page contents Книжен Ъгъл: Елитните убийци на президента са под прицел в "Мишената" на Дейвид Балдачи
Предоставено от Blogger.

Елитните убийци на президента са под прицел в "Мишената" на Дейвид Балдачи

9.6.15

Уил Роби и Джесика Рийл са съвършените убийци, на които правителството на САЩ възлага да елиминират враговете му. Президентът знае, че е много рисковано да поръча убийството на държавен глава. Ако мисията е успешна, ще бъде отстранена една глобална заплаха. При провал ще пострада цялата нация. Затова президентът се обръща към тях. Но хора на високи постове в разузнаването се съмняват в лоялността на Роби и Рийл и правят всичко възможно това да е последната им задача.

Докато двамата се подготвят за мисията, опасни личности от миналото на Джесика я откриват и застрашават  всички около нея. Скоро след тях се появява и непознат противник - една жена със списък от мишени, сред които са президентското семейство, Роби и Рийл. В "Мишената" - новият трилър на Дейвид Балдачи, третата му книга с главни герои Уил Роби и Джесика Рийл ("Невинните" и "Перфектният удар"). Следва откъс в превод на Веселин Лаптев.

Това място се обитаваше от четиристотин души, повечето от които щяха да прекарат остатъка от живота си в него. А после щяха да отидат в ада.

