page contents Книжен Ъгъл: „432 херца“ на Недялко Славов - антиутопия или естетизирано криминале с неочакван край
Предоставено от Blogger.

„432 херца“ на Недялко Славов - антиутопия или естетизирано криминале с неочакван край

19.5.15

В предисловието на новия си роман „432 херца“ (Хермес) Недялко Славов обяснява: „През 1939 година министърът на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс, издава генерален указ, с който нарежда на всички да настроят тонa ла на 440 Hz, вместо на 432 Hz. През 1953 година постановлението на Гьобелс е одобрено от Международната организация по стандартизация (ISO). Направена е промяна и честотата 440 Hz е въведена като стандарт, въпреки протестите на професор Dussaut от Парижката консерватория, който е организирал референдум, подписан от 23 000 френски музиканти. Те са настоявали да не се променя 432 Hz, за да се запази музикалната хармония и музикалната вибрация на Вселената.

Тонът ла, настроен на 432 Hz, е бил съвсем умишлено скрит от света, защото това е точката на баланс в природата. 432 Hz е вибрация, застъпена в принципа на Златно сечение (известно още като Златна пропорция, Златен коефициент или Божествена пропорция), и обединява свойствата на светлината, времето, пространството, материята, гравитацията и магнетизма към биологията, код на ДНК и съзнанието. Естествената настройка на 432 Hz има дълбоки ефекти върху съзнанието на клетъчно ниво в нашето тяло. Чрез настройката на музикалните инструменти и използването им на 432 Hz, вместо на 440 херца, атомите и ДНК започват да резонират в хармония със спиралата на Златното съотношение в природата.“

Сюжетните ходове в романа са провокирани от мистиката около този указ на Гьобелс.  Действието се пренася в днешно време. Само в една нощ и само за няколко часа главният герой – млад и талантлив музикант, композира безсмъртна творба. От този момент започва битка между доброто и злото. Романът на Недялко Славов може да бъде четен и като антиутопия, и като поема в проза, и като естетизирано криминале с неочакван край: изкуството оцелява не тук и сега, а за вечността. Следва откъс от книгата. .
Притъмня. Небето се свлече. Изневиделица удари ураганен вятър. Затрещяха прозорци и врати, липите застенаха. И тогава се случи чудото: не звънарят на църквата, а бурята – тоя небесен клисар на Божиите дела – удари камбаната! Олюля я тежко, блъсна я на няколко пъти, повече не успя! Изтръгнатият звук бе странен – къс и възторжен, по-скоро предизвестие, най-вече знак!
Всичко трая минути. Ураганният порив изчезна, както се бе появил.
Вятърът затихна и градът бе затиснат от облачни глетчери.

Докато спускаше пердетата, Нед погледна към двора. Там, кой знае откъде довян, на зида бе кацнал кеклик. Стоеше като втори знак на Чудото. Вятърът олюляваше птицата, тя търсеше равновесие и като скиор на щеките си, току се опираше на крилете си.
– Студено ли ти е, скъпа? – заговори й Нед. – Какво ми пристъпваш като мулатка върху снега. Кой те довя, мила?

Мракът падаше напливно, сгъстяваше се в горния край на улицата, надигаше приливната си вълна. Черната му вода удавяше безистените, заустваше ги и отново се връщаше на улицата. И пак настъпваше и настъпваше...
В полунощ заваля.
Нед извади концертния си фрак. Облече се бавно и тържествено. С церемониален жест приглади реверите, оправи папийонката и изпъна ръкавите. Придърпа стола, но скочи като опарен – беше по чехли. Мърморейки, дълго търси едната си обувка, намери я и седна пред пианото. Обземаше го тайнствен смут. Сплете пръсти и протегна ръце. Пръстите му изпукаха. За последно оправи ревери, окашля се и намести стола под себе си.
Бе готов!
В този момент таванът прокапа. Нед възкликна: „А сега да настигнем дъжда!“ – и се втурна по клавишите...

