page contents Книжен Ъгъл: Стиска ли ти да се включиш в „Играта“ на Андерш де ла Моте?
Предоставено от Blogger.

Стиска ли ти да се включиш в „Играта“ на Андерш де ла Моте?

24.2.15

„Сиела“ представя шведската трилогия „Game, Buzz, Bubble”. Експлозивна смес от екшън и социална критика. За всички пристрастени към смартфоните, социалните мрежи и гледането на клипчета в YouTube.

В началото на поредния си неприятен ден дребният тарикат Хенрик HP Петершон намира чужд мобилен телефон. Докато го разглежда, на екрана излиза адресирано лично до него предложение да се включи в Играта. Младежът решава да се позабавлява и приема. Той не подозира, че се забърква в рисковано приключение, което ще го отведе до върха на славата, а после ще го тласне в пропастта. Следва откъс в превод на Любомир Гиздов.

1. Wanna play a game?
 
Текстът се появи на дисплея за енти път и за пореден път HP кликна раздразнено, за да го разкара. Не, не искаше да играе някаква проклета игра. Единственото, което искаше, бе да разбере как работи телефонът, който държеше в ръка, и дали въобще е възможно да направи нещо толкова просто като да позвъни с него.

Влакът от Мерща , началото на юли, посока Стокхолм.
Почти трийсетградусова горещина, тениската лепнеше на гърба му, а езикът, вече съвсем пресъхнал, беше започнал да се сраства с небцето. Цигарите, естествено, бяха свършили и единственото налично облекчение беше вятърът, който проникваше през мизерното прозорче над него.
Подуши тениската си, след което провери и дъха си. Резултатът беше горе-долу очакваният. Случайно „гостуване“ за една нощ, махмурлук и умрели животни в устата, иийхаа! Почти перфектната неделна сутрин, ако не се брои малката подробност, че беше четвъртък и той трябваше да е отишъл на работа преди два часа. Дотук с изпитателния срок.
Все тая!
Мак Джобът  беше яко зле така или иначе. Банда задници, начело с шефа.
Важно е да се впишеш в колектива, Петершон. О, да, благодаря! Сякаш би седнал да припява „Кумбая“ и да кибичи с някакви загубеняци. Единствената причина да бъде там беше за да получи отново право на помощи за безработни.
Suck my ass, mofos!
Откри го точно след спирката в Русершберг. Малък, сребрист предмет на отсрещната седалка. Някой бе стоял там, но си беше отишъл, а влакът вече се движеше. Така че викане и махане нямаше да помогнат, ако решеше да се прави на бойскаут.
As if...!
Че нали всеки сам трябваше да се грижи за проклетите си вещи?!
Вместо това той бързо се огледа. С обигран поглед провери за охранителни камери и след като установи, че вагонът е твърде стар за такива, се премести, за да може на спокойствие да разгледа находката си.
Мобилен телефон, точно както и подозираше. Сутринта изведнъж започна да изглежда малко по-добре.
Нов модел, от онези без копчета, само със сензорен екран отпред.
Sweet!
Странно, но никъде не намери името на производителя. Може би телефонът беше толкова специален, че то нямаше нужда да се споменава? Или пък гравираните цифри на задната страна всъщност бяха търговска марка?
Там, изписано в светлосиво, стоеше числото 128. Надписът беше около сантиметър висок, леко релефен.
Не си спомняше някога да е чувал за такъв производител на телефони.
Е, what the hell...
Половин хилка  при Мобилния грък. Сигурно щеше да струва поне толкова. Алтернативата беше да се изръси две стотачки, за да разбие блокирането на IMEI  номера, което собственикът сигурно скоро щеше да активира, и да задържи телефона за себе си.
Но това едва ли беше възможно в момента.
Вчерашната вечер окончателно беше изчерпала и без това изтънелите му финанси. В сметката отдавна нямаше нищо и вече бе изгорил всички спасителни въжета. Но с няколко далавери тук и там касата скоро щеше да се напълни.
Такива като него не оставаха на дъното за дълго, мобилният телефон беше живо доказателство. Заобръща го, за да го разгледа по-внимателно.
Телефонът беше малък и тънък, не много по-голям от дланта му, с панел от неръждаема стомана. Малка дупка на задната страна подсказваше, че е снабден с камера, а най-отгоре имаше груба, черна щипка, с която вероятно бе възможно телефонът да се закрепи за дрехите. Щипката беше в ярък контраст с иначе минималистичния дизайн и той тъкмо бе на път да опита да я махне, когато екранът внезапно се съживи.
Wanna play a game?
попита той, а под въпроса се появиха две икони –YES и NO.
HP подскочи от изненада. Унесен от махмурлука, дори не бе проверил дали телефонът е включен.
Тъпо!
Натисна бутона NO, след което се опита да разбере откъде да изкара менюто. Ако имаше късмет, щеше да може да звъни от телефона няколко дни, преди собственикът да успее да го блокира.
Но вместо да се покаже някакво начално меню, телефонът просто започна да повтаря въпроса си и след като – за-кой-ли-пореден-път-вече-не-помнеше – опита да го махне, вече беше на ръба да се откаже.
Проклет да е скапаният телефон!
Преглътна два пъти в опит да потисне гаденето. Дяволски махмурлук, знаеше си, че не трябва да смесва. Освен това и му се пушеше, така че беше на път да пукне. И онази мацка после, мамка му, направо удари дъното, но какво друго да очакваш, като се мъкнеш из предградията?
Наложило му се бе да скалъпи някаква история за мач по флорбол  и да се чупи набързо, когато слънцето безжалостно бе разкрило недостатъците на снощната находка. Ако се съдеше по меко казано неубедителните ѝ протести, чувствата явно бяха взаимни. Run Forrest, Run!
Но и не бързаше да се прибира към „Мария Трапгренд“ . Щеше да се отбие набързо при Мобилния грък – малко лесни пари, които сигурно щяха да стигнат за махмурлийска пица и няколко бири в Кварнен  след това.
За това винаги имаше време.
Ако имаше късмет, щеше да му остане дори и за трева, телефонът все пак не беше някакъв обикновен модел в масово производство, на каквито понякога се „натъкваше“. Между петстотин и хиляда чиста печалба, в края на краищата нелош ден, въпреки махмурлука и африканската жега.
Екранът отново светна и пръстът му за малко да натисне NO по инерция, когато осъзна, че този път съобщението е различно.
Wanna play a game, Henrik Petterson?
YES
NO

