page contents Книжен Ъгъл: Себастиан Фолкс - писателят-хамелеон, който след Джеймс Бонд възкреси Джийвс и Устър
Предоставено от Blogger.

Себастиан Фолкс - писателят-хамелеон, който след Джеймс Бонд възкреси Джийвс и Устър

25.3.15

Себастиян Фолкс, един от най-популярните и обичани английски писатели, автор на награждавани романи като „Птича песен“ и „Седмица през декември“ - отново се превъплъщава. След като 2008 г. пое щафетата от Ян Флеминг с „Дяволът не обича да чака“, сега е избран от наследниците на П. Г. Удхаус да възкреси любимите герои Джийвс и Устър, Бърти и Джорджина и, разбира се, леля Агата. Резултатът е романът „Джийвс и сватбените камбани“ (Сиела).

Бърти Устър не може да си намери място от мъка – любимата му Джорджина Медоус е решила да се врече във вечна вярност на друг. Сърдечните му терзания обаче не трогват леля Агата, която безкомпромисно заявява намерението си да се нанесе у тях за едноседмично гостуване. Бърти бяга панически в провинцията, където се заема да помогне на стария си съученик Перегрин „Уди" Бийчинг, също обладан от душевни неволи. Поредица от злополучни недоразумения налага верния му камериер Джийвс да се представи за въображаемия лорд Етрингам, а Бърти – да се грижи за неговите благороднически нужди. Типично по Удхаусовски любовната бъркотия се заплита под покрива на прясно сгодената мис Медоус, докато появата на съвсем истинския лорд Етрингам не довежда до светкавично разплитане в неочакваната за (почти) всички посока. Следва откъс от романа в превод на Красимир Желязков.

