Мордекай - вече и в книга

„Сиела“ представя първа част от поредицата, вдъхновила филма с участието на Джони Деп, Гуинет Полтроу и Иън Макгрегър

Казвам се Чарли Мордекай. Обичам картините, парите, мръсните вицове и пиенето, твърди героят на Кирил Бонфилиоли. Представителният, разпуснат, безнравствен търговец на изкуство на средна възраст Чарли Мордекай е затънал в проблеми до ушите. Инспектор Мортланд търси открадната картина на Гоя и си е навил на пръста, че Мордекай или я укрива, или знае къде е. За нещастие е прав. И още по-лошо, притежанието на картината започва да се превръща в голяма грижа за Чарли и неговия иконом-главорез Джок, защото група лоши хора с пистолети имат намерение много сръчно да им видят сметката… Следва откъс в превод на Богдан Русев.

Зората пукна за мен точно в десет сутринта, с една от най-великолепните чаши, от които някога съм имал привилегията да отпивам на малки палави глътки. Гласът на канарчето беше в отлична форма. Охлювът отново беше на върха на тръна и по всичко личеше, че не се кани да слезе оттам. Почти не ми мигна окото, когато мехурите от акумулатора на Мортланд напомниха за присъствието си, макар че в един етап от утрото все пак открих, че копнея за младата гъска с пухкави пера, за която говори Пантагрюел.

Проведох един дълъг разговор по телефона с моите застрахователи, за да им обясня как могат да захапят Мортланд за повредите, нанесени върху моето вътрешно обзавеждане, като им обещах фотографиите на нашествениците в мига, в кой то Джок ги прояви.
След това се издокарах с лек костюм от фин камгарен плат, подходящ за тропически климат, шапка с широка вълниста периферия и чифт обувки от напа, произведени от Джон Лоб в миг, в кой то е бил осенен свише. (Вратовръзката ми, ако не ме лъже паметта, беше от фулар, в онзи нюанс на жълто-зеленикавото, който французите така очарователно наричат merde d’oie* [* Гъши дрисък (фр.) – Б. р.], макар че дори не мога да си представя защо ви интересува това.) Облечен по този начин – и положил вазелин на мехурите си, – аз се отправих на разходка в парка, за да проверя как я карат пеликанът и останалите ми пернати приятели. Всички бяха в страхотна форма. Все едно искаха да кажат: „Това време е просто отлично, приятелю.“ Дадох им благословията си и продълж их.
Следващата ми спирка беше да сляза под нивото си в квартала на галериите, където внимавах да не се разкикотя, докато разглеждах витрините с изкуство – пардон, арт, – обкичени с парцаливи пейзажи от Шейър и мърляви натюрморти от Кукук. Насам, народе. След известно време се убедих, че нямам опашка (запомнете това, защото ще се окаже важно) нито отпред, нито отзад, и се шмугнах в „Мейсънс Ярд“. Там също има галерии, разбира се, но аз се бях запътил на посещение при господин Спиноза, който се занимава с изкуство по един строго специализиран начин.
Мойше Спиноза Барзилай в действителност е „Базил Уейн & Ко.“ – луксозният автомобилен бутик, за койт о дори вие, невежи мои читатели, би трябвало да сте чували, макар и не повече от нула цяло и един процента от вас някога ще бъдат в състояние да си позволят дори една броня от него, да не говорим за тапицерията му, подходяща за кралски особи. Освен ако, разбира се, вкусовете ви като читатели не съответстват на мястото ви в живота и всъщност сте индийски махараджи или собственици на петролни кладенци в Тексас.
Господин Спиноза се занимава със създаването на уникални каросерии за най-великите автомобили в света. Той е чувал за другите две компании в този бизнес – „Хупър“ и „Мълинър“ – и говори за тях с добри, макар и малко мъгляви чувства. Вероятно би приел да възстанови някой винтидж „Ролс-Ройс“, „Инфанта“ или „Мерцедес“, ако е в настроение. Сигурно би приел да разговаря и с потенциален клиент, кой то притежава „Бугати“, „Корд“, „Хирондел“ или осемцилиндров „Лийланд“. Както и със собственик на автомобил от около три други марки. Но ако поискате от него да сложи плетени тръстикови седалки и сребърен контейнер за презервативи в любимото ви „Мини“ или да вгради сгъваемо канапе за прелюбодействане на мястото на седалките във вашия „Ягуар“, той просто ще ви се изплюе в лицето. Имам предвид наистина! Любимата му кола за работа е „Испано-Суиза“ – или „Изър-Суизър“, като я нарича той. И аз не мога да го разбера, но това е положението.
