page contents Книжен ъгъл: Правилата на Картър Блейк - новият самотен герой
Предоставено от Blogger.

Правилата на Картър Блейк - новият самотен герой

5.2.15

„Обсидиан“ представя „Сезонът на убийствата“ от Мейсън Крос - първи превод на изгряващата звезда на трилъра

Картър Блейк не е истинското му име. Не знаеш кой е той. Не знаеш откъде идва.
Знаеш само, че Картър Блейк е опитен професионалист, предоставящ една единствена услуга: срещу определена цена намира хора, които не искат да бъдат намерени.
Той има три прости правила. Първо: половината пари в аванс, половината при доставката. Второ: прави нещата по своя начин, а ти или приемаш, или се махаш. Трето: работи сам.

Бившият снайперист и безмилостен сериен убиец Кейлъб Уордел търси отмъщение и сее страх в цялата страна. На ФБР е наредено залови Уордел на всяка цена. Наближава денят на изборите и те са принудени да повикат тайнствения ловец на глави Картър Блейк - човек с много специални умения и тъмно минало. Минало, което включва и Кейлъб Уордел...

Но когато преследването бързо излиза от контрол сред медийна и обществена истерия, Блейк се оказва отстранен от случая. Подкрепян само от специален агент Илейн Банър и раздиран от вина, Картър знае, че трябва да използва целия си опит, за да открие психопата убиец, преди да е станало твърде късно... Следва откъс в превод на Александър Костов.


Първото, което трябва да знаете за мен, е, че Картър Блейк не е истинското ми име. То ми принадлежи толкова, колкото и хотелската стая, в която се намирах, когато телефонът иззвъня.
Беше приятна, без никакъв прекален лукс. Стаята, имам предвид. На седмия етаж в края на северозападния коридор на средно скъп хотел. С чудесен изглед към центъра. Харесваше ми. Чувствах се добре в нея вече осемнайсет дни. Самият град също беше приятен – нито прекалено голям, нито прекалено малък. Удобна обстановка за работа.
По същия начин се бях привързал към името Блейк през последните няколко години. За мен имената не са по-различни от хотелските стаи: избираш ги според нуждите си, използваш ги, докато е възможно, и щом настъпи моментът, продължаваш напред.
Нямаше пет часът, когато мобилният ми избръмча, но аз вече бях напълно буден. Още преди час се бях отказал от опитите си да заспя. Има и такива нощи. Натиснах бутона и вдигнах апарата до ухото си, без да казвам нищо.
– Блейк, там ли си?
Гласът отсреща беше уморен и сякаш раздразнен от този факт. Освен това ми беше познат.
– Какво става?
– В момента ли? Откъде да знам. Важното е какво стана преди два часа.
Наведох се напред в стола, за да погледна през пролуката между пердетата. Светлините на града блещукаха насреща ми. Ясно беше, че се очаква да захапя въдицата, така че не се хванах на нея, поне не веднага.
– Знаеш, че бях зает напоследък.
– Да, знам.
– И мислех да си дам малко почивка.
– Имаш късмет. Промяната е също толкова добра, колкото и почивката, нали така?
Замълчах, поразсъждавах върху думите му и казах: – Къде?
– Първоначално ли? В Илинойс, Чикаго.
Погледнах към часовника си. Луминесцентните точки на циферблата светеха слабо в предутринния мрак. Имах кола в гаража на хотела. По това време на денонощието можех да стигна до Чикаго за три часа.
Дори за два и половина.
Трябваше да задам един последен въпрос.
– Черно, бяло или сиво?
Човекът отсреща не отговори веднага, но можех да усетя, че вече се е ухилил.
– Бял като сняг. Ще ти хареса.
Въздъхнах, облегнах се на стола и окончателно се предадох.
– Добре, казвай какво стана преди два часа.

ДВА ЧАСА ПО-РАНО 2:37 ч.

