page contents Книжен Ъгъл: Текила на разсъмване - по-тъжните разкази на Михаил Вешим
Предоставено от Blogger.

Текила на разсъмване - по-тъжните разкази на Михаил Вешим

10.4.15

От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си. Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”... и остане само (-) тирето? (Михаил Вешим)

Есенен риболов

Агент 001 понамести изкуствената си челюст, която не му беше по мярка, и докладва:
– Се доди... Нема нацин да не доди!
Викахме му 001, подобно на оня – Бонд, Джеймс Бонд. Но нашият агент нямаше нищо общо с международния шпионаж – той разбираше от въдици, мрежи и лодки. Именно лодката му бе с номер 001 на носа – най-първа регистрация в созополското пристанище, както подобава на най-старшия рибар. Беше загорял дедик, с гръцко име и с гръцки корен – минал осемдесетте, разкривен от годините, но още на вода. Даже излизаше сам в морето за попчета. А пък за паламуда знаеше всичко.

Заради него – заради паламуда, ние – компания приятели, идвахме всяка есен в Созопол. През този сезон рибните пасажи мигрират – поемат от северните води на Украйна и тръгват на юг, към Босфора. Бяхме възпели тия пасажи и в стихотворение по класическия Лилиев куплет:

Плуват леки, плуват луди,
правят водни колела.
Паламуди, паламуди,
бързи, сребърни тела!


С това стихче на уста и с готови чепарета мигрирахме и ние тук в средата на септември, когато градът се изпразваше от досадни туристи. Това бе нашето време – време не за плаж, а за риболов и безметежно спокойствие. Шумните заведения и пицариите в центъра удряха кепенците, оставаше да работи само „Лапината“ на пристанището – кръчмето на рибарите. Там сядахме под навеса от ламарина, за да слушаме от местните хора разкази за морето, лодките и мрежите.
И тази година, още с пристигането, акостирахме като тежки гемии в „Лапината“. Безпогрешно ни надуши 001 и се по- яви – поръчахме му мента. Знаехме правилото – почерпиш ли с мента, ще почерпиш знания за морския риболов – този тънък занаят, на който местните се раждат научени. А ние стажуваме при тях вече толкова есени и все не ставаме истински рибари.
– Се доди паламидата... – повтори сведението си агентът, за да си заслужи питието. – Сяка година иди и тази се доди...
Но сега имах усещане, че Созопол е по-различен от друг път... Каза го и хазяйката, още при пристигането ни:
– Върнаха земята... Всички са полудели – правят бизнес... продават имоти...
Различни бяха и разговорите в „Лапината“ – рибарите по съседните маси не чакаха паламуда, а други риби – онези с парите. Пасажи от богати шарани-милионери, готови да купуват парцели край морето. Затова под навеса не се говореше за лодки и мрежи, както обикновено, а за долари и дойче марки – като на финансова борса. Коментираха се оферти и сделки сред „облаци“ мастика и мента, сред тарелки с пържена цаца.
Обикновено първата мастика и цацата тук на пристанище- то, съчетани със соления мирис на водорасли, ме въодушевяват и изпълват с възторг, но сега се изнервих. Сигурно от бизнес- климата – такъв климат не ми понася. Зарязах питието и приятелите си в „Лапината“ и тръгнах да се пошляя сам – на опознавателен тур из околностите. Прекосих градския парк, минах покрай вятърната мелница над плажа, изкачих стълбичките към площада пред „Черно море“ и оттам – към „Харманите“.
Тук, на „Харманите“, преди години бях наел квартира у един Иван – стиснат хазяин, който пестеше от чаршафите и от бойлера за топла вода. Мярнах го и сега – лъскаше червена кола пред къщата си. Втора кола имаше в другата част на двора му, под асмата – черна лимузина.