Освен това от време на време се занимава и с престъпна дейност. За него това е нещо като хоби. Очевидно не го прави заради парите.
Понастоящем той работеше по поръчка на най-добрия ми клиент, за когото възстановяваше един „Ролс-Ройс“, модел „Силвър Гоуст“, на достопочтена възраст, и точно за това бях дошъл при него – или поне почти точно за това. Моят клиент, Милтън Крампф (да, честно), беше закупил автомобила от един откровен злодей, който на свой ред го беше открил в някакъв селскостопански двор, качен на трупчета, където беше задвижвал резачка за слама и белачка за репи след дългата си кариера като превозно средство за добитък, катафалка, семеен автомобил, спортно комби за лов, аристократичен сватбен подарък и мобилна любовна квартира за кралски особи – в обратен ред, разбира се. Господин Спиноза му беше намерил шест колела от артилерийско оръдие в отлично състояние по сто лири стерлинги парчето, беше изработил прецизно копие на каросерията на парадния кабриолет на белгийското кралско семейство и го беше боядисал с шестнайсет пласта кралско бяло, всеки от кои то беше двукратно полиран, така че вече беше стигнал до масленозелената тапицерия от мароканска ярешка кожа и прекрасните ръчно изработени арабески, които подчертаваха силуета на каросерията. Разбира се, господин Спиноза не беше направил лично нито едно от тези неща; той е сляп. Или по-точно казано – „беше“.
Обиколих колата, като я съзерцавах с платонични чувства. Нямаше никакъв смисъл да си мечтая за нея – това беше кола за наистина богати хора. Когато беше завършена, щеше да харчи около един галон бензин на всеки седем мили – съвсем приемливо, ако притежавате собствен нефтен кладенец. Милтън Крампф притежаваше многобройни нефтени кладенци. Общите му разходи по този автомобил щяха да възлязат на около 24 000 лири стерлинги. Да ги плати щеше да му бъде горе-долу толкова трудно, колкото да си бръкне в носа. (Нали знаете как се казва, че когато един човек знае точно колко пари има, той не е наистина богат? Е, Крампф знае. Всяка сутрин, един час след отварянето на стоковата борса в Ню Йорк, му се обажда един специален човек, за да му каже точно колко пари има. Това е най-доброто начало на деня, което може да си представи.)
Един палав механик ми каза, че господин Спиноза е в кабинета си, и аз се отправих натам.
– Здравейте, господин Спиноза! – провикнах се весело аз. – Какво чудесно утро, в което да си жив, нали?
Той злобно се взря в една точка на три инча над лявото ми рамо.
– Хихано хохеле – изплю в отговор той. (Господин Спиноза няма небце, имайте предвид. Горкият.) – Хах хмееш ха хи хохажеш хихиономията хук, хихан хехал?
Останалото беше малко грубо, така че няма да го цитирам твърде дословно, ако нямате нищо против. Източникът на раздразнението му беше фактът, че му бях изпратил MGB-то си със специалната пратка в гюрука в толкова ранен час на предишния ден. „По първи пръдни“, както цветисто се изрази той. Освен това се притесняваше някой да не си помисли, че е приел поръчка да работи по него, и вече с ужас си представяше как пред вратата му се редят на опашка разни типчета с каскети и MGB-та, които имат нужда от пребоядисване.
Когато прецених, че изказването му отива към своя край, аз строго се намесих:
– Господин Спиноза, не съм дошъл при вас, за да обсъждам отношенията си с моята скъпа майка, които представляват интерес единствено за мен и за психиатъра ми. Дойдох да ви отправя забележка, че сте използвали Мръсни Думи пред Джок, кой то – както добре знаете – е твърде чувствителен.
