Откъс: „Тъжните животни“ на Жорди Пунти

От поредицата на „Сиела“ Anima Catalana, съвременна каталунска проза

Мозайка от необичайни герои, до един жертви на крехкото равновесие на любовта. Преплетени в знойната мараня на летен испански следобед, историите, съставящи тази комедия от грешки, разкриват с безпощадна точност какво ни прави хора: мечтите и чувствеността, спомените и илюзиите, убийствената самота и скритите загуби на понякога измитото ни всекидневие. Това е истинско обяснение в любов на Барселона, такава, каквато е, във всичките ѝ багри.

Всеки път, когато Силвио Лисбоа планираше среща с любовницата си в хотел „Принцеса София“, продължаваща понякога дори цял уикенд – от петък следобед до понеделник сутринта, – той й налагаше само едно изискване: да запазват винаги 18-а стая на 17-ия етаж. Не че стаята дърпаше някаквa фетишисткa струна в него, може би свързана с някое паметно изпълнение на тази сцена; не беше и някой тематичен апартамент с римски, египетски или източни декори, каквито често избират хората, забогатели набързо от лотарията, нито пък в нея беше спал Марадона – а може и да е спал, но това не беше важно. Имаше джакузи, разбира се, и те го ползваха за еротичните си игри, особено когато той се оправдаваше пред жена си с работни уикенди в балтийските страни и разполагаха с много време да се отпуснат, но джакузито не беше поводът да избира винаги една и съща стая.

