца. Бяхме твърдо решени да разбием маршируващия оркестър. Затова търпяхме изтезанието. Единственият начин да отвлечем вниманието си от ужасния сърбеж, бе да подскачаме като пощръклели. Ревяхме, биехме глави, нахвърляхме се един върху друг, лазехме, търкаляхме се по земята и се гърчехме. Бяхме като кутия червеи, изсипани върху нажежен асфалт. Хореографията бе отишла на кино.
Свирачите се екзалтираха, като видяха как ни възпламенява музиката. Биеха таблите във все по-устремно темпо, мъчейки се да не изостават от ритъма на танца. Зрителите решиха, че вероятно замисълът е, че свирнята има магическа сила, която кара кравите да изпадат в транс. Удивлението им нарастваше все повече.
Според хореографията следваше сцената с нападението на гепардите. Ала пощурели от нетърпимия сърбеж, ние дадохме отпор. Обърканите гепарди се втурнаха да си спасяват кожите. Този развой не бе предвиден в сценария, според който бе обратното – ние, кравите, трябваше да бягаме, ужасени от нападателите си, докато храбрите масаи не дойдат да ни спасят. Но не можехме да не правим нищо – прекратяхме ли лудешкия си танц, вените ни щяха да експлодират.
Гепардите се окопитиха, но ние отново отблъснахме щурма им. Отплесването от хореографията неочаквано бе разкрило в истинската му светлина нрава на тези животни, които могат да бъдат както свирепи, така и много плашливи. Хвърлих поглед към Махар, който изглеждаше във възторг от импровизацията ни. Със сигурност именно той стоеше в дъното на инцидента и бе очаквал този развой. Таблата му засвири по-живо. Усмивката му стигаше от ухо до ухо. Никога не го бях виждал толкова доволен.
Атмосферата се нажежи, когато масайските воини се изсипаха на сцената да ни спасяват. Избухна ожесточена битка. Хвърчеше пръст и се вдигаше пушилка. Над хаоса се извисяваха истерични крясъци, животински рев и думкане на табла. Танцът ни препускаше с пулса на Черна Африка. Разиграваше се адзоху – битката за оцеляване, предадена чрез метафората на човешките движения. Вибрациите на ритъма разтърсваха душата из основи, сякаш бяха изтръгнати от самите недра на мистичните ритуали, олицетворяващи кръговрата на живота. Зрителите немееха. Фотографите останаха без лента.
В мига, в който изпълнението ни приключи, ние, осмината, се изстреляхме да търсим вода. Най-близкият източник бе обрасло с мокреш езерце зад една китайска бакалия, задръстено от изхвърлената в него развалена риба. Но какъв избор имахме? Цамбурнахме във водата, без много да му мислим.
Не видяхме как зрителите бурно аплодират Махар. Пропуснахме сълзите на гордост на Бу Мус и Пак Харфан. Не чухме похвалите за великолепната ни интерпретация на чуждоземния танц, изказани лично от председателя на журито. Не знаехме и че в същия този момент Махар приема наградата за най-добро артистично изпълнение. За пръв път тя се получаваше от селско училище. Тази награда можеше да възвърне достойнството ни и завинаги да сложи край на подигравките.
Докато великолепната церемония бе в разгара си, ние, осмината, се киснехме в калните води на езерцето и търкахме шиите си с кадифен лист. Можехме да си представим усмивката, изписана на лицето на Махар, докато върху му се сипеха похвали. Наградата за годините, в които бе търпял подбивите ни, бе двойна – с един замах бе получил възмездие и спечелил най-жадувания трофей. Наистина бе гениален. Отмъщението трябва да му се е сторило наистина много сладко – сладко като плодове на бинтан.