През минута спираше и просвирваше чутото. Трескаво записваше и ръцете му политаха пак. И за да се убеди, че не халюцинира, говореше на глас:
– Presto, Presto... Presto... момент... взе да отслабва... тогава и ние ще забавим темпото... така... Largando... намаля още... тогава ще минем в Largo... да вдигнем тона с един диез... момент, от кухнята се обажда едно си, сега още едно – ще уважим и него, какво пък е това оттатък, не е ли до на втора октава...
Скокна и тръгна безцелно към кухнята, пак се върна. Сякаш бълнуваше с отворени очи:
– Партитурите на дъжда, да, да... той ми диктува. Той ми диктува! Диктува ми!... Да, това са партитурите на дъжда...
Погледна тавана и се прекръсти.
Просветна светкавица. Бавна, премигваща, продължителна – с очертанията на мъжки профил – и озари стаята до дъно. Небето грохотно отекна. Автомобилните аларми завиха. Семейният портрет падна от стената, но Нед не го вдигна. Говорейки в транс, записваше:
– Това ми е тъжно, ето му един бемол, момент, къде е метрономът... дъждът засилва... тук трябва Allegro... Allegro vivace... ще ускорим... още... още... Presto... сега малко почивка за публиката... да разгърнем в низходяща прогресия капчука – вече в Andante... сега Piano... Piano pianissimo... estino! – Изопна се назад, музикалната фраза разтвори крило, полъхът й довя неясен образ на жена; белна се извивка на шия, бледа, помътена, посечена от лунна светлина; жената отмина, замина... прошумоля втора жена... литна, зарея се в прозирната вис, за миг очерта профила на Виктория, после се разтвори димно, изчезна. Отново чу гласа си. Приведен над клавишите, Нед говореше: – Достатъчно... да върнем темпото, да оживим отново... още... още... тук вече трябва Presto... дори Prestissimo... и така – за финал на първа част – едно силно, страстно, изгарящо афетуозо!
Записваше, просвирваше, записваше. Беше разкъсал нотната тетрадка на отделни листове. Връщаше се към написаното, сравняваше, коригираше.
Музиката идеше върху клокочещите вълни на водещата тема.
Задъхан, тичаше след небесната диктовка, а когато изоставаше, Оня горе забавяше темпото и го изчакваше по завоите на дъжда.

...Дъждът бе спрял.
В забавен каданс последната капка се откъсна от тавана. Това бе финалната нота в партитурите.
Погледът му мина по листовете. Вече не чуваше чистата музика. Виждаше само Божествената й графика – симетричното групиране на нотите, архитектурната й подредба.
Но нещо не бе наред! Имаше някаква закачка, някаква игра в случващото се. Оня горе се забавляваше. Или не? Или може би бе диктувал така накъсано и страстно, както бе дишал?
Нед подреждаше нотните листове. Слагаше ги върху пианото, на масата, по первазите; крачеше напред-назад, четеше, разменяше местата им, търсеше музикалния порядък, тайния код. И пак отначало, и пак.
Отвори прозореца. Стана течение и страниците се разхвърчаха из стаята. Описвайки къси дъги, започнаха да се стелят една върху друга – и така от последния до първия лист. С тази въздушна въздишка Небесният автор подреди партитурите си.
П о с л а н и е т о бе получено.
– Край! – възкликна Нед и пусна капака. Изправи рамене, залитна напред и опря чело в пианото – беше заспал още във въздуха.
Върху първия лист бе написано: Мулатка, танцуваща върху снега.

Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Авторът има особено място в съвременната българска литература. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета. Негови пиеси са поставяни на различни сцени. Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“ за романа „Фаустино“ и награда „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“. Безспорните качества на последния му роман „Портрет на поета като млад“ бяха забелязани от читатели и критици още от момента на излизането на книгата. Романът беше удостоен с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон“, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България“ и за годишна награда на Портал „Култура“ в категория проза. За „Портрет на поета като млад“ Недялко Славов е носител на награда „Пловдив“ за литература.