page contents Книжен Ъгъл: Деница Дилова: Каквото напиша, се сбъдва
Предоставено от Blogger.

Деница Дилова: Каквото напиша, се сбъдва

24.4.15

Романът „Дневният живот на нощните пеперуди“ е победител сред 400 ръкописа в анонимния конкурс на „Сиела“

Романът на Деница Дилова е забавна и написана с лекота хроника на едно трудно пътуване – това към истината за самия себе си. Гласът на главната героиня Нина Бранкович е ясен, идеите ѝ – плашещи, характерът – по момичешки дързък, а остроумието ѝ – остро като „Жилет“. Нина Бранкович обаче има сериозен проблем – да си намери място в свят, подчинен на законите на еднообразието.  Хубаво е това, че в своя роман „Дневният живот на нощните пеперуди“ Деница поставя на литературната карта на България едно ново населено място – Розенград – и в него си дават среща хуморът, любовта, криминалната интрига и социалната сатира.  Върху крехката повърхност на пеперудени криле Деница влиза решително в новата ни литература. ( Захари Карабашлиев) Следва интервю с авторката, предоставено от издателството.

- Г-жо Дилова, как бихте представили себе си пред читателите, на които им предстои среща с първия ви роман?


- Аз съм Деница Дилова, живея с децата и съпруга си в Разград. Момичетата са в тийнейджърска възраст и настанаха трудни години. Но като се върна назад, лесни години няма. Прекарвам колкото се може повече време навън, или тичам, или вървя с километри, поне десет на ден задължително. Не понасям навалици и трафик. Не скучая в малкия град. Пиша не от скука, а защото това е единственото, което мога да правя. Също правя хубаво пиле с ориз. Като малка исках да стана актриса, но имам страшна сценична треска. 

- По какъв начин са свързани писането и личния ви живот?

- Много съм суеверна. Интересен момент в творчеството ми е, че каквото напиша и то се сбъдва. Или поне на 80%. Появяват се хора в живота ми с имената на героите от разказите ми, случват се цели сюжети. И хем е страшно, хем ми е хубаво. В романа, с който спечелих награда в първия анонимен конкурс на „Сиела“, напускам добре платената си работа, за да започна по-нискоквалифицирана. Не съм го планирала в живота, но то дойде след два месеца. В началото на годината останах без работа. Естествено, написах разказ, в който един милион ми се изсипва на главата от един таван, така че предстои да видим дали и това ще се случи. На Вселената ѝ трябва време, това е един милион, не се събира лесно, трябва да го вземе отнякъде все пак. Тъкмо и аз да реша за какво ще го похарча. 

- Имате солиден стаж като журналист. Как се помества той в творческото писане?

- Оказа се, че не ме вълнуваше нито една тема, която би трябвало да развълнува журналист във вестник. Не успявах да горя в работата си, събитията, които отразявах, ми се струваха протоколни, досадни и безинтересни. Освен да осмея себе си в тази позиция и да се самобичувам за прахосаните години работа във вестник, по друг начин журналистиката не присъства в литературата, която започнах да създавам.

- С какво се занимавате в свободното си време?

- Обичам да се грижа денонощно за малки, безпомощни изоставени котенца. Разбира се, и за неоправдани хора бих се грижила, но за тях има достатъчно организации и институции, а за безпомощните котета в контейнери няма. Там аз съм човекът! Приятелките ме наричат „котешка фея“. Котките са по-голямата ми страст, преди футбола и книгите. На мачове ходя, за да наблюдавам хората как се променят там. После се менят пак, след като напуснат стадиона. Това е супер интересен момент! Аз самата също се променям. Човек има нужда да бъде лош, ей така без причина, и футболът извинява това. 

- Как решихте да започнете да пишете?

- Прописах късно, след като видях, че нищо не ме амбицира да се усъвършенствам. Стартът на моето писателстване съвпада с нещо като революция в литературата. Както всяко нещо, писането също търпи еволюция, сменят се поколения, ценности, бийт поколението се смени от дигиталните хора, които прехвърлиха бунта в интернет, а не го направиха свой начин на живот извън мрежата. Същинският им живот е спокоен и уреден. Поезията също претърпя такава еволюция. Новите поети, които ме интригуват, са на улицата, рапърите, сред тях има невероятно ценни късчета поезия, ровя с часове, докато ги намеря. Слушам македонски, руски, български рап. Има малки гении сред тези лирикъл маниаци. За жалост самият стил на музика отблъсква истинските ценители и те никога няма да чуят тези бисери. Разкази почти не чета напоследък. Най-впечатлена съм от промяната, която настъпва при романите. Няма да цитирам нито едно заглавие, но романът търпи революция. Изчезва ценното като основа на романа. Вероятно епохата е такава. Романът става толкова добре изваян стилово, толкова модерен с формата си и толкова циничен, той няма нужда от моралните си стълбове, за да тежи на мястото си. Новаторството е всичко, от което новият читател се нуждае. Защото бунтарят от предната епоха се превърна в човек, който приема света, презирайки го. Остава му единствено съревнованието да презира оригинално, както никой друг. 

- Виждате ли подобна промяна и извън литературата?

- Формите на бунт ще стават все по-малко, а животът няма да бъде обичан като в миналото. Почти сме изкоренили войните от настоящето, но се оказва, че вече се водят климатични войни – това е най-циничната и нагла война, която може да сполети планетата ни. Само безумец би воювал срещу природата. Това е по-лошо от отцеубийство. Вече всичко лошо ще остава скрито и на практика недоказуемо. И безнаказано. Новият човек се помири със света и го възневидя. 

- Възможно ли е с помощта на литературата да върнем бунта и да победим цинизма?

- Това, което искам аз да направя в моите книги, е да връщам непрекъснато лентата назад. Във времето, когато наистина бяхме влюбени в живота и в хората, а не ги консумирахме. Когато бяхме по-наивни и любопитни. Когато не бяхме преяли с информация. В това отношение ще опитам да съм хем модерен, хем назадничав писател. Ще бия спирачките, доколкото мога, пък да видим какво ще стане. 

- На какви теми искате да пишете оттук нататък?

- Нещото, което най-силно ме е вдъхновявало е абсурдът във всяка сфера. А най-абсурдното нещо в живота е любовта. Няма никакво обяснение защо обичаме хора, които не заслужават грам любов. Но това съществува, колкото и пагубно да е за някои. Бог също обича абсурдно този или онзи. Оставих си абсурда в любовта за следващ роман. За някои от интересите си като друидизъм и окултизъм също бих писала в някоя от следващите ми книги. А те няма да са много, може би ще напиша още две-три. Една ще напиша още със сигурност, защото вече съм я започнала. Няма да се пришпорвам като творец. Талантът е посят в нас, не за да го експлоатираме, а за да му се наслаждаваме. Все още съм читател, а не писател. Докато изпипвам следващия роман, през това време ще чета кротко. И в четенето трябва да сме аристократи, дори и никой да не го забелязва. А ако някой го забележи, той е от „нашите“. Обичам играта да е по-сложна, по-интригуваща. Картите са ни раздадени по рождение, но правилата на игрите ги задаваме ние. Не си правя идоли от световните автори, не натрапвам вкуса си, парадирайки с имената на безчет прочетени заглавия. Предпочитам да прошепна тихо някой цитат, от който единици посветени ще затрептят на моята честота. Ще перифразирам един футболен израз – ето затова четенето е велика игра.