page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Любовта единствена“ или една Лолита от XVII век
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Любовта единствена“ или една Лолита от XVII век

11.2.15

Лоранс Плазне*

Госпожица Д’Албрехт израсна с бавачката, слугите, които се смущаваха от нея, и свещеника, комуто се изповядваше. В тази самота тя почти не се движеше, полите й шумоляха като криле на птица; срамът я пронизваше като кинжал.
Щастието й беше в книгите.
Всички девойки в семейството й бяха добре възпитани. Те бяха толкова красиви, че трябваше да са умни, за да не изглежда, че са суетни и мислят само за мъже. Луиз-Катрин знаеше латински, гръцки, иврит и арамейски. Бе научила и езиците на поетите: италиански, испански и португалски. Четеше арабски. Обичаше чуждите писмености, трудноразбираемите четива.
Съжаляваше, че не е учила математика, астрономия и науките, изискващи старание, каквото не бе нужно при изучаването на езици и разчитането на текстове. Проверяваше себе си в диалога с непознатото. Случваше й се, докато чете, да чуе как от гърдите й излиза протяжен звук, който бе неспособна да преведе във внятна реч. Предполагаше, че това е дъхът й, но очакваше повторението му. В този момент усещаше някаква силна и пареща радост, сякаш цялата й личност ставаше по-ценна.
Вкусът й към музиката, към гласовете, когато те заместваха говоренето с пеене, граничеше със страст.
Ходеше само на кратки богослужения.
Боеше се, че любовта й към Бог е нечиста.
Размишляваше върху житията на светците.
Режели ръцете им. Изскубвали езиците им. Разкъсвали дрехите им, насилвали чувствата им. А те продължавали да предизвикват палачите си. Дързостта била на устата им до самия край, докато, обзети от дълбока печал, се оттегляли в дълбините на изкупителните изтезания. Други отивали да мълчат в пустинята. Живеели на стълбове. Оплаквали Бог. Нарушавали установения ред, за да постигнат вглъбение. Всичко това я омайваше.
Скучаеше. Обземаше я шемет при мисълта за всичко, което не знаеше и което смяташе, че никога няма да узнае.
Беше необуздана, а мразеше насилието.
Почиташе целомъдрието и търпимостта.

Появата му я заслепи.
Той говореше с чуждестранен акцент и със сериозен глас, който подчертаваше паузите, смекчаването на тона, концентрацията на смисъл в думите, които използваше. Високо чело, продълговато лице, тъмна и гъста брада. Косата му бе разделена на път в средата и падаше от двете страни на красивата му интелигентна глава. Излъчваше сдържаност и сила. Девойката забеляза хоризонталните бръчки над веждите и гънките, които се спускаха от ноздрите до ъглите на устните. Имаше светли очи и проницателен поглед. Наблюдаваше я.
Стоеше до баща й срещу нея. Тя се поклони някак сковано. Светлината зад нея подчертаваше овала на лицето й, слабото тяло и тънките ръце.
Запита се какво вижда в погледа му – подигравка, желание или увереност, че я познава издъно.
Дълго се гледаха, без да отвърнат очи, почти без да мигнат. Пожела я веднага. Защото беше недостъпна и бе невъзможно да се заинтересува от него, защото беше девствена и щеше да се изчерви, когато я разсъблече. Може би щеше да заплаче, когато я докосне. Гледката щеше да му достави най-прекрасното удоволствие.
Агустин Рамон-и-Кордоба поздрави ученичката си.

Тя видя лицето на любовта си.
Срещаха се в библиотеката. Гласовете им кънтяха. Започнаха да шепнат. Уроците им протичаха бавно. Той не й прощаваше нищо. Тя се стараеше.
Не можеше да се предвиди кога ще го ядоса. Той сядаше, навеждаше се към нея, вперил очи в нейните, говореше строго, критикуваше онова, което тя харесваше. Каза й, че мрази музиката, която отвлича от истината и замества търсенето й с пасивно съзерцание.
Тя беше объркана и уплашена. Не знаеше какво да отговори. Досещаше се, че тези гневни изблици са по-ценни от безразличието. Свеждаше глава. Мълчеше.
Той я наблюдаваше. Беше изпълнен с възторг.
Баща й го викаше при себе си. Разпитваше го, искаше да знае дали дъщеря му напредва.
Господин Дьо Рамон се прибираше в двете стаи, които наемаше у една вдовица. Вълнуваше се. Беше разсеян. Хазайката му се въртеше около него. Носеше му сладкиши и вино. Един следобед той пъхна ръка под полата й. Тя прихна. Легнаха. Трудно я убеди да не идва при него всяка нощ, сякаш са любовници.

Луиз-Катрин стана много потайна. И все мечтаеше. Бавачката трябваше да повтаря въпросите си. Стесняваше се, когато я събличаха, за да я изкъпят. Сгушваше се в парата, която излизаше от водата.
След като се изкъпеше и слугините я загърнеха с чаршаф, настояваше всички да излязат. Заставаше пред огледалото и махаше чаршафа. Взираше се в голото си тяло. Опитваше се да отгатне какви чувства би могло да събуди. Познаваше възхвалите, с които поетите възпяваха бедрата, гръдта и косата на жените. Оглеждаше раменетe си, бледите ареоли на гърдите, плоския корем, възслабите колене. Замисляше се. Нямаше представа за желанието, което тези форми събуждат у мъжа. Младите момичета не познават чувствеността. Намираше се за обикновена, прозрачна.
Мислеше, че би могла да прелъстява единствено с ума си. Знаеше, че е по-образована от останалите жени и че това често изненадва събеседниците й. Предположи, че мълчаливото разбирателство между нея и учителя й вероятно се дължи на факта, че той цени интелекта й, че между тях двамата има духовна връзка.
Водеха продължителни разговори.
Господин Дьо Рамон й каза, че не вярва в приятелството между мъжете и жените и най-вече между мъжете и много младите жени. Че всеки спор между двата пола е показна игра, просто танц, чиято крайна цел е плътското притежание.

Превод Галина Меламед

*Романът „Любовта единствена“ (Колибри)  на французойката Лоранс Плазне разкрива мистериозната и покъртителна връзка на една девойка с благороден произход и нейния учител, господин Дьо Рамон. Изгубила майка си съвсем малка, Луиз-Катрин д’Албрехт е отгледана от баща си в строгост и студенина. Тя е едва петнайсетгодишна, когато много по-възрастният господин Дьо Рамон събужда първите й физически трепети. Двамата се събират и разделят и изживяват „съвършената“ любов, преди той да я напусне завинаги, а тя да изгуби детето си и да се отдаде на самотно и аскетично съществуване.

Лоранс Плазне е преподавателка по френска литература в Сорбоната, член на френския Национален център за научни изследвания (CNRS) и на френския Университетски институт. Чете страстно и пише от малка, но се сдобива с популярност през 2005 г., когато излиза дебютният й роман - „Любовта единствена“. Качествата на творбата са оценени високо и писателката е удостоена с наградата „Шарл Омон” на Френската фондация (2005), а през 2012 г. получава и Наградата за литература на Европейския съюз. Плазне е автор и на „Раната и жаждата” и „Диспропорцията на човека”, а в момента работи над своя четвърти роман. Българската публика ще има удоволствието да се срещне с Лоранс Плазне на 16-17 март тази година, в рамките на нейното гостуване у нас.