Книжен ъгъл

Лондон е новият дом на милиардера Роман Горски. Митичният руски олигарх е там заради Наталия, в която е влюбен от години. Фактът, че сега тя е омъжена за англичанин, е незначителен детайл. Горски строи за нея модерен палат на брега на Темза, който ще засенчи и Бъкингамския дворец. Но край Наталия бди тайнствена българка, бившата гимнастичка Гери Пекарова.

Младият Никълъс Кимович, работещ в малка книжарница, получава най-големия шанс в живота си. Горски му предоставя стотици хиляди лири, за да му създаде огромна библиотека, говореща за вкус и знатен произход. Така Никълъс надниква в един свят, в който освен блясък има и мрак, насилие, изневери и убийства.

Весна Голдсуърди (1961, Белград) е старши преподавател по английска литература и директор на МА курс в Университета Кингстън (Лондон). Тя е работила в няколко университета в Англия и Съединените щати, била е и журналист в ВВС World Service. Автор е на книгата "Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението" и др. Следва откъс от романа в превод на Надя Баева.

Жената до Наталия беше със смайваща външност.
Създаваше впечатление за значително по-ниска – макар не ниска сама по себе си – и носеше прилепнала червена трикотажна рокля, наподобяваща пуловер с шпиц деколте, която стигаше до малко над коленете.

