page contents Книжен Ъгъл: Деян Енев: Законът на писателя е невидим и неписан
Предоставено от Blogger.

Деян Енев: Законът на писателя е невидим и неписан

12.5.15

„Какъв е законът на писателя? - веднага искаме да го попитаме. Деян ни отговаря твърдо и кратко. Законът на писателя е невидим и неписан. И именно заради това писателят му се подчинява безусловно.Законът на писателя е такъв - и на най-убогото място, и в най-нещастния момент, и в най-неприветливото лице писателят да вижда сълзата, болката, но и ангелската милувка не от мира сего“, пише Теодора Димова за новата книга на Деян Енев „Законът на писателя“ (Сиела), събрала негови есета.
Преди премиерата на 14 май с автора ще разговаря Румен Спасов днес в „Книги завинаги“. Следва откъс от книгата.

„По закона на писателя” или истинският край на разказа „Бабата, която хранеше котките”

През 2012 г., в края на октомври, пресичайки по диагонал градинката, описана в разказа ми „Бабата, която хранеше котките”, за да изляза на бул. „Гоце Делчев”, изведнъж установих, че градинката е странно променена.
Спрях и започнах да се оглеждам. На една от двете железни тенис-маси, разположени в единия й край, бяха налягали като римски патриции половин дузина роми с оранжеви светлоотразителни жилетки, които се радваха на циганското лято и пиеха бира от двулитрови бутилки. По-нататък един син разхождаше баща си в инвалидна количка. Оглеждах се и се чудех какво е станало. И изведнъж разбрах – нямаше го дървото от разказа. Дебелият ствол беше отрязан на две педи височина и отнесен някъде, наоколо беше вече разчистено от клоните, а тревата и грапавият като слонска кожа асфалт на алеята бяха засипани със ситен златист талаш. Червената пейка до дървото също беше изчезнала, от нея стърчеше само боядисаният също в червена боя железен скелет.
Познавах добре това дърво и тази градинка.
То беше най-старото дърво тук, на цели петдесет години. Както се казва, беше ми набор. Колко съм си играл на индианци и фунийки наоколо. Детството ми мина тук, до влизането ми в казармата живеех в един от блоковете на карето, заграждащи градинката. Някой бе сковал до това дърво в по-ново време пейка, боядисана в червена боя, а горе на клоните бе заковал червена къщичка за птици.
Преди година-две, минавайки през градинката, видях до червената пейка една баба, която хранеше над двайсет котки. Написах разказ за бабата, която хранеше котките, този разказ беше публикуван първо в сп. „Мениджър”, сетне го включих и в сборника си „Българчето от Аляска”, а в края на май той се падна на изпита за гимназиите и се превърна в един от най-четените текстове в интернет. Дървото се прочу. Няколко дни след изпита, вървейки по улицата край градинката, видях на тротоара паркирана кола с надпис БНТ. Приближих се с индианска стъпка, припомняйки си старите детски игри и внимателно надникнах в градинката. Към дървото с червената къщичка за птици вървеше оператор с камера на триножник, а до него – репортерка с микрофон. Операторът залости триножника с камерата пред червената пейка и дървото и започна да снима котките, които чакаха бабата.
Репортажът, който излъчиха вечерта на 30 май 2012 г. по централните новини на БНТ, започваше така:
„Вчера ви показахме, че мястото, описано в разказа на Деян Енев, по който писаха преразказ седмокласниците, съществува. Днес екипът ни откри и бабата, която храни котките зад блок 27 на булевард „Гоце Делчев".
Още от 9 сутринта, котките чакат бабата около червената пейка, описана в разказа на Деян Енев. Тя се появява половин час по-късно и веднага е заобиколена от гладните котки, които се умилкват в краката й.”
Затова и сега реших да разкажа отново за това дърво – за да затворим кръга. Въпреки, че знам – трудно се пишат разкази за отрязани дървета, нито пък БНТ прави репортажи за тях.
С една дума - сетне продължих пътя си към бул. „Гоце Делчев”. Мислех си какво остава от едно отрязано дърво – няколко торби талаш. И две странички текст, ако случайно дървото е било описано в разказ.
Между другото, нека да припомня какъв е финалът на разказа „Бабата, която хранеше котките”, написан през есента на 2010 г.:
„Пейката още си стои, и къщичката за птици си стои. В зеленото наоколо червеният им цвят прилича на ням вик.”
Когато завърших разказа, спомням си добре, малко се почудих дали да оставя точно този финал. Откъде се появи изведнъж този ням вик, питах се? Какъв беше този ням вик, откъде дойде? И аз не проумявах.
И чак сега разбирам и проумявам какъв е бил този вик! Дървото, пейката и къщичката за птици са знаели какво ще се случи. Просто са знаели. Така излиза. Колкото и невероятно да звучи.