Огромната пълна луна висеше над безкрайното поле, ширнало се като спокоен океан. Късен октомври, северното полукълбо. Наричаха я ловджийска луна.
Уордел въздъхна философски, зареял поглед през тесния прозорец. Отвъд него луната светеше ослепително и огряваше всичко на километри наоколо. Жалко, че нямаше какво да се види освен полето. Равно и еднообразно, простиращо се до хоризонта. Той обаче продължи да гледа. Беше вглъбен в мислите си, тялото му се полюшваше в ритъма на микробуса, който се носеше по безлюдната магистрала.
Въпреки липсата на промяна или може би точно заради нея на Уордел му харесваше гледката. Беше някак си... несмутима. Точно така, това беше думата. Огряното от луната поле му напомни за една песен на Саймън и Гарфънкъл. „Америка“. Той не харесваше поп музиката, но „Америка“ беше една от любимите му песни. В нея се пееше за двама влюбени, тръгнали на пътешествие, което започва с младежки оптимизъм, но завършва с разочарование и безнадеждност. Настроението на тази песен му допадаше.
Тя бе по-различна от съвременните хитове и имено затова му харесваше – още един факт, който го отличаваше от кроманьонците в затворническото отделение.
Повечето от тях проявяваха депресиращо еднообразие от музикални предпочитания – хардрок и рап. „Никълбек“ и Кид Рок. Шумен и досаден боклук от този род.
Той беше сигурен, че му се подиграват зад гърба заради музиката, която слушаше, заради скъпото кафе, което пиеше, заради книгите, които четеше. Но никога в лицето му. Никой не казваше на Уордел нищо право в очите, а ако случайно някой го направеше, не повтаряше повече тази грешка.
Той се усмихна на приятния спомен и погледна ръцете си. Раздвижи ги, защото усети, че започват да се схващат. След това вдигна дясната, за да почеше гъстата си брада, и лявата му ръка също се вдигна.
Кларънс, мършавият мъж с болнав вид, който седеше зад него, беше заспал. Или се преструваше, че спи.
На Уордел му беше все едно, стига да го оставеше на мира. Когато седнаха, Кларънс се беше опитал да побъбри с него и бе продължил да дрънка доста по-дълго от обичайното време, необходимо на човек да разбере, че трябва да млъкне. В края на краищата Уордел му бе затворил устата, като бе впил очи в него. Специалният поглед винаги вършеше работа, защото показваше, че това е последният шанс досадникът да избегне сериозна физическа болка. Важното беше да си дадеш вид, че наистина го мислиш.
Кларънс едва не бе пропуснал този си шанс, като бе взел да се извинява, че е голям дърдорко, но в крайна сметка бе схванал посланието и бе млъкнал, а това беше най-важното. Дори бе проявил достатъчно здрав разум да не заспи на рамото на Уордел. Беше се прегънал и подпрял на ръцете си в поза, което не изглеждаше никак удобна.
Беше необичайно, но не безпрецедентно Уордел да има спътник по време на пътуването. По-необичайното беше да пътува без конвой. И преди го бяха карали без много шум, когато не искаха да привличат внимание върху преместването му в друг затвор, но той не можеше да се сети за друг подобен случай. Микробус без конвой, без полицаи на мотори. Може би си мислеха, че вече не заслужава такова внимание. Може би охраната му беше станала жертва на бюджетни съкращения – все пак тази година предстояха междинни избори. Или може би това беше доказателство за дотолкова избледнялата му слава, че властите не смятаха за необходимо да го вземат на сериозно.
Уордел се загледа през прозореца, докато песента продължаваше да звучи в главата му. Устните му безмълвно редяха думите на припева: Тръгнах да търся Америка.
Америка. Не беше видял много от нея, ако не и почти нищо.
В затвора разполагаше с достатъчно време да разсъждава и там беше осъзнал колко неразумен е бил в миналото. Беше се ограничил с един ловен участък, с един град. Едва след като възможността беше пропиляна, бе разбрал какво е трябвало да прави от самото начало: да пътува непрестанно. От град на град, от щат на щат, от изток на запад. Да се носи напред като горски пожар, да увеличава периметъра на действие и да дамгоса името си върху плътта на страната. И да изгради нещо голямо. Нещо, от което беше лишен. Затвори очи и тихичко изрече името.

Джуба.

