Чудовището вътре в нас - последният случай на инспектор Хари Хуле

Йоана Ванчева

„Емас“ представя десетата част от легендарната поредица на Ю Несбьо

Всички ние имаме еднакво болни мозъци и разликата помежду ни се корени в отношението ни към чудовището вътре в нас: пускаме ли го да вилнее навън, или го държим вързано?

 "Полиция" – десетата част от поредицата за Хари Хуле, все по-мрачна с всяка следваща книга – е вероятно най-изпълнената с действие и най-амбициозна като сюжет досега. Действието ни връща към края на "Фантом", който остави читателите да се чудят дали главният герой Хуле ще оцелее. "Полиция" не дава отговора лесно – в началото Хуле присъства по-скоро като спомен или вдъхновение за колегите и близките си.

Случаят, с който се сблъсква полицията на Осло, е кулминацията на серията: в продължение на години поредица потресаващи убийства са останали неразкрити, макар че развитието на ДНК анализирането обещава нови възможности. Полицаите, работили по случаите и несполучили в откриването на виновника, биват подмамвани на местопрестъпленията на "годишнината" от деянието. И там срещат не по-малко потресаващ край.

Дали убиецът е същият и цели да прикрие евентуални следи? Или е "апостол на правосъдието", който вярва, че неспособните да разкрият престъпленията трябва да заплатят? Възможно ли е убиецът на полицаи сам да е от силите на реда, да е погнусен от корупцията, плъзнала чак до високите етажи? Дали е част от тази корупция?

Новите жертви разпалват нови теории – считаните за мъртви се оказват живи (и обратното) и безкрайните обрати подсещат, че "човешкият мозък е като четириизмерен лабиринт. Всеки е бил там; никой не знае пътя."

Норвежецът Ю Несбьо е абсолютната звезда на скандинавското криминале. Книгите му са издадени в повече от 40 страни в тираж над 25 милиона, спечелил е вече множество награди и признания. Читателските клубове гласуват неговата „Червеношийка” за най-добрия криминален роман на Норвегия. Министър-председателят и кралят водят разговори за книгите му. Кара колело с генералния секретар на НАТО.

Екранизацията на романа „Ловци на глави” печели наградата БАФТА за най-добър чуждоезичен филм. Мрачният свят на Несбьо е привлякъл интереса и на Холивуд – предстоят снимки по няколко бъдещи заглавия, говори се за участие на Леонардо ди Каприо, а по NBC ще стартира касов сериал.

С „Полиция“ Несбьо слага край (поне засега) на серията за любимия на милиони инспектор Хари Хуле. В интервю за „Чикаго трибюн“ казва: „Ако погледнете на книгите ми като цялостна творба, ще видите, че това е мрачното пътуване на един мъж, чиято първоначална точка е етичното, правилното. Но той постепенно се носи към тъмната страна. По пътя се превръща в престъпник и извършва много от онези престъпления, за които преследва други хора. Именно това можеш да направиш в криминалните романи – можеш да поставиш морални въпроси; дори и да не дадеш отговори, то поне предположения какви са мотивите при избора на правилно и грешно. Накрая винаги остава истинският въпрос: Какво е правилното? Какво е грешното?“

Откъс: Полиция

Ю Несбьо

Пролог

Спеше вътре, зад вратата.
В ъгловия шкаф миришеше на вехто дърво, на барутен нагар и на оръжейна смазка. Когато слънцето огряваше прозореца на стаята, светъл лъч проникваше през ключалката на шкафа, която го приплесваше като пясъчен часовник, а ако слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, пистолетът, поставен на средния рафт в шкафа, хвърляше матов отблясък.
Руската “Одеса” – ширпотребна версия на по-познатия “Стечкин” – бе преживяла какво ли не. Бе пътувала с казаци от Литва до Сибир, бе странствала из различни щабквартири на урки в Южен Сибир, по едно време бе попаднала в ръцете на атаман – казашки предводител, впоследствие убит от полицията с “Одеса”-та в ръка, а после се бе озовала в дома на директора на Тагилския затвор – страстен колекционер на оръжия. Накрая грозният, недодялан автомат пристигна в Норвегия заедно с Рудолф Асаев – наркобос, който, преди да изчезне без¬следно, бе успял да сложи ръка върху пазара на дрога в Осло, налагайки нов наркотик – опиоида виолин, производно на хероина. Оръжието и досега се намираше в същия град – по-конкретно на улица “Холменколен”, в дома на Ракел Фауке. Пълнителят на “Одеса”-та побираше двайсет патрона от калибър “Малаков” 9/18 мм и можеше да възпроизвежда и единична, и автоматична стрелба. В момента в пълнителя бяха останали дванайсет патрона.
Три от тях бяха изстреляни срещу косовски албанци – дилъри, които се опитваха да изместят Асаев от наркобизнеса. От тях само един куршум успя да захапе човешка плът.
Други два куршума бяха убили Густо Хансен – млад крадец и наркопласьор, който се бе опитал да извива ръцете на Асаев.
Пистолетът още миришеше на барут от последните три изстрела, улучили бившия полицай Хари Хуле в главата и гърдите, докато разследваше смъртта на същия този Густо Хансен, и то на същото място, където бе застрелян и Густо: улица “Хаусман” 92.
Полицията още не бе разплела случая “Густо” и осемнайсетгодишният младеж, задържан за убийството на наркопласьора, бе пуснат на свобода, защото разследващите не успяха нито да открият оръжието на убийството, нито да свържат заподозрения с него. Младежът се казваше Олег Фауке и всяка нощ се будеше, взираше се в тъмното и чуваше изстрелите. Не онези, с които бе убил Густо, а другите, които бе открил срещу полицая, когото бе възприемал като свой баща. Някога Олег си мечтаеше как този мъж ще се ожени за майка му, Ракел. Хари Хуле. В мрака Олег виждаше пламтящия му поглед и мисълта му отново се втурваше към оръжието, скрито в ъгловия шкаф. Надяваше се никога повече да не види този пистолет. Надяваше се никой да не го види.
Той да заспи завинаги.

