page contents Книжен Ъгъл: Познавате ли инспектор Гамаш?
Предоставено от Blogger.

Познавате ли инспектор Гамаш?

31.3.15

Време е да се запознаете. Ще се изненадате да научите, че създаденият от канадката Луиз Пени инспектор Арман Гамаш е брилянтен следовател, надарен с необикновен ум и прозорливост, които го превръщат в легенда от ранга на  Еркюл Поаро, госпожица Марпъл и Шерлок Холмс. В „Убийството на художника“ (Софтпрес) Гамаш е натоварен с разследването на мистериозното убийство на обичаната и уважавана от всички художничка Джейн Нийл, намерена мъртва в гората, пронизана със стрела право в сърцето.

Местните жители са убедени, че става дума за нещастен случай при лов, но Гамаш бързо проумява, че в наглед притихналото селце всеки пази тайни и се крие зад маски. И че ключът към загадката навярно се крие в необикновената картина, нарисувана от художничката, малко преди да умре…



До момента Гамаш е герой на десет романа и една новела – The Hangman. Тя е написана като част от програмата  GoodReads Canada, която цели да насърчи възрастни с пробелми с уменията за четене.Луиз Пени е единствената авторка - петкратен носител на наградата „Агата Кристи“. За първи път печели наградата през 2007 и всяка следваща година до 2010. Първата книга от поредицата за разследванията на инспектор Гамаш, “Убийството на художника”, спечелва единадесет литературни награди, сред които някои от най-важните отличия в жанра - "John Creasy New Bloody Dagger", "Arthur Ellis Award", "Anthony Award", "Dilys Award", "Barry Award". Следва откъс от романа.

Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта й не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.

Главен инспектор Арман Гамаш от Surete du Quebec приклекна; коленете му изпукаха като изстрел от ловна двуцевка; едрите му ръце зашариха вещо над дребното алено петно върху плетената жилетка на жертвата, сякаш бе магьосник, способен да излекува раната и да върне жената към живот. Но не беше магьосник. Tакава дарба не притежаваше, но за щастие, разполагаше с други. До ноздрите му достигна миризма на нафталин, ароматът на баба му. В нежните добродушни очи на Джейн се четеше изненада от срещата им.

За него тази среща наистина беше изненадваща. Това бе малката му тайна. Не че някога през живота си беше срещал жената. Не. Малката му тайна беше, че макар и на петдесет и няколко години, в пика на продължителната му и към момента замряла кариера, насилствената смърт все още успяваше да го изненада. Изненадваща особеност за началник на отдел „Убийства“ и навярно една от причините да не се издигне по-високо в циничните среди на квебекската полиция. При всеки следващ случай се надяваше, че е станала някаква грешка и убийство няма. Вкочаненото тяло на госпожица Нийл обаче разсея всичките му надежди. Гамаш се изправи с помощта на инспектор Бовоар, закопча подплатения си шлифер и се замисли.

Само преди няколко дни Джейн Нийл закъсня за друга среща. Беше се уговорила със старата си приятелка и съседка Клара Мороу да се срещнат на кафе в селското бистро. Клара седна на масата до прозореца и зачака. Търпението не беше сред силните й страни. Тялото й видимо се тресеше от комбинацията на чаша cafe au lait и собствената й нервност. Втренчи се през стъклото към затревения селски площад, към старите къщи и кленовете, които опасваха бистрото от всички страни. Обагрените в червено и пурпурно дървета бяха може би единственото променящо се нещо в това старо селище.

Видя един камион да навлиза бавно в селцето по улица „Мулен“, върху предния капак на който бе проснато безжизненото тяло на кошута с красиво изпъстрена козина. Товарният автомобил заобиколи бавно бистрото и принуди пешеходците да застинат на място.

Ловният сезон бе открит и сега околностите на селото бяха ловна територия. Ловци като тези обаче идваха най-вече от Монреал и други големи градове. Вземаха под наем камиони и се провираха като хипопотами през калните селски пътища на зазоряване или по здрач в преследване на елени. Зърнеха ли плячка, безшумно спираха, излизаха от камиона и стреляха. Клара беше наясно, че не всички ловци са такива, макар броят им да не бе малък. Те привързваха елена към предния капак на автомобила и обикаляха наоколо с твърдата убеденост, че мъртвото животно някак неимоверно повишава авторитета им.