HP замръзна на мястото си.
What the f...?!
Хвърли няколко бързи погледа наоколо. Някой майтапеше ли се с него?
Във вагона имаше разпръснати още десет-дванайсет пътници. Освен майката с две буйстващи деца, почти всички изглежда споделяха лепкавата му, предобедна кома. Оклюмали глави, стъклени погледи, пот и телесна топлина. Никой изобщо и не поглеждаше към него.
Отново провери дисплея. Същият текст. Откъде, по дяволите, телефонът знаеше как се казва?
Пак се огледа, без това да му помогне ни най-малко. След това натисна бутона NО.
Веднага изскочи нов текст:

Наистина ли си сигурен, че
не искаш да играеш една Игра, HP?


Той почти изхвърча от мястото си. Какво, по шибаните дяволи, се случваше всъщност?
Той стисна очи, пое дълбоко въздух и бавно установи контрол над обзелата го препускаща, махмурлийска паника.
„Успокой се, човече“, помисли си той. „Ти си умно момче. Това не е някакъв fucking twilight zone. Или е скрита камера, или някой от приятелите ти се бъзика с теб. Предполагам второто...“
Манге  беше пръв в списъка със заподозрени. Стар приятел от даскало, разбираше от техника, имаше магазин за компютри, беше адски ядосан, че го дразни заради новооткрития му арабски бог, пък и си падаше по черния хумор.
Дам, без съмнение. Това беше една от болните шеги на Манге.
Успокоение заля тялото му.
Значи Мангелито.
Отдавна не се беше случвало. Всъщност си мислеше, че бракът и новата религия са размекнали Манге, но малкият дявол явно е изчаквал момента за същински удар.
Сега оставаше само да разбере как става всичко и после да намери начин да обърне шегата.
Адски добре подготвено дотук, трябваше да му го признае на малкия килимоцелувач.
HP се огледа.
Общо девет души във вагона, дванайсет, ако броеше децата. Три малки кифли, един пияница, двама скучни, средностатистически мъже на неговата възраст, което ще рече на около трийсет. Дядка с бастун, една доста свежа мацка на около двайсет и пет, с вдигната коса и спортни дрехи (сигурно заради махмурлука не я бе забелязал по-рано) и накрая майката с децата.
Който и от тях да бе вербуван от Манге мюсюлманина, трябваше да има някаква електронна джаджа, с която да праща съобщения. За съжаление това не скъсяваше много списъка. Петима от заподозрените се занимаваха с някакви машинки, а ако се съдеше по слушалките на алкохолика, с известно колебание числото можеше да се увеличи на шест.
Умореният му мозък внезапно си спомни, че беше по-скоро правило, отколкото изключение, хората да играят с електронните си играчки, когато се возят във влак. Ако не пращаха съобщения, то поне за да убият малко време с някоя игра.
С други думи, не научи нищо ново, а, Айнщайн?
Главата му пулсираше от неочакваната активност, а езикът му все още лепнеше за небцето. Но странно, все пак се чувстваше малко по-свеж.
И сега какво?
Как да постави малкия шегаджия на мястото му?
Реши засега да му играе по свирката и натисна първо бутона NO, а след като първоначалният въпрос се повтори – бутона YES.
Щеше да играе. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че цялата работа е доста забавна. Хубав начин да убие скучното пътуване с влак.
– Проклетият Манге – ухили се той, преди ново съобщение да изникне на дисплея.