На това място господин С. използва още много, много мръсни думи, както и няколко, които не можах да разбера, но със сигурност бяха противни. Когато въздухът се разреди малко от тях, той се укроти и горчиво ми предложи да отидем при моя „Ролс-Ройс“, за да обсъдим въпроса за фаровете. Бях изненадан и огорчен да видя в работилницата му и един огромен, вулгарен „Дюзенбург“ – ако изобщо се пише така – и му го казах, което веднага го накара да избухне отново. Никога не съм имал дъщери, но това не попречи на господин Спиноза да обрисува техния житейски път от яслата до ъгъла на улицата с червените фенери, така да се каже. Облегнах се на каросерията на моя „Силвър Гоуст“, възхитен от маниера, по който си служеше с езика господин Спиноза. „Пир за разума и поток на душата“, както би се изразил Аликзандър Поуп (1688–1744).
Докато вежливо си прехвърляхме топката в този разговор, откъм южната страна на „Мейсънс Ярд“ се разнесе един звук, кой то мога да опиша най-добре като „ДОНК“. Повече или по-малко едновременно с него, но на около три фута северно от пъпа ми, се разнесе нещо като „УЕНГ“ и във вратата на моя „Силвър Гоуст“ се появи една голяма трапчинка. За едно мигновение съчлених две и две и се проснах по очи, без да се замислям за скъпоценния си костюм. Трябва да разберете, че съм опитен страхливец. Господин Спиноза, който беше отпуснал ръка на вратата, веднага си даде сметка, че някой нанася вреди на каросерията, по коят о се работи. Затова се изправи и се провикна: „Ой!“ или може би „Хой!“.
Навън се разнесе ново „ДОНК“, но този път не го последва „УЕНГ“, а някакъв отчетлив, мокър звук и голяма част от тила на господин Спиноза щедро се разплеска по стената зад нас. Радвам се да отбележа, че костюмът ми остана невредим. В този момент и господин Спиноза се просна на земята, но вече беше твърде късно, разбира се. На горната му устна имаше синьо-черна дупка, а част от изкуствената му челюст стърчеше навън през бузата. Изглеждаше отвратително.
Иска ми се да можех да кажа, че го харесвах, но всъщност никога не съм го харесвал особено, нали разбирате.
Господата на моята възраст и с моята достолепна осанка (както се изразяват шивачите) почти никога не пълзят на четири крака по подовете на автомобилни сервизи, изцапани с машинно масло, особено когато са облечени със скъпи и доста нови леки костюми от фин камгарен плат, подходящи за тропически климат. От друга страна, това очевидно беше ден, в който правилата не важат, така че аз залегнах и доста успешно изпълзях навън оттам. Сигурно съм изглеждал абсурдно, но пък стигнах невредим от другата страна на улицата, където беше входът на галерията на О’Флахърти. Господин О’Флахърти, който добре познаваше моя баща, е един възрастен евреин, който всъщност се казва Грьонблатер или нещо подобно и е черен като етиопец. Когато ме видя, той вдигна ръце към лицето си и започна да поклаща главата си напред-назад, като в същото време издаваше нещо като „Ммм-ммм-мммм“ в „сол“ над горно „до“.
– Как върви бизнесът днес? – подхвърлих небрежно аз, макар че гласът ми все пак потрепери малко.
– Не питай, не питай – отговори автоматично той, но после се съвзе и продължи с оглед на ситуацията. – Кой те преследва така, Чарли, някой разгневен съпруг? Или, не дай си Боже, някоя разгневена съпруга?
– Вижте, господин Г., никой не ме преследва, имаше някакъв проблем при господин Спиноза и аз точно се измъквах оттам по най-бързия начин – кой не би го направил на мое място, – когато се спънах и паднах, това е всичко. А сега като добър приятел сигурно би трябвало вече да сте накарали Пърси да ми повика такси, защото не се чувствам много добре.
По някаква причина винаги разговарям с господин Г. по този начин.
Пърси, който беше дребният, приличен на плъх главорез на господин Г. – той не може да си позволи добър, едър главорез като моя, – ми повика въпросното такси и аз обещах на господин Г. да му изпратя някой добър клиент, за да не разпространява клюки.