Под нея тялото ѝ изглеждаше като изградено от множество дебели въжета, завързани здраво едно за друго, само мускул, кости и кожа с изкуствен тен. Ключиците ѝ стърчаха под такъв ъгъл, че медальонът на тънка златна верижка, който носеше около шията си, почти се скриваше зад тях. Малките ѝ щръкнали гърди изглеждаха, все едно са съставени само от мускул, без грам мастна тъкан. Беше очевидно, че не носи сутиен, но и че такъв не ѝ е нужен. Набъбналите ѝ зърна се очертаваха като копчета върху джобовете на риза.
Описвам тялото на тази жена само защото нямам представа откъде да тръгна да говоря за лицето ѝ. Изглеждаше странно познато, хем младежко, хем повъзрастно, отколкото се предполагаше, че е – като онези компютърни симулации, които състаряват изкуствено младото лице. Кожата ѝ беше като на сърфист – не толкова сбръчкана, колкото увредена от излагане на слънце, но прилепваше плътно към високите ѝ скули: имаше вид, все едно черепът е на път да я пробие. И все пак тя изглеждаше кипяща от енергия и хубава въпреки всичко.
– Гергана Пекарова – произнесе Наталия и пусна ръцете на жената.
Пекарова скочи на крака и стисна едновременно и двете ми ръце. Ръкостискането ѝ – както с лявата, така и с дясната ръка – беше по-здраво и от това на Том Съмърскейл, впечатляващо постижение.
– Гери е известна българска гимнастичка, олимпийска златна медалистка – поясни Съмърскейл, преди да изчезне в дълбините на къщата.
– Тя е мой личен треньор. И на дъщеря ми... – добави Наталия. Не подсказа намерение да се изправи и да ми стисне ръката.
– И съветник по изкуство – отбеляза Гери с едва доловима усмивка. Нямаше как да разбереш дали се шегува или не. Изглеждаше достатъчно изтънчена, че да приемеш твърдението ѝ за правдоподобно.
Отведе ме до кресло, което беше обърнато под ъгъл към дивана. Върху кожената тапицерия имаше мънички издутинки. Почудих се какво ли създание – или по-вероятно стотици от тях – е жертвано, за да бъдат създадени тези мебели. Импулсът ми да потъркам подръчника на креслото беше само мъничко послаб от страха да не оставя следи от пръсти. И без това сигурно в същия този момент някоя бедна душа вече се бореше с мокрите стъпки в преддверието.
Наталия кимна към прислужницата, която разви книгата, постави я на бродирана табуретка и сгъна хартията в спретнато квадратче, а после зачака отново.
– Моля те, съобщи на Бояна и Мария, че сме готови – каза Гергана Пекарова и отпрати жената.
Наталия ми се усмихна и ми благодари за книгата почти без да я поглежда.
Зад дивана стоеше стъклена колона, обгръщаща удивителна сцена: снежинки, сипещи се върху статуя на гол мъж. Фигурата беше висока около шейсет сантиметра и очевидно бе изработена от замразена кръв.
Празните му орбити се взираха в мен като очите на чудовищен абортиран ембрион.
Две камериерки докараха на количка огромен сребърен самовар. Понечих да се изправя, за да си тръгна, но Наталия докосна ръката ми.
– Остани – каза.
Изрече го меко и независимо от това все пак прозвуча като заповед. С този тон човек би се обърнал към дресирано померанско кученце. Почувствах как на лицето ми се разлива усмивка, каквато не се беше появявала там, откакто завърших социалистическата си детска градина.
Гери Пекарова благодари на жените на български и се зае да подрежда чиниите със сладкиши и сандвичи, като същевременно разпитваше за книжарницата на Финч и за мен и по всичко личеше, че е добре информирана и по двете теми. Дали работата ми харесва, дали хората четат в наши дни, какъв тип книги, как избираме сред хилядите заглавия, излизащи всяка година, с какво да заредим? Докато отвръщах на бомбардировката от въпроси, Наталия слушаше мълчаливо.
Когато на свой ред аз се поинтересувах от живота на Пекарова отвъд Желязната завеса и успеха ѝ като гимнастичка, тя отговори с половин уста – не толкова уклончиво, а по-скоро, сякаш темата я отегчаваше.
Наталия се обърна, впери очи в кървавия ембрион и въздъхна.
– Нека не говорим за комунизъм – каза. – Толкова е досадно. Звучите като типичен англичанин, господин Кимович. Каква Желязна завеса? Никога не съм я виждала. А вие? Да разговаряме за изкуство, за красиви неща.
Не посмях да възразя, че колекцията ѝ, ако се съдеше по изложеното в „Лаврите“, трудно би вдъхновила разговор за красиви неща. Очите ѝ – и тези на Гери – светнаха, когато се подчиних и започнах да изказвам високи оценки за изложените навсякъде около нас произведения. Разпознавах стилове; гадаех названия; имитирах ентусиазъм. Гери съобщи цените им една по една, всякo число възлизаше на повече от стойността на малка къща дори в този район на града. И всеки път щом Гери обявяваше сума, Наталия правеше лека гримаса с извъртени нагоре очи – все едно да покаже, че е против такова вулгарно парадиране, – но все пак не я спираше. Беше ясно, че Наталия познава пазара много по-добре, отколкото бих предположил, и колекционираше не само творби на руснаци. Имаше такива на млади британци, испанци и французи и дори произведение на работещ в Цюрих виетнамски автор на инсталации – шевна машина, усукана да изглежда като състезателен кон.
Било повод за огромна тъга, в един глас заявиха жените, че не успели да спасят палатката на Трейси Емин, макар да стигнали до стотици хиляди лири при наддаването. Ако била в „Лаврите“, отсече Гери, нямало да изгори в пожара.