Той спеше зад вратата.
В охраняваната болнична стая миришеше на лекарства и на боя. Монитор, поставен до главата му, регистрираше ударите на сърцето му.
Исабеле Скойен, съветник по социалните въпроси към кметската управа в Осло, и Микаел Белман, новоизлюпеният главен секретар в полицията, се надяваха никога повече да не го видят.
Никой да не го види.
Той да заспи завинаги.

Първа глава

Беше един от онези топли, дълги септемврийски дни, когато фиордът в Осло заприличва на разтопено сребро и слънцето обагря в златисто ниските хребети, които вече се преливат в цветовете на есенната палитра. Слънцето потъваше зад възвишението Юлерн и последните лъчи се плъзгаха полегато над околността, над ниски, скучни жилищни блокове, свидетелстващи за някогашния скромен облик на града, и над луксозни апартаменти тип “пентхаус” с тераси – продукти на нефтената приказка, преобразила тази страна в най-богатата на света, – над наркоманите в “Стенспаркен” в малкия, добре устроен град, където от свръхдоза умираха повече хора, отколкото в европейски градове с осемкратно по-многолюдно население; над градини, където батутите бяха заградени с мрежа, а децата скачаха най-много по три наведнъж, както гласят инструкциите за безопасност; над хребетите и горските масиви, които ограждаха котловината, където се гушеше Осло. Слънцето не искаше да пусне града и протягаше лъчистите си пръсти, както мъж се опитва да досегне за последно своята любима през прозореца на заминаващия влак.
Денят започна със студено, ясно утро, чиято ярка светлина напомняше лампите в операционна. После обаче температурите се повишиха, лазурът на небето се насити, а въздухът придоби онази приятна плътност, която прави септември най-приятния месец в годината. А когато се спусна мек, ефирен здрач, из въздуха по склоновете, слизащи към езерото в долината Маридален, се разнесе уханието на сгрята иглолистна гора и на ябълки от градините на еднофамилните къщи.
Ерлен Венешла наближаваше билото на последния склон. Усещаше буен приток на млечна киселина към мускулите си, но насочи вниманието си към правилния отвес, под който се препоръчваше да натиска педалите. Стараеше се коленете му да са обърнати леко навътре, защото знаеше колко важна е правилната постановка – особено когато си изморен и мозъкът ти диктува да промениш стойката, за да прехвърлиш натоварването върху по-свежа, но и по-слабо ефективна мускулатура. Усещаше как велосипедната рамка поглъща жадно всяка единица енергия, която той произвежда, как той набира скорост, превключвайки на друга предавка, как се изправя и започва да върти педалите, хванат за рамката, опитвайки се да поддържа същата скорост – около деветдесет оборота в минута. Погледна пулсомера. Сто шейсет и осем. Наведе глава така, че челникът му да освети екрана на джипиеса, монтиран към кормилото. Навигационното устройство беше оборудвано с подробна карта на Осло и околностите и с активен предавател. Велосипедът и необходимата екипировка струваха повече, отколкото наскоро пенсионирал се следовател бе разумно да си позволи. Но Ерлен Венешла държеше да поддържа физическата си форма, защото отсега нататък животът щеше да го изправя пред по-различни предизвикателства.
Казано по-направо: пред по-незначителни предизвикателства.
Млечната киселина тежеше в бедрата и прасците му. Той изпитваше болка, но и предвкусваше предстоящото блаженство: мощно освобождаване на ендорфини, приятно отмалели мускули, удовлетворение, а защо не и чаша бира в компанията на съпругата му на балкона, ако след залез-слънце не застудее.
И ето че изкачи склона. Теренът се изравни. Пред него се простираше езерото в долината Маридален. Той намали. Струваше му се абсурдно, че след петнайсетминутно ускорено колоездене от центъра на европейска столица се озова сред селски дворове, поля и гъста гора с туристически пътеки, губещи се във вечерния мрак. Усети силен сърбеж под сивия шлем “Бел”. Струваше колкото детското колело, което купи за шестия рожден ден на внучката си Лине-Марие. Въпреки дискомфорта Ерлен Венешла не го свали от главата си. Като най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите в статистиките посочваха черепно-мозъчните травми.
