page contents Книжен Ъгъл: Всъщност, какво искат жените?
Предоставено от Blogger.

Всъщност, какво искат жените?

7.4.15

Даниел Бергнър*

По темата за жените и секса Мередит Чийвърс беше обърнала гръб на цивилизования свят. Социалните конвенции, списъкът с грехове, недоказуемите въздействия – всичко това беше загърбено. „Посветих много време – сподели тя – на опитите да изровя от главата си някаква представа за живота на проточовеците.“
За първи път се срещнах с Чийвърс преди седем години, когато тя беше в средата на трийсетте. Беше обула черни ботуши с висок ток, стегнати с връзки почти до коленете, носеше стилни тесни очила с правоъгълна форма. Русата й коса се стелеше върху черна блуза с деколте тип лодка. Беше млад, но вече изтъкнат учен, избрал дисциплина, чието име – сексология, звучи като шега, като погрешно сдвояване на префикс и суфикс, на елементарни познания и ерудиция.
Стремежът към „помирение“ между секса и логоса продължава да е във фокуса на вниманието – амбициите в тази област винаги са били големи. Мечтите на Чийвърс също. Тя се надяваше да вникне в механизмите на психиката, размишлявайки върху начина на живот, лишен от последиците на културното развитие и възпитанието, на всичко, което е научено, и да се домогне до истината за първичната, „оголена“ женска същност – един фундаментален набор от откровения за секса, които всъщност са неговата сърцевина.
Мъжете са животни. По отношение на ероса сме приели това твърдение като някаква психологическа аксиома. Обществото опитомява и често ограничава мъжете и все пак не ги потиска до такава степен, че да са принудени да крият естествените си склонности, и те, мъжете, ги манифестират по безброй начини – чрез порнографията, безразборните връзки, неизменния втренчен поглед в гъвкавите тела, мяркащи се наоколо им. И това се потвърждава от неизброимите научнопопулярни писания: в мъжкия ум лесно взимат надмощие нисшите, по-слаборазвитите невронни участъци на мозъка; мъжете са програмирани от природата да се взират похотливо всеки път, когато регистрират с поглед определени физически характеристики и пропорции като например идеалното съотношение талия–ханш 0,7, което, изглежда, разпалва всички хетеросексуални мъже на планетата, от Америка до Гвинея-Бисау; мъжете са задължени, отново под диктата на законите на еволюцията, да увеличат шанса за просъществуването на своите гени във вечността, а оттук следва, че са принудени да разпръскват семето си, т.е. да копнеят за колкото може повече пропорции от типа 0,7. Но защо да не определяме и жените като животни? Чийвърс се опитваше да разкрие основанията за подобен въпрос.
Тя беше извършила проучвания в редица градове: в Ивънстън, щата Илинойс – изследване, направено наскоро след проучването в Чикаго, след това в Торонто и накрая в Кингстън, Онтарио – изследване, осъществено напълно самостоятелно, малко като обхват и деликатно. Летището в Кингстън е малко по-голямо от хангар. Белокаменната архитектура на града примамва със своята солидност и непроницаемост, ала това не прогонва усещането, че скромната централна търговска зона, обособила се на миниатюрното място, където езерото Онтарио дава отток на река Сейнт Лорънс, не е по-впечатляващо от своя праобраз – онзи френски пункт за търговия с кожи от XVII в. Кингстън е домът на Университета „Куинс“, уважавана институция на знанието, в която Чийвърс беше професор по психология, но градчето е твърде мрачно и бедно и не е трудно да си представим някогашната празнота, липсата на сгради и тротоари, наличието на вечнозелени растения, сняг и нищо повече.
Когато я посетих там, мястото ми се стори подходящо. Защото, за да стигне до прозренията, към които се стремеше, тя не само трябваше да отстрани обществените кодове. Тя трябваше да се освободи и от всички улици, от всички материални и нематериални структури, влияещи върху съзнанието и подсъзнанието. Тя искаше да възсъздаде онзи „чист“, необременен първоначален контекст, за да може после да заяви: „Ето къде е сърцевината на женската сексуалност“…