Имах бегъл спомен за пожар, унищожил голям брой произведения на изкуството в склад в Източен Лондон преди няколко години. Бях леко стъписан от страстта, с която говореха за Емин, като я назоваваха само с малкото ѝ име, при това със сърдечност, обикновено запазена за близки приятели или членове на семейството.
– Бих предоставила цяла стая на Трейси – въздъхна Наталия. – Толкова много се възхищавам на работата ѝ. Щях да разположа палатката върху зелен бесарабски килим, съчетан с любимите ми китайски тапети с вишневи дръвчета, та да създам илюзия за реалност. Как мислиш, Гери? Като площадка за къмпинг в Кент, в Маргейт, нали?
Тя произнесе името, все едно че беше френско – „Мер-гат“ – по начин, сякаш имаше само абстрактни познания за Англия. Това, че тримата се бяхме събрали в Лондон, всеки от своя край на Източна Европа, за да седим върху кожа от додо или василиск и да ядем френски макарони, докато обсъждаме бродериите на Трейси Емин, ми се стори повече от сюрреалистично. По пътя бях репетирал истории, свързани с руско и съветско изкуство, с надеждата да впечатля Наталия, но тя показа бегла искрица на любопитство по мой адрес единствено когато на третата ни чаша китайски чай улун с Пекарова се заприказвахме за сръбски тенис.
– Джокович – заговори българката, – твой сънародник е, нали? Хубаво момче. Секси.
Внезапно Наталия се изправи и хвана двамата ни за ръцете.
– Гери, имам страхотна идея. Защо двамата с господин Кимович не вземете билетите ми за финалите на Уимбълдън тази година? До гуша ми дойде от корпоративно гостоприемство. Приятелите на Том полагат големи усилия да са занимателни. А аз дори не намирам, че шампанското и ягодите си подхождат.
Англичаните имат вкусови рецептори на малки момченца.
Тя положи дланта на Гери върху моята и ги задържа така. Българката ми отправи изумителна усмивка.
Страните ѝ с фалшив тен хлътнаха под скулите, а покритите ѝ с дебел пласт червено червило устни се разтегнаха и показаха невероятно бели зъби. Изглеждаше като женски – или не чак толкова женски – вариант на Мик Джагър и все пак нямаше как да не призная, че макар и необичайна, далеч не беше непривлекателна. Дългите ѝ стройни крака и източена шия я оприличаваха на расов арабски жребец. Без Наталия, с която да я сравнявам, бих я определил дори като секси.
Усетих как се изчервявам до корените на косата си. Това очевидно беше сватосване и същевременно имаше нещо леко унизително в цялото упражнение.
Дали Наталия Съмърскейл ме поставяше на мястото ми, като ме обвързваше, било то и съвсем хипотетично, със своята лична треньорка?
Появи се Дейзи със снопче ноти в ръце. Наталия се изправи и задържа главата на Дейзи между дланите си, за да залепи безмълвна целувка на мястото, където русата ѝ коса се разделяше. Детето почти не удостои с поглед купчините разноцветни бадемови курабийки около самовара и не си взе нищо. Прошепна поздрав и продължи по пътя си. Възползвах се от прекъсването, за да се извиня и да си тръгна.
Никой не би определил тази вечер като успешна, но можеше да е много по-зле. По път за вкъщи направих огромна обиколка около „Лаврите“, като минах напряко през градините „Болтънс“, все едно се мъчех да прикрия следите си. Подредените в дъга викториански къщи лъщяха мокри. Звукът от гумите на кола по нечия покрита със ситни камъчета алея наруши монотонното плющене на дъжда. Пищните интериори с грижливо драпирани завеси и аранжировки от цветя изглеждаха отворени към света и определено уютни, сравнени с „Лаврите“. Можех да си представя как хората се тръсват на дълбоките кадифени дивани в края на вечерта, проверяват имейлите си, решават кръстословици или слушат музика. Това беше начин на живот, който, макар и само донякъде, можех да проумея.
Един час по-късно бях почти там, откъдето тръгнах. Купих си чаша кафе на партера на болницата „Челси и Уестминстър“, в чийто огромен атриум прекарах два часа, наблюдавайки как пациенти и персонал се движат нагоре-надолу с ескалаторите. Високо над всички нас дъждът барабанеше по стъкления покрив. Зад кафенето имаше цветарски магазин, а до него – няколко маси със струпани върху тях книги, дарени на благотворителна организация за борба с рака.
Моля, направете своя избор и оставете колкото ви е възможно, гласеше бележка, окачена на зелен буркан за събиране на дарения. Изпразних целия си портфейл в него – банкнота от десет лири и няколко монети. Нямаше книга, която да искам.
В сръбска болница посетител не би могъл да мине покрай портиера в толкова късен час. Тук всичко беше отворено дори за такъв случаен посетител като мен, който нямаше работа вътре. Британците са префърцунени, когато опира до смърт, но нямат проблем с болестите, стига да засягат тялото, а не душата. Тялото може да се огъне по волята на душата. Може да си роден мъж и да станеш жена, да се татуираш, да си поставяш пиърсинги, да смениш цвета на косата си, формата на зъбите и носа си, можеш да увеличиш или смалиш гърдите си, да нагласиш външния си вид такъв, какъвто го искаш. Единственото, което не ти е позволено, е да си нещастен, особено ако си имигрант. Да се чувстваш нещастен е форма на неуважение, злоупотреба с гостоприемството.
Докато течеше нашето сюрреалистично чаено парти, Наталия стана от дивана два пъти: веднъж, за да хване ръцете на Гери Пекарова и да ги събере с моите, и веднъж, за да целуне дъщеря си по главата.
И двата пъти погледът ѝ, срещнал моя, ми каза: „Аз съм толкова щастлива. Настина много щастлива“.
Не повярвах и за миг.