Посред нощ ме събуди нещо, което отекна гръмовно в размътеното ми съзнание – звучеше така, сякаш някой тътрузеше десетина железни кофи за боклук по каменно стълбище. След кратко некоординирано опипване в тъмнината положих ръка върху източника на адския шум: две медни камбанки, увенчаващи тлъст будилник. Последва яростна борба без ограничителни правила, наподобяваща тази на Яков с ангела, преди да успея да натикам отвратителното приспособление под матрака с пълнеж от конски косми.
Едва тогава аз, задъханият и потен Бъртрам Устър, погледнах своя ръчен часовник и установих, че наистина е шест сутринта – определеният час, в кой то трябваше да отхвърля оковите на съня и да стана, за да се заема със своите нови задължения.
На думи е лесно, обаче действителността бе твърде обезсърчителна. При надигането дори само в полуседнало положение остри болки пронизаха кръста ми. Който и да бе проектирал и изработил приютявалия ме през последните седем часа креват, очевидно е бил на мнение, че този ласкав природен възродител, както бях чувал Джийвс да го нарича, е в състояние да те зареди с енергия за не повече от петминутка. Необходимо бе подсигуряващо захващане за желязната рамка, преди да успея да прекося голия под и да облека халата си. Вероятно някой наблюдател с остър слух би доловил няколко изпъшквания, докато аз, стиснал тоалетна чантичка, съдържаща сюнгер, тръгнах по коридора към банята за прислугата.
Изглежда, за щастие бях пръв поред за сутрешния тоалет. От бойлера над ваната църцореше вряла струйка, но месинговите кранчета за „Т“ и „С“ вода на умивалника биха могли да бъдат наречени „С“ и „Още по-С“ от любов към истината. Докато боравех с бръснача и изтърквах с гъбата по-труднодостъпните участъци, от огледалото ме гледаше един измъчен Бъртрам. Подсуших се с някаква материя, коя то много повече наподобяваше широка лента продължително употребяван гласпапир, отколкото кърпа.
Странно е колко бързо свиква човек с някои неща в живота. В частното училище, а след това и в Итън, ни заставяха, под страх от шест изкусни удара с пръчка, да си отваряме очите на четири за чантичките с тоалетните принадлежности и да знаем във всеки момент къде могат да бъдат намерени чорапите (сиви, шест чифта) и наполеонките (тъмносини, два чифта). Обаче в Оксфорд всеотдайната подкрепа на моя прислужник Тъкър, а впоследствие няколкогодишният надзор от страна на Джийвс, ме бяха направили почти напълно безпомощен в това отношение. Обличането на униформата на личен прислужник на виден джентълмен бе, меко казано, истинско изпитание за мен. Въпреки че навън утринният хор чуруликаше като луд, в задната стая бе доста тъмно, а вкарването на копчетата в яката изисква много светлина и голяма доза самоувереност. Накрая, след няколко опита, съпровождани от доста цветисти изрази, ризата, копчетата и вратовръзката донякъде успяха да се съединят, след което обличането на връхните дрехи бе лесна работа. Спирайки само за да потъркам обувките си в задната част на крачолите на панталона, аз излязох предпазливо на площадката пред стаята и слязох по стълбите, от които силно лъхаше на липа.
Към кухнята водеше дълъг коридор. Побутнах двойната врата и влязох в царството на готвача с някакво много далечно подобие на гъвкаво-пружинираща походка, доколкото беше по силите ми. За мое голямо облекчение, там нямаше и следа от човешко присъствие. Открих ключа за осветлението и се захванах за работа. За нула време напълних чайника с вода и го сложих на печката. Кризата настъпи, когато се опитах да намеря порцеланова съдинка за запарване, чай, мляко и така нататък. Дотогава никога не бях се замислял колко компоненти са нужни за приготвянето на сутрешния чай. Отворих един многообещаващ на външен вид бюфет и пред очите ми лъснаха всевъзможни тенджери от различен калибър, най-вероятно за готвене на риба. Интуицията ме подтикна към едно дълбоко чекмедже под витрината, но там намерих само няколкостотин покривки за маса.
Отидох в килера, където съзрях бутилка мляко, запушена с импровизирана тапа от хартия. Подуших набързо млякото и установих, че отдавна е минало покрай прясното, и тъкмо бях започнал да мисля, че не съм създаден за такъв живот, когато чух стъпки отвън.
Опасявайки се, че готвачката, госпожа Паджет, няма да реагира особено любезно на присъствието на неканен гост, аз тръгнах към вратата, все едно отивам в трапезарията, но за моя изненада в килера влезе домакинката госпожа Тилман.
– Господин Уилбърфорс! Божичко, значи вие сте ранното пиле!
– Аха, точно така! Трябва да хващам много червейчета, нали разбирате. Тъкмо се оглеждах за чая.
– Ще носите чай на лорд Етрингам? Не е ли още раничко?
– В седем часа, както пожела той.
– Мисля, че даже седем и половина ще бъде рано. ’Що не се заемете с почистването на обувките и да ме оставите аз да приготвя чая след малко. Божичко, сложили сте вода колкото за цял полк.
– Чудех се защо не кипва.
– Слезте долу в килера за провизии. Втората врата вляво. Ще намерите вакса за обувки в бюфета. Снощи нали занесохте долу обувките на лорд Етрингам?
– Точно така. Два чифта от тези пущини.
– Ако следващия път ме няма, чаят е ето там. – Тя посочи към един отдалечен рафт.
– Разбрано!
Оставих приготвянето на чая в ръцете на тази чудесна жена и слязох долу, за да почистя и лъсна въпросните чифт кафяви и чифт черни обувки, четирийсет и втори номер, които бях взел снощи. От опит знам, че в килера за провизии освен тирбушони, зелени кухненски престилки, свещи и прочие бакалски стоки, често се намира и по някоя и друга бутилка вътрешно загряващо питие, но още бе твърде рано сутринта, дори и за здрав организъм като моя. Самата мисъл обаче ме освежи донякъде. Не бих казал, че докато работеше, на Устър му бе много до песен, но се залових за почистването и лъскането на обувките с известен ентусиазъм.
Когато се върнах в кухнята, видях, че госпожа Тилман е подготвила поднос с всички провизии, включително курабия и почистена от семките ябълка, в случай че лордът не желае да чака закуската долу.
– Божичко, я се вижте, господин Уилбърфорс! Не си сложихте престилка, нали? Имате вакса по ризата. Ето тук. Чакайте малко.
Тя изтърка с кърпа по-голямата част от черното петно върху засегнатото място и след като сакото ми бе отново закопчано, реши, че съм готов за действие.
Обърнах се към очакващия ме поднос и се опитах да го повдигна и наглася в хоризонтално положение.
– Ах, горкичкият, колко сте непохватен. Няма защо да се притеснявате. Хайде сега, оттук.