Отново раздвижи ръце, като нагласи белезниците така, че да не жулят много китките му, и пак ги подпря върху бедрата си. Мускулите там бяха здрави и стегнати. Корави като самия него.
Повечето хора в положението на Уордел се оставяха на произвола на съдбата. Качваха килограми, отпускаха се и провисваха, пушеха толкова цигари, до колкото можеха да се доберат, спяха по шестнайсет часа на ден.
Правеха го, защото бяха пречупени; защото си бяха казали: „Какъв е смисълът?“.
Не и Уордел. Той поддържаше един и същ режим от времето, когато беше в спецчастите, а през последните пет години дори беше увеличил тренировките.
Всеки ден започваше с лицеви опори и коремни преси – двайсет серии от по двайсет упражнения всяка, а след това правеше лицеви опори на една ръка, сто на всяка. Свободната в общи линии програма му осигуряваше предостатъчно време за следобедна тренировка и още една, преди да угасят лампите. Изминаваше по петнайсет километра всеки ден в оградения кръгъл двор. Предимството на такъв предвидим маршрут беше, че можеше да чете през цялото време, като така поддържаше във форма както тялото, така и ума си.
Защото знаеше онова, което другите затворници не знаеха.
Уордел продължаваше напред, защото знаеше, че именно движението е всичко. Не бяха успели да го пречупят за пет години, нямаше да го пречупят и в двете седмици, които му оставаха. Тази вечер за пръв път от много време пропускаше вечерната си тренировка и тялото му жадуваше за упражненията, както наркоманът жадува за дозата си.
Може би беше прекалено късно да поправи нещата, да се върне назад и да изпълни всичко в по-голям мащаб, но това не означаваше, че трябва смирено да чака смъртта. Дузината свидетели, които щяха да присъстват на екзекуцията му, щяха да видят един добре изглеждащ мъж на път да се срещне със Създателя си.
Интересно му беше кой щеше да там. Вероятно губернаторът и може би Стюарт, ченгето, което го залови.
Онзи гадняр Хачър щеше да е там със сигурност. И Уордел щеше да се изправи и да използва изцяло полагащото му се време, като погледне всеки един от тези глупаци в очите и им каже, че ще се видят в ада. Щеше да се постарае да му повярват.
Важното беше да си дадеш вид, че наистина го мислиш.
Кейлъб Уордел може и да беше изчезнал от полезрението на страната, но щеше да се постарае последните хора, които щяха да го видят, да го запомнят.
Той усети, че тялото му леко се накланя напред. Микробусът бе намалил скоростта и това го изтръгна от мислите му. Той погледна напред. Безсмислен рефлекс. Не беше на екскурзия с автобус – не можеше да извие глава настрани и да успее безпроблемно да види шофьорската кабина и пътя напред. Вместо това той се приближи по-близо до прозореца, притисна глава в стъклото и притвори лявото си око.
На около триста метра от микробуса той успя да види чифт неподвижни стопове. Дори и на лунна светлина под този ъгъл не можеше да разпознае какво е превозното средство. Пред червеното сияние на стоповете се виждаше силуетът на човек, който им махаше.
Очевидно беше закъсал. Уордел се помъчи да види какво става по-нататък. Бронираният микробус му направи услуга, като се насочи към средата на шосето, далече от спрялото превозно средство. Сякаш се подчини на волята на Уордел. Спряла кола. Определено беше кола. Яркочервен седан, окъпан от фаровете на микробуса. В далечината се забелязваше черна сграда, закриваща част от небето. Може би фермерска къща? Или хамбар?
Беше посред нощ. Наоколо нямаше никакви сгради или второстепенни пътища. Близо половин час не бяха срещали друго превозно средство. А сега – едновременно закъсал автомобил и сграда в далечината.
Микробусът отново ускори. Шофьорът нямаше опита на Уордел, но не беше и пълен глупак. Приближиха червената кола и ръкомахащия човек до нея. Той спря да маха, преди да стигнат до него. Докато колите се разминаваха, той не обърна внимание на шофьора, а впери поглед в тесния страничен прозорец. За част от секундата очите му срещнаха тези на Уордел. Не изглеждаше разочарован, камо ли ядосан, че не са спрели да му помогнат. По-скоро изглеждаше спокоен и съсредоточен.
Набираха скорост и хамбарът – да, оказа се хамбар – се приближаваше все повече. Беше стара постройка.
Монолитна десетметрова конструкция с двускатен покрив. Уордел беше придобил почти инстинктивен навик да преценява всяка обстановка, в която попадаше, като пресмяташе най-удобните позиции както за нападение, така и за отбрана. Хамбарът беше добър избор и за двете. Определено най-доброто място, което беше видял досега.
Вече бяха на около сто и петдесет метра от него, когато Уордел видя, че е доста близо до платното. Може би самата къща, към която бе принадлежал, беше съборена, защото бе попаднала на трасето на магистралата.
Нещо щеше да се случи. Беше сигурен в това.
Насочи поглед към покрива, към позицията, която той би избрал, точно вдясно от ветропоказателя. Имаше нещо в очертанията на самия покрив, което сякаш...
Нещо огромно, солидно и неумолимо ги блъсна отляво, от противоположната на хамбара страна. Микробусът бе запратен извън пътя и светът започна да се преобръща. За един кратък миг Уордел се почувства в безтегловност. След това гравитацията предяви правата си с гневен трясък и микробусът най-сетне легна неподвижно на едната си страна.
Гласове, миризми, шум и болка се смесиха в едно.
Уордел чу викове, изстрели от няколко оръжия, след това нечий стон. Мирисът на бензин и разкъсан метал се сливаха с пушека. Уордел усещаше вкуса на собствената си кръв. Разтърсваше глава и се опитваше да подреди правилно нещата. В следващия миг го сграбчиха за раменете и огромни ръце го измъкнаха навън, под студената лунна светлина.__.