Докато ме развеждаха из своите лаборатории и животински обсерватории, аз се вслушвах и в разказите на множеството жени, които срещах всекидневно и които споделяха опита си, съкровените си желания, но също объркването и недоумението, свързано със собствената им сексуалност. Някои от техните истории са вплетени в текста на тази книга. Сред тях е Изабел, жена в началото на трийсетте, измъчвана от фундаменталния въпрос дали да се омъжи за красивия си приятел, който я боготвори и към когото някога е изпитвала влечение, но желанието й постепенно се е изпарило. Случвало се да седнат в някой бар и по някое време тя да възкликне: „Целуни ме така, сякаш никога не сме се срещали досега“. Не че той не отговарял на желанието й, не че не й въздействал, но ефектът бил слаб и страстта постепенно утихвала. Момчето дори й се присмивало, повтаряйки й, че не бива да го моли за такива неща. „Та аз дори не съм навършила трийсет и пет години“, оплака ми се тя. „А трепетът? Нима никога повече няма да го изпитам?“ Сещам се и за Уенди, която е с десет години по-възрастна от Изабел. Уенди се беше записала за тест с либридо и либридос, за да види дали експерименталното хапче би могло да компенсира дефицита на страст, който беше застигнал семейството й, дало живот на две деца.
Сред останалите пациентки беше Черил, която бавно и предпазливо се опитваше да си върне чувствеността, след като тялото й беше претърпяло хирургическа интервенция за отстраняване на тумор. Ема, която настояваше да проведем първия си разговор в стриптийз клуба, където е изкарвала прехраната си десетилетие по-рано, не се появява в тези глави, но ги изпълва с живот, макар този процес да е невидим за очите. Интервюирах, интервюирах и пак интервюирах с надеждата да събера колкото може повече гледни точки, а накрая съвременната наука и гласът на жените се сляха в очевидни изводи:
Женското сексуално желание, неговият естествен обхват и инстинктивната му мощ е недооценена и потискана енергия дори в наши дни, когато сексът ни залива отвсякъде и ни се струва, че задръжките са паднали окончателно.
Независимо от схващанията, които съвременната култура продължава да насажда, тази сила рядко е в състояние да се прояви, развихри и съхрани при наличието на емоционална близост и безопасност. Тъкмо върху това твърдение акцентира Марта Меана, независимо дали е застанала пред своя айтракинг уред, или край подиума на казиното.
Едно от най-удобните допускания, представляващо утеха главно за мъжете, но поддържано и от нежния пол, а именно, че женският ерос е пригоден в по-голяма степен за моногамия, отколкото мъжкото либидо, е вярно колкото вълшебна приказка. Моногамията е сред най-здраво установените и най-високо ценените от нашата култура идеали. Може да поставим този стандарт под съмнение, чудейки се дали не се опитват да ни заблудят, може дори да се провалим в съблюдаването му и въпреки това го приемаме като нещо окуражително и безусловно правилно. Той определя характера на романтичните ни стремления; той диктува структурата на нашите семейства и семейните ни мечти; той формира убежденията ни по темата за добрите родители. Моногамията е (или чувстваме, че е) част от онази съдбовна плетеница, която приобщава индивидите, превръща ги в общество и не позволява то да се разпадне.
Съгласно този стандарт жените сe възприемат като по-естествени съюзници, бранители и детегледачки, а предвид тяхната сексуална натура, поне от биологична гледна точка, и като по-способни да бъдат предани. Държим се здраво за тази приказка. Държим се за нея не без помощта на еволюционната психология – дисциплина, чиято основополагаща сексуална теория сравнява мъжете и жените; и макар тази теория да е непопулярна и уязвима, тя просмуква съзнанието ни и успокоява страховете ни. А междувременно фармацевтичните компании издирват медикамент, лек за жени, който да ги изцери от моногамията.

Превод Юлия Петкова

* Откъс от „Какво искат жените?“ (Колибри) от Даниел Бергнър, който преобръща представите за женското сексуално желание. Въз основа на обширни интервюта и проучвания с известни бихевиористи, сексолози, психолози и случайно подбрани представителки на нежния пол, той оборва популярното схващане, че мъжете са „разюздани” по природа, а жените копнеят за близост и обвързване. Според автора допускането, че женското либидо е пригодено в по-голяма степен за моногамия, е вярно колкото вълшебна приказка. Истината е, че и до ден днешен „да бъдат сексуални същества, т.е. същества, на които е позволено да имат сексуални апетити - това е свобода, присъдена от обществото в далеч по-голяма степен на мъжете, отколкото на жените.” Даниел Бергнър е американски журналист, отличен с редица награди за своята дейност. Най-дискутираното му заглавие е „Какво искат жените?” – преведено на 15 езика, това четиво илюстрира резултати от експерименти, обезсилва митове и възбужда любопитството на читателя, разнищвайки множество теми, свързани с проблемите на двата пола, разпределението на ролите и тайните на женската сексуалност.