Добре дошъл в Играта, HP!
„Благодаря!“, помисли си той и се облегна назад.
Това всъщност щеше да се окаже интересно.

*
Още преди тежката охранителна кола да бе спряла, Ребека Нормѐн вече беше слязла на тротоара. Жегата, която я блъсна, бе толкова силна, че веднага ѝ се прииска да се върне обратно в хладното купе.
Три седмици в разгара на шведското лято бяха загрели улиците достатъчно, че асфалтът да лепне по подметките, а бронежилетката, която носеше под ризата и якето, не подобряваше положението.
След като хвърли бърз поглед на обстановката и установи, че всичко е спокойно, тя отвори вратата и пусна навън охраняваната от нея жена, която послушно чакаше на задната седалка.
Пазачът, който се грижеше за главния вход на Русенбад, за разнообразие беше достатъчно буден да ги посрещне и няколко секунди по-късно министърът на интеграцията беше в сигурни ръце зад дебелите стени на Правителствената канцелария.
Ребека успя да изпие едно кафе в столовата и да мине набързо през тоалетната, преди да се върне при шофьора, за да провери дали всичко е наред за следващото транспортиране.
Погледна часовника си. Още четиринайсет минути, после кратка разходка покрай кея до Арвфурстенския дворец  и среща с външния министър, който, за разлика от нейния обект, имаше цялостна охрана. Поне двама души, най-често повече. Цял отбор, точно както трябваше да бъде.
„Координатор на личната охрана“, така се наричаше сегашната ѝ длъжност, вероятно защото охранител, който работи сам, не звучеше особено успокоително. Министърът на интеграцията се считаше за задача с умерена трудност за някого с по-малко от година опит в Охраната , поне според нейния шеф. Оценка на опасността – от ниска до средна, според последните анализи. Освен това, може би по-важно, никой от по-старите колеги не искаше да поеме работата като координатор...
Като излизаше от главния вход на Русенбад, тя успя да види как шофьорът бързо изгаси цигарата си във водосточната тръба до колата.
„Непрофесионално, помисли си тя раздразнено, но какво друго можеше да се очаква?“
За разлика от нея, той не беше истински охранител, а олекотен вариант, което спестяваше пари на държавата. Шофьор с малко допълнително образование и зле стояща бронежилетка, назначен от транспортната служба на правителството, а не от спецслужбите. Беше двайсет години по-възрастен от нея и очевидно се затрудняваше да приема заповеди от някого, който беше по-млад, а освен това и жена.
– Десет минути – каза тя сухо. – Оставаш тук с колата, докато стигнем.
– Не е ли по-добре да отида до Арвфурстенс още сега? Обикновено е същински ад да се намери добро място за паркиране там.
Очакваше възражението. За шофьора, казваше се Бенгт, беше въпрос на принцип винаги да коментира инструкциите ѝ. Около почти всяко изречение, което изтърсваше, горделиво кръжеше едно неизказано „малката“.
Сякаш възрастта и пола автоматично го правеха експерт по лична охрана.
Очевидно едноседмичното му обучение не го бе научило, че назад е сигурно, а напред е непозната територия и съответно има по-голям риск. Идиот!
– Чакай тук, докато ти кажа да потеглиш! – отсече тя, без да разяснява решението си. – Въпроси?
– Не, шефе – измърмори той, без да се старае твърде много да скрие недоволството си.
Как може на някои мъже да им е толкова трудно да приемат жена за шеф?
Или се опитваха да те поучават и да поемат контрола, като Бенке , или още по-зле, да прибягват до намигвания и дребни коментари за сексуалния ти живот – или липсата на такъв.
И да предлагат собствените си услуги, без значение имаш ли венчална халка, или не... А ако си достатъчно глупав да се оплачеш на шефа, бързо се оказваш навън, на студено. Беше ставала свидетел на доста такива примери.
Тя самата имаше принцип никога да не излиза с колеги. Да се комбинират професионалния и личния живот беше твърде сложно. Не сереш там, където ядеш, точка.
Но факт беше, че тя всъщност не излизаше с никого като цяло. Може би самото излизане беше твърде сложно?
Сви рамене, за да се отърси от неприятните мисли. Точно сега работата беше приоритет номер едно.
Всичко друго можеше да почака.