Погледна пулсомера. Сто седемдесет и пет. Сто седемдесет и два удара в минута. Добре дошъл полъх на вятъра довя далечни възгласи от града. Навярно от стадион “Юлевол”. Тази вечер националният отбор играеше срещу Словакия. Или срещу Словения? Ерлен Венешла си представи, че трибуните ликуват в негова чест. Отдавна никой не го беше аплодирал. Последния път – по време на прощалната церемония в КРИПОС. Имаше торта. Шефът, Микаел Белман, държа реч. Още тогава Белман се бе прицелил в креслото на главния секретар и после намери начин да се домогне до него. След словото на Белман Ерлен прие ръкоплясканията с признателност, срещна погледите на колегите си, благодари им и дори усети как в гърлото му заседна буца, когато се изправи да произнесе своята непретенциозна, кратка благодарствена реч, издържана във фактологичен стил, както повеляваше доскорошната традиция в КРИПОС. В кариерата си на разследващ убийства бе преживял и върхове, и спадове, но никога не бе допускал сериозни гафове. Или поне доколкото му беше известно, защото човек никога не може да е сто процента сигурен. През последните години технологиите за ДНК анализ се развиваха с главоломни темпове и понеже ръководството обяви намерението си да приложи иновативните техники в някои стари случаи, нарастваше вероятността следователите да стигнат до нови разкрития. Ерлен одобряваше използването на новите технологии при разследването на неразкрити престъпления, но недоумяваше защо началството смята да вложи ресурс и в чопленето на случаи, отдавна приключени и свалени в архивите.
Мракът се сгъсти и въпреки светлината от уличните лампи той замалко да пропусне дървената табелка, сочеща към вътрешността на гората. В последния момент я видя – спомняше си я добре – свърна от пътя и пое по пътека с мека горска настилка. Въртеше педалите бавно, но внимаваше да не изгуби равновесие. Светлият конус от челника на шлема му шареше по пътеката и току се блъсваше в тъмната стена от иглолистни дървета от двете страни. Пред него подскачаха сенки, изплашени и припрени, преобразяваха се и се шмугваха някъде. Ето така си представяше обстановката, докато рисуваше пред вътрешния си взор ситуацията, в която бе изпаднала тя. Клетницата тича панически с фенер в ръка, след като в продължение на три дни е била изнасилвана и държана в плен.
И когато в следващия миг той видя припламналия в тъмното фенер пред себе си, му хрумна, че това е нейният фенер, че тя пак бяга. Ерлен се промъкна в съзнанието на онзи, който я настига, яхнал мотоциклет. Лъчът пред колоездача се разклати и се насочи срещу него. Венешла спря и слезе от велосипеда. Освети пулсомера с челника си. Сърцето му вече биеше с по-малко от сто удара в минута. Приличен пулс като за след тренировка.
Откопча ремъка под брадичката си, свали шлема и си почеса главата. Колко приятно! Изгаси челника, окачи шлема на кормилото и затика велосипеда към светлината от фенера. Шлемът се поклащаше и се удряше в китката му.
Ерлен спря. Фенерът рязко се вдигна. Силната светлина изгори очите му. Заслепен, той се чудеше как е възможно пулсът му да е толкова нисък при такова учестено дишане. С периферното си зрение долови някакво движение. Нещо се вдигна зад големия, треперещ светъл кръг, във въздуха се разнесе едва чуто свирукане и в същия миг една мисъл проряза съзнанието на Ерлен: не биваше да го прави. Не биваше да си сваля шлема. Най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите...
Мисълта му сякаш се парализира. Времето спря. За миг картината се изгуби.
Ерлен Венешла се взираше смаян пред себе си. Усети как по челото му се търколи капчица пот. Каза нещо, но думите му излязоха безсмислени, все едно връзката между говорния център в мозъка и гласните струни беше нарушена. Отново чу тихото подсвиркване. После звукът заглъхна. Слухът му блокира. Не чуваше дори собственото си дишане. Откри, че се е строполил на колене, а велосипедът се е катурнал в близката канавка. Жълтата светлина танцуваше пред очите му, но изчезна, когато капчицата пот стигна до носа му, стече се в очите и го заслепи. И тогава разбра, че това не е пот.
Третият удар се заби в главата му като ледена висулка, прониза гърлото му и се устреми надолу. Всичко застина.
“Не искам да умра”, мислеше си той. Опита се да се защити с ръка, но не можеше да помръдне нито пръст. Разбра, че е парализиран.
Изобщо не усети четвъртия удар, ала по миризмата на влажна пръст се досети, че е паднал на земята. Премига няколко пъти и си възвърна зрението в едното око. Точно пред лицето си видя чифт големи мръсни ботуши, затънали в калта. Подметките се повдигнаха и се отлепиха от земята. После се приземиха обратно. Същото продължи да се повтаря. Нагоре... и пак надолу. Сякаш онзи, който го биеше, подскачаше, за да го удря с още по-голяма сила. Последната мисълта, стрелнала се в съзнанието му, беше, че не бива да забравя как се казва внучката му. Трябва непременно да съхрани името й в паметта си.

Превод Ева Кънева