Дебелите бетонни стени бяха покрити с отвратителни графити. С годините те ставаха все повече, като утайката в канализацията. Стоманените решетки бяха нащърбени и издраскани, но все още твърде солидни, за да бъдат огънати от човешки ръце. Разбира се, имаше и официално регистрирани бягства, но последното от тях се беше случило преди повече от трийсет години. Причината за това беше проста – озовали се отвъд дебелите стени, бегълците откриваха жестоката истина, че няма къде да отидат. Защото хората навън бяха точно толкова недружелюбни, колкото и онези вътре.
А на всичкото отгоре бяха и по-добре въоръжени.
Старецът получи поредния пристъп на остра кашлица, придружена от плюене на кръв, което говореше за терминалното му състояние също толкова категорично, колкото и медицинското заключение. Той знаеше, че умира, беше само въпрос на време. Но бе твърдо решен да не се предава, докато не свърши още нещо на този свят. И то веднага, защото нямаше да има втори шанс.
Ърл Фонтейн беше едър мъж, макар че някога беше още по-едър. Тялото му се беше смалило значително от метастазите, които го разяждаха отвътре. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, причинени от възрастта, четирите пакета ментолови цигари дневно и най-вече от горчивото чувство за несправедливост. Пепелявата му кожа беше изтъняла след десетилетията, прекарани на място, до което никога не стигаше слънце.
Той се надигна в леглото с цената на доста усилия и погледна останалите обитатели на болничното отделение. Бяха само седем, но състоянието им бе по-добро от неговото. Все още имаха шанс да напуснат това място на два крака. За разлика от него. Но въпреки всичко на лицето му се появи усмивка.
Забелязал това, един от затворници се провикна: – На какво, по дяволите, се хилиш, Ърл? Кажи, че да се посмеем и ние.
Усмивката на Ърл се разшири въпреки ужасната болка в костите. Сякаш някой го режеше с тъп трион.
– Мисля как да се измъкна от тук, Младши – отвърна той.
– Дрън-дрън! – изгледа го съседът му, когото, Бог знае защо, наричаха Младши. Беше изнасилил и убил пет жени от три окръга само защото бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя му. Властите правеха всичко възможно да лекуват текущото му заболяване с единствената цел да доживее до датата на екзекуцията, от която го деляха два месеца.
– Ще се измъкна от тук – убедено отвърна Ърл.
– Как? – В ковчег, Младши – изкиска се Ърл. – Също като дръгливия ти задник.
Младши поклати глава и насочи вниманието си към тръбичките на системата, която му бяха включили. Те бяха подобни на онези, по които щеше да протече отровата в часа на екзекуцията. Остана дълго време така, след което затвори очи и веднага задряма. Сякаш искаше да потренира за най-дългия сън, който щеше да го споходи точно след шейсет дни.
Ърл се отпусна назад и веригата около дясната му китка глухо издрънча. Другият ѝ край беше прикрепен към ръждясалата, но все още здрава халка на стената.
– Махам се от тук! – извика той, след което се разтърси от продължителна кашлица.
Пристъпът отмина едва когато се появи един младеж от медицинския персонал, който му подаде чаша с вода и някакво хапче, а после здравата го тупна по гърба и му помогна да се изправи.
Младежът вероятно не знаеше защо Ърл е попаднал в затвора, но причината едва ли го интересуваше.
Всеки обитател на това място със строг режим беше извършил нещо толкова ужасно, че надзирателите и останалите служители отдавна бяха претръпнали и нищо не можеше да ги стресне.
– Успокой се и полежи, Ърл – каза младежът. – Иначе може да стане по-лошо.
Ърл отпусна глава на възглавницата и го погледна втренчено.
– Възможно ли е да стане по-лошо? – Предполагам, че всичко може да стане по-лошо – сви рамене младежът. – Трябвало е да мислиш за това, преди да се озовеш тук.
Обзет от внезапен прилив на енергия, Ърл подхвърли: – Хей, хлапе, ще ми уредиш ли една цигарка? Пъхаш я между пръстите ми и я палиш. Заклевам се, че няма да кажа на никого! Младежът пребледня само при мисълта, че може да направи подобно нещо.
– Можеше да стане, ако живеехме в седемдесетте години на миналия век – каза той. – Но на теб ти подаваме кислород, Ърл. А той е силно запалителен.
Ърл се ухили, разкривайки пожълтелите си зъби с много дупки между тях.
– Предпочитам да стана на факла, вместо тая гадост вътре в мен да ме изяжда жив.
– Така ли? Е, ние наоколо не сме съгласни да изгорим. Това е проблемът на повечето хора – мислят само за себе си.
– Само една цигара, хлапе. Обичам да пуша „Уинстън“. Случайно да ти се намира такава? Това ми е последното желание. Трябва да го изпълниш. Нещо като последната вечеря. Дори шибаният закон го позволява. – Той раздрънка веригата си и добави: – Последната ще ми е, трябва да ми я дадеш! – Умираш от рак на белите дробове, Ърл. А защо? Нали знаеш как им викат на цигарите? „Ракови клечки“. И с пълно основание. Според мен трябва да благодариш на Бога, че си живял толкова дълго! – Дай ми една цигара, гъз такъв! Но младежът очевидно беше приключил с него.
– Слушай, старче. Имам куп пациенти, за които трябва да се грижа. Какво ще кажеш за един спокоен ден? Не ме принуждавай да викам надзирателите. В момента на смяна е Албърт, а той не си поплюва. Като нищо ще ти шибне една палка в черепа, нищо че си на смъртно легло. След това ще излъже в доклада, че си го нападнал. Никой няма да провери дали е така. На мръсника не му пука за нищо и ти го знаеш.
– Ясно ти е защо съм тук, нали? – подхвърли Ърл.
– Чакай да видим – пусна крива усмивка младежът. – Най-вероятно защото умираш, а щатът Алабама няма да прехвърли човек като теб в охраняван хоспис, дори да им струваш цял тон пари! – Нямам предвид в това отделение, а изобщо в затвора – дрезгаво каза Ърл. – Дай ми още малко вода, става ли? Доколкото ми е известно, водата в това забравено от Бога място все още не е под режим, нали? Той грабна чашата, която младежът му подаде, и я изпи до дъно. После избърса лицето си и с подновена енергия продължи:
– Озовах се зад решетките преди повече от двайсет години. Отначало ми лепнаха доживотна, но после решиха, че ми е малко, и ме осъдиха на смърт. А шибаните адвокати дори не си мръднаха пръста и ме оставиха на щатските кръвопийци. Просто ей така. Имал съм права? Нищо подобно. Защото съм я убил. Във федералния затвор си имах хубаво легло и всичко останало.