– Мицубушито ми е за лозето, ланчата ми е за Бургас! – изфука се през оградата тоя Иван, вместо да ми каже „добър ден“.
Личеше, че се е замогнал – не само по автомобилите. Освен ланчата имаше и ланец на врата – златен синджир, почти верига, лъщеше на показ върху фланелката му.
Махнах с ръка и отминах бившия хазяин – като си има мицубуши, да си го лъска, окован в златната си верига – така му се пада! Това му пожелах наум и хванах пътя за Каваците. Минавал съм оттук десетки пъти, знам всяка педя, всеки завой. Ето го Райския залив, по-нататък е Къщата на Паустовски, руския  писател,  дето  толкова  обичал  Созопол,  че  поискал да живее тук и общината му построила къща, но напразно – смъртта го застигнала в Москва... Следва носът Колокита със Сухото дърво, останало като декор след снимките на някакъв филм, и Германката – онази скала с паметната плоча на удави- ла се млада жена от бившето ГДР... Още няколко завоя и между два бора сред къпините е скрита пътечката, която се спуска към малкото плажче на таляна Чайка. Стигна ли до Чайка, Каваците са пред мен – няма километър и съм там. Вържете ми очите и ме пуснете без придружител – няма да се загубя...
Но сега не виждах познатия пейзаж. Брегът бе друг – разпарчетосан. Оградна мрежа, опната върху бетонни колове, спираше достъпа до морето... А табели стряскаха с предупреждение: „Частен имот“. Поляните и пътеките към скалите – преди трънливи и неотъпкани, бяха превърнати в парцели – парчета земя, продадени или подготвени за продан. Къщата на Паустовски бе изчезнала, от нея сега стърчаха само основите. И Сухото дърво го нямаше – земеразделителната буря го бе съборила.
Вървях по любимия си път в любимата си есен и уж бродех по любимите си места, пък радост нямаше... Обратното – бях тревожен, като паламуд, попаднал в мрежа – оградна мрежа – от двете ми страни. Чувал съм в „Лапината“ от Агент 001, че залута ли се паламудът в лабиринта на таляна, спре ли да плува – и сърцето му спира. Инфаркт, предизвикан от липсата на изход...
Усетих, че и аз се задъхвам – бях попаднал в талян без изход... Ускорих ход, за да избягам от мрежата, но напразно...
Тя, мрежата, бе оплела с металните си паяжини и Каваци- те. Къмпингът беше парцелиран – сякаш скоро е минала война и после победителите – някакви велики сили, бяха поделили завоюваните територии. Оградите цепеха земята под тополите като сладкиш – личеше, че тук е падала лакома надпревара за най-якото парче.
Спрях се и не повярвах на очите си – телена стена като Берлинска бе опъната по средата на изоставеното кръчме - капанче и бе разделила две маси... Едната маса бе останала в източния сектор, а другата – в западния... Представих си приятелска компания, разцепена на две, и сякаш чух наздравица:
„Наш’та маса от Изтока поздравява ваш’та от Запада!“... Истински кошмар!
Тръснах глава – прогоних кошмара. Спрях да чувам наздравици – наоколо бе тихо и безлюдно. Нали нищо не работеше, нито капанчето, нито магазина. И земеразделянето бе отминало – след като са завзели териториите тук, конкистадорите с бетонните колове са продължили похода си на юг – към дюните на „Веселие“. За да завоюват крайбрежието – напълно и завинаги.
Полегнах на разкривена пейка и вдигнах поглед нагоре – към жълтите листа на тополите. Погълнах с очи мекотата на есента, забелязал съм, че този сезон ми действа като мехлем на душата, когато съм тревожен. Откъм морето подухваше бриз и листата шушнеха, май искаха и те да ме успокоят – естествен психоаналитичен сеанс. Синевата на небето над мен ме издърпа нагоре и сякаш се издигнах над ставащото тук долу... Погледнах отвисоко, от птичи поглед, към брега: видях го целия разчертан, номериран, регулиран – готов за застрояване. И без да съм пророк, предрекох какво ще дойде после – циментовозите. Само след година тук къщите ще са повече от дърветата.

Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона...
Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен психоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като истински непукист.
Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмняваше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, повечето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...
В „Лапината“ бизнесразговорите продължаваха с високи децибели – никой никого не слушаше, а просто го над- викваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен симпатяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гутенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в мастики, делово, от сутринта – така до финала...
– Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.
– Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
– Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И тази се доди...
– Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...
Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха внимание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди –
бързи, сребърни тела....

Из сборника Текила на разсъмване, подготвен от Сиела