Едва бяха стигнали до ъгъла на Правителствената канцелария, когато усети, че нещо не е наред. Когато преди няколко минути бе проверила пътя, на парапета към Норстрьом  се бяха облегнали трима души. Двама държаха рибарско оборудване в ръце, а ако се съдеше по облеклото на третия, той също беше рибар, макар и тя да не видя въдица. Така или иначе, никой от тях не изглеждаше да представлява директна заплаха.
Но когато заедно с охраняваната и с постоянно бръщолевещия ѝ асистент се приближиха към мястото, където стоеше триото, тя забеляза промяна в езика на тялото на мъжете. Инстинктивно бръкна под якето си с дясната ръка, положи палец върху дръжката на пистолета и провери с пръсти телескопичната палка и радиостанцията, които бяха закрепени за колана ѝ.
Двама от мъжете се завъртяха и направиха две бързи крачки в тяхна посока. Единият разгъна някакъв транспарант, който вдигна пред себе си, а другият вдигна ръка, сякаш за да хвърли нещо.
– Швеция защитава убийци, Швеция защитава убийци! – крещяха мъжете, докато напредваха към министъра.
Ребека реагира светкавично. Натисна алармения бутон на радиостанцията, с един замах извади палката и я разгъна в пълната ѝ дължина, след което нанесе удар право през агресивно приближаващия плакат. Усети как палката срещна нещо твърдо и видя как нападателите отстъпиха назад, временно извадени от равновесие.
– Обратно в колата – изкрещя тя на министъра на интеграцията, като едновременно с това я издърпа зад гърба си. С палката, вдигната в готовност над рамото, тя заотстъпва рязко към колата, все още стиснала здраво министъра за ръката.
– Виктор пет, нападат ни, в неизгодна позиция сме, подготви колата! – викна тя в малкия микрофон при ревера на якето, който автоматично се бе настроил за изпращане, когато тя натисна алармения бутон.
Подкреплението щеше да се забави поне три минути, вероятно – пет, изчисли тя бързо. Трябваше само да се надява, че Бенке не е заспал на волана, за да могат да се махнат бързо оттам.
Точно преди да стигнат ъгъла, нападателите, които явно се бяха съвзели, отново се втурнаха към Ребека и обекта ѝ. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха и тя автоматично замахна с палката.
„Камък, бутилка, ръчна граната?“, успя да си помисли, преди хладен душ да облее лицето и горната част на тялото ѝ. „Боже господи, нека само да не е бензин!“
Най-накрая завиха зад ъгъла и тя хвърли бърз поглед към Бенгт с надеждата, че е запомнил достатъчно от краткото си обучение, за да отвори вратите на колата.
Но площадката за обръщане, където допреди малко беше паркирана колата, сега беше празна.
– Мамка муу! – изсъска тя, преди писъкът на асистента да я заглуши.
– Кръв! – изкрещя той, почти с фалцет. – Боже мили, кървя!
Ребека завъртя обратно глава и осъзна, че внезапно ѝ бе станало трудно да вижда. Червена пелена покриваше очите ѝ и тя вдигна палката към носа си.
Няма кола, няма Бенгт, а нападателите им дишаха във врата. Сега какво?
„Вземи решение, Нормѐн! Вземи решение сега!“, изкрещя тя на себе си.
Назад е познато и сигурно, напред е непознато и опасно. Но какво да правиш, когато пътят за евакуация изведнъж се окаже затворен? На това не те учеха в курса за охранители. Импровизацията никога не беше силната ѝ страна. Паниката дебнеше в засада.
– Насам! – чу тя някакъв глас.
Пазачът беше отворил широко вратата и стоеше по средата между тях и входа. Беше извадил палката си и гледаше към ъгъла, откъдето нападателите вече трябваше да са се показали.
С две бързи крачки Ребека първо издърпа министъра, после я избута през същата врата, през която само преди няколко минути бяха излезли. Зад себе си все още чуваше истеричните хлипове на асистента, но не му обръщаше внимание, беше се съсредоточила върху това да отведе охраняваната на безопасно място.
Едва няколко минути по-късно, когато пристигна подкреплението и положението се беше успокоило, тя осъзна, че цялото ѝ тяло е покрито с кръв.