Но я ме виж сега! Сигурен съм, че пипнах рака, след като ме преместиха тук. Ей тъй, от въздуха. Все пак извадих късмет, че не се заразих с оная гадост, СПИН-а. – Ърл вдигна вежди и понижи глас: – Ти добре знаеш, че тук е пълно с такива.
– Аха – промърмори младежът, докато преглеждаше картона на друг пациент на лаптопа си.
Компютърът стоеше върху болнична количка със заключени чекмеджета, където се съхраняваха лекарствата.
– Две десетилетия плюс още две проклети години – продължи Ърл. – Това е страшно много време.
– Сигурно. Ти си знаеш.
– Първият Буш все още беше президент, но после онова момче от Арканзас спечели изборите. Гледах го по телевизията, след като ме преместиха тук. Беше през деветдесет и втора. Как му беше името? Казваха, че има негърска кръв във...
– Бил Клинтън. Но няма негърска кръв във вените си. Просто е свирел на саксофон и от време на време е посещавал църквите на чернокожите.
– Точно така. За него става въпрос. От тогава съм тук.
– А аз съм бил седемгодишен.
– Какво?! – възкликна Ърл и присви очи, за да вижда по-добре. Пръстите му машинално се притиснаха в корема, сякаш за да прогонят болката вътре.
– Когато Клинтън стана президент, бях на седем – поясни младежът. – Мама и татко бяха раздвоени. И двамата са републиканци, разбира се, но той пък беше момче от Юга. Мисля, че гласуваха за него, без да си признаят. Но нямаше значение. Тук е Алабама. Ако спечели някой либерал, значи адът се е заледил! Прав ли съм? – Напълно – съгласи се Ърл. – Отдавна живея тук, имах и семейство. Но иначе съм от Джорджия, синко.
– Ясно.
– Но ме вкараха в тукашния затвор заради това, което извърших в Алабама.
– Такива са законите. Не че има някакво значение.
Джорджия, Алабама – все тая. Не е като да ти замъкнат задника чак в Ню Йорк или Масачусетс. За мен това все едно са чужди държави.
– Заради това, което извърших – повтори Ърл, като продължаваше да притиска корема си. – Не понасям евреите, цветнокожите и католиците. За презвитерианците също не ми пука кой знае колко...
– Презвитерианците? – развеселено го погледна младежът. – Какво, по дяволите, са ти направили, Ърл? Това е все едно да мразиш амишите! – Докато ги убиваш, квичат като шопари, мамка им! Най-вече евреите и цветнокожите. – Той сви рамене и разсеяно избърса потта от челото си с чаршафа. – Истината е, че никога не съм убивал презвитерианец. Бих го направил, знаеш, ама те не ми даваха шанс, защото не можеш да ги различиш.
Усмивката му се разшири, очите му светнаха. От изражението в тях пролича, че въпреки възрастта и болестите Ърл Фонтейн си е убиец и ще остане такъв до сетния си час. Който по мнението на спазващите закона граждани би трябвало отдавна да е настъпил.
Младежът отключи едно от чекмеджетата на количката и извади същите хапчета.
– Но защо да ги убиваш? – попита той. – Бас държа, че тези хора не са ти направили нищо лошо.
Ърл изкашля една храчка и я изплю в чашата си.
– Дишаха – изръмжа той. – А на мен това ми стигаше.
– Предполагам, че затова си тук. Но трябва да се 13 оправиш с Бог, Ърл. Всички са му деца, а ти скоро ще се изправиш пред него.
Ърл се разсмя толкова силно, че чак се задави. После бавно се успокои и чертите му се отпуснаха.
– Има хора, които идват да ме видят.
– Това е добре, Ърл – каза младежът, докато поставяше обезболяваща инжекция на затворника на съседното легло. – Твои близки ли? – Не. Близките ми отдавна съм ги избил.
– Защо? Нима всички са били евреи, презвитерианци или цветнокожи? – Ще има посещение. Все още не съм приключил, ясно? Младежът поклати глава, провери монитора на болния и каза: – Не е зле да използваш времето, което ти остава, старче. Часовникът тиктака за всички ни.
– Ще дойдат днес – рече Ърл. – Виж, ей там съм си го записал. – Той махна към олющената с нокът боя на бетонната стена и добави: – Казаха след шест дни, а там има шест чертички. Бива ме с числата. Акълът ми все още работи.
– Е, кажи им „здрасти“ от мен – подхвърли младежът и се отдалечи, бутайки количката пред себе си.
След известно време на вратата на болничното отделение се появиха двама мъже. Бяха облечени с тъмни костюми и бели ризи, а черните им обувки лъщяха.
Единият носеше очила с тъмни рамки, а другият имаше вид на току-що завършил гимназист. И двамата държаха библии в ръце, а лицата им издаваха смирение. Изглеждаха като почтени хора, спазващи законите. Но не бяха нищо подобно.
– Идвате да ме видите значи. – Ърл срещна погледите им и изведнъж усети как сетивата му се проясняват. Отново имаше цел в живота. Беше се появила малко преди да умре, но въпреки това беше цел. – Избих семейството си – промърмори той, но това не беше съвсем вярно.
Беше убил само жена си, чието тяло намериха в мазето години по-късно. Това беше достатъчно да го затворят тук и да го осъдят на смърт. Можеше да намери и по-добро място да я зарови, но тогава това не му беше приоритет, тъй като бе зает да убива други хора.
Федералното правителство позволи на щата Алабама да му повдигне обвинение и да го осъди на смърт.
Преди време бяха насрочили дата за екзекуцията му в атморския затвор „Холман“. От 2002 г. насам щатът Алабама официално убиваше с инжекция, но някои от привържениците на смъртното наказание настояваха за връщане на „пърженето“, което убиваше осъдените престъпници с електрически ток.
Ърл изобщо не се интересуваше от подобни дебати.
Обжалването му се проточи толкова дълго, че вече беше невъзможно да бъде екзекутиран. Заради рака на белите дробове. По ирония на съдбата в закона беше записано, че осъденият трябва да е в добро здраве, преди присъдата му да бъде изпълнена. Фактически го бяха лишили от бърза и безболезнена смърт, на мястото на която природата беше предложила белодробен рак. Той действаше далеч по-бавно и много по-болезнено. Някои биха го нарекли „справедливост“, но за него беше лош късмет и нищо повече.
Махна с ръка на мъжете с костюмите.
Да, той беше убил жена си. И още много други, чиято бройка вече не помнеше. Евреи, цветнокожи, може би и католици. Не изключваше и презвитерианците, но нямаше как да знае, по дяволите. На ничия лична карта не пишеше вероизповеданието. Всеки, който се изпречеше на пътя му, просто трябваше да бъде убит. А той беше направил всичко възможно на пътя му да се изпречат максимален брой кандидати за отвъдното.
Сега умираше, прикован към стената с желязна верига. Но все още имаше малко работа.
Трябваше да убие още един човек.