Всяка година ловците лишаваха от живот крави, коне и домашни любимци и се избиваха помежду си. Колкото и странно да звучи, понякога дори прострелваха сами себе си, водени навярно от някакво психотично опиянение, при което се възприемаха за плячка. Умните хора бяха наясно, че някои от ловците – макар и не всички – се сблъскват с непреодолима трудност, когато се опитват да различат бор от човек.

Клара се зачуди какво ли става с Джейн. Тя рядко закъсняваше, така че нямаше за какво да й се сърди. Клара лесно прощаваше почти всичко на почти всеки. Твърде лесно, както често я упрекваше съпругът й Питър. Но тя си имаше една малка тайна. Всъщност не забравяше всичко опростено. Повечето неща – да. Някои обаче си къташе тайно, за да си ги припомня в моменти, когато й бе нужна утеха заради грубостта на околните.

На масата имаше брой на вестник „Монреал газет“, посипан с трохи от кроасан. Сред тях надзъртаха няколко заглавия: „Партия Квебек обещава да организира референдум за независимост“, „Полицията залавя наркотрафиканти в селските райони“, „Изчезване на стопаджии в парк Тремблан“.

Клара отмести поглед от мрачните новини. Двамата с Питър отдавна бяха прекратили абонамента си за монреалските вестници. Невежеството наистина беше благодат. Предпочитаха местния „Уилямсбърг каунти нюз“, в който можеха да прочетат за кравата на Уейн, как Гилен посреща внуците си или пък за наддаването за един юрган в старческия дом. Понякога се чудеше дали по този начин бягат от действителността и отговорностите. После осъзнаваше, че пет пари не дава за това. Пък и научаваше всичко, което й бе нужно, точно тук – в бистрото на Оливие, скътано в сърцето на Трите бора.

– Пак си се отнесла нейде из облаците – прозвуча познатият и така любим глас. Пред нея стоеше Джейн – усмихната и с порозовяло от есенния студ лице. Беше останала без дъх, тъй като пресече почти тичешком селския площад. – Извинявай, че закъснях – прошепна в ухото на Клара, докато двете се прегръщаха. Едната бе дребна, пухкава и задъхана, другата – трийсет години по-млада, стройна и все още превъзбудена от кофеина. – Трепериш от притеснение – отбеляза Джейн, след като на свой ред поръча чаша cafe au lait и се настани на масата. – Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

– Дърта вещице! – изсмя се Клара.

– Тая сутрин определено бях такава. Чу ли какво стана?

– Не, какво се е случило? – приведе се Клара над масата, нетърпелива да чуе новината.

Двамата с Питър бяха прекарали известно време в Монреал в покупки на платна и бои за работа. И двамата бяха художници. За разлика от нея Питър имаше успех. До този момент Клара още не бе получила признание и – както тайно подозираха повечето й приятели – имаше голяма вероятност това да си остане така, ако продължаваше да упорства с непонятните си творби. Клара трябваше да признае, че серията й от картини с утроби на воини оставаха до голяма степен неразбрани от купувачите на произведения на изкуството; занаятчийските й изделия с буйни коси и несъразмерни крака обаче се радваха на известен успех. Продала бе една от куклите. Останалите – приблизително петдесет на брой – мируваха в мазето на къщата им, заприличало на снимачно студио на „Дисни“.

– Не! – прошепна искрено удивена Клара след няколко минути. Прекарала бе двайсет и пет години от живота си в Трите бора, без изобщо да чуе за престъпление. Хората тук заключваха вратите си само когато се събираше реколтата, и то за да не изсипват съседите кошници с тиквички в двора им. Разбира се, според онова заглавие във вестника имаше още една култура, която се радваше на не по-малка популярност от тиквичките – марихуаната. Онези, които нямаха общо с нея обаче, обикновено се правеха, че не я забелязват.

Други престъпления тук нямаше. Липсваха кражби с взлом, прояви на вандализъм или нападения. В Трите бора нямаше дори полицейски участък. От време на време Робер Лемио от близката Surete правеше по някой кръг около бистрото, колкото да се покаже, което беше съвсем излишно.