Любовницата никога не се питаше какво стои зад тази мания, защото онова, което се случваше извън стаята, не я интересуваше ни най-малко, но ако се замислеше за пет секунди, по-скоро гледаше на поведението на Силвио като на някаква ексцентричност на гротесков Казанова. Всъщност може да се каже, че любовницата понасяше тази настойчивост като необходимо зло. Всеки път, когато пристигаше сама преди него, внезапната близост на мокета, потъващ като трева под обувките й например, или картината с кучето, плачещо на гроба на господаря си, окачена над бюрото, или дори неочакваното потреперване на малкия хладилник в единия ъгъл я караха да се чувства неудобно. Но за щастие раздразнението й изчезваше, щом той почукаше на вратата и тя отвореше, а той беше приготвил усмивката си на прелюбодеец рецидивист (и освен това винаги някакъв подарък).
Посещенията в хотела не бяха лесни за планиране, тъй като и двамата имаха наситени със срещи програми и любопитни секретарки. Трябваше да разчитат на кодираните съобщения, които си изпращаха по мобилния телефон с младежки трепет. Наричаха тези скришни срещи sex stormings и се смееха доволно, понеже познанията им по бизнес английски им позволяваха да си правят и игри на думи. Това бяха моментите, в които резултатът от съответните грижи за зъбите се проявяваше с най-много блясък. Един разчет на разходите за бельо, парфюми, козметични процедури и за часовете във фитнеса, които инвестираха, за да извлекат дивиденти от тези сеанси, би дал число, надвишаващо средната годишна заплата на служител в хотелиерския бранш.
Манията на Силвио по 18-а стая на 17-ия етаж би могла да се обясни като някой от онези капризи на заможен човек – излишен лукс, както ми бе казал той с нелоши намерения, – но истината е, че зад това стоеше една полусантиментална-полуперверзна причина: от тази стая можеше да вижда дома си в „Педралбес“. Понякога, след като приключеха, той се доближаваше до прозореца, отместваше завесите и преструвайки се, че погледът му се рее в небето, гледаше към мезонета. Беше твърде далеч, за да различи ясно лицата, за това би бил нужен бинокъл, но можеше да разпознае джипа на жена си, паркиран на улицата, или да зърне дали тя се припича на терасата и тази гледка мигновено разреждаше коктейла от тъга и гузна съвест, който като емболия заливаше мозъка му.
Имаше и случаи обаче, в които видът на къщата несъзнателно му служеше да усъвършенства някоя бурлескна сцена, някой шеговит разговор, започнат преди това в леглото между двамата за развлечение: например когато звънеше на жена си от онзи привилегирован прозорец, преструвайки се, че умира от самота в някой бивш комунистически хотел в Талин или Рига, а гласът му звучеше с плачлив и хрисим тон. Понякога трябваше да сдържа смеха си и да импровизира някакъв отговор, когато жена му отбележеше, че връзката е много добра от такова разстояние, или когато го питаше колко е часът в онази тъй студена страна.
Семейство Лисбоа живееше в слънчев мезонет на улица „Белтран и Роспиде“. Сгради с вид на частна клиника, аларми, свързани двайсет и четири часа в денонощието, и прекалено поливани градини, в които умират забравени костенурки. Също както повечето улици, излизащи на булевард „Педралбес“, и ул. „Белтран и Роспиде“ се радваше на богати и съответно бездейни обитатели. Не беше странно във всеки дом да се намери цяла библиотека с книги, закупени по летищата, предмети на африканското или индийското изкуство, абонаменти за списания за езда, гимнастически уреди в бивши детски стаи. Семейство Лисбоа имаха три деца, които вече бяха напуснали дома. Силвио Лисбоа работеше до късно и тъй като внуците все още не бяха на път, жена му Марсия си търсеше елитни развлечения. Курсове по фън шуй, рефлексотерапия, посещения на магазини за колониални мебели с голямата дъщеря. През дългите зимни следобеди главното й притеснение беше климактерното слънце, промъкващо се през широките прозорци, да не я завари съвсем сама вкъщи (тъй като прислужницата от Боливия не се броеше) и затова не се прибираше, докато не се стъмнеше, малко след седем.
В този час домашната помощница (Мариела), започнала работа в осем сутринта, седеше в кухнята в очакване да се отвори вратата, за да свали престилката и да се сбогува с госпожата. След това си отиваше вкъщи в „Колбланк“ или се срещаше с приятеля си в някой бар с галисийско име на бул. „Паралел“. Докато седеше в автобуса, който я отдалечаваше от високите квартали, и оставяше зад себе си почти пусти улици и старци, разхождани от кучетата си, винаги отделяше няколко минути, в които размишляваше за господата, като един вид фаза за изпускане на напрежението. Припомняше си признаците, забелязани през деня, докато вършеше домашните задължения, и си вадеше всякакви заключения, които я забавляваха със своя фейлетонен характер. Би казала с увереност например, че господинът има любовница, която диктува пътуванията му, тъй като след това тя разопаковаше куфара му и переше смачканите му боксерки. Или също така, че през два-три месеца госпожата си измисля (психосоматични) лумбални болки, за да може да посети един остеопат, който я лекува наистина много добре: вижда се, че има златни ръце, но хапчетата и тубичките с мазила стояха винаги недокоснати, когато тя чистеше прахта от аптечката.
Въпреки всичко това, кой знае дали поради някаква генетична причина, съпрузите Лисбоа се бяха научили да живеят с подозренията за изневяра, сякаш ставаше дума за някакъв малък дефект при изработката, който превръщаше предмета в уникален и желан от всички екземпляр. Може би дълбоко вътре се зараждаше някаква форма на отчаяние, но за момента не образуваше метастази. Никоя от приятелките, с които Марсия ходеше на фитнес, не би могла да разкаже за нито един изблик на страдание, на сълзи, смесени с капки пот в сауната; никой от приятелите, с които Силвио играеше тенис, не би могъл да си спомни мач, в който ударите му да са били твърде дълги или в който в момента за отчитане на резултата да се е разсеял и объркал. Това толкова виртуозно и хармонично преструване можеше да се обобщи в една ситуация: когато малката им дъщеря се обадеше от Минесота, където учеше в университета, всеки от двамата можеше да говори продължително, без никога да изпадат в противоречие. Силвио и Марсия се караха много рядко, почти винаги за глупости, а упреците им бяха слаби и смекчени от леността.
Така че семейство Лисбоа знаеха как да представят различните форми на щастие, а действията им бяха тъй предсказуеми, че повече би си струвало да се разровим из нечие друго битие – на домашната помощница Мариела например, – ако в този момент един злощастен епизод не беше разтърсил живота им. Добре, „разтърсил“ е твърде пресилен глагол, за да определи интригите, които бяха преживени през тези седмици в мезонета, но истината е, че за да направят живота си по-вълнуващ, хората като семейство Лисбоа не се двоумят да прибягват до прекомерен език. Като в провинциален водевил събитията, които разклатиха мезонета на улица „Белтран и Роспиде“, започнаха с едно позвъняване по телефона. Домашната помощница Мариела вдигна първия път, но водещата роля се падна предимно на Марсия, чието божествено съществувание дотолкова се преобърна, че я завлече в „бездънния кладенец“ на една „дълбока депресия“ (според преувеличените думи на голямата дъщеря, която имаше почти сестрински отношения с Марсия).
Любовницата на Силвио Лисбоа беше трийсет и осем годишна, с един син и с две версии на визитната си картичка: на едната версия между имената и адреса на дизайнерското студио пишеше „вътрешен дизайнер“, а на другата – „декоратор“. Тази фина употреба на синонимите обобщаваше успеха й, защото можеше както да предложи нова тапицерия от английски платове за дивана в някоя столова в „Сант Жервази“ (като декоратор), така и да препоръча покупката на лава-лампа съвсем в стил шейсетте, за да създаде атмосфера в някой преустроен в жилище склад в „Побленоу“ (като вътрешен дизайнер). Посещаваше жилищата на клиентите си и в зависимост от това, което виждаше по стените, подаваше едната или другата картичка. Картина на Вайреда значеше декоратор; на Перико Пастор – вътрешен дизайнер. Марсия беше чувала за нея винаги като декоратор (споменавана от приятелки, в мебелни каталози, по телевизията), докато Силвио се беше запознал с нея като вътрешен дизайнер. За да отпразнуват двадесетата годишнина на офиса, Силвио и съдружникът му искаха да обновят кабинетите – „да футуризираме имиджа“, казваха, имитирайки кавички с жест с два пръста на двете ръце – и името, споменавано по това време във всички разговори и специализирани списания, беше на вътрешния дизайнер. След това, на един работен обяд, на който съдружникът му в последния момент не успя да дойде, се опознаха по-добре. На нея й допадна сръчността, с която той поставяше в чинията вече изсмуканите глави на скаридите, „по някакъв такъв начин, не знам, много дзен“. Той беше запленен от погледа й, леко крив с отклонение от два милиметра, които събираха в себе си смесица от власт и потайност, „много... не знам, сякаш много съблазнителна, нали?“. Топлата му длан, почиваща върху ръката й десет вечни секунди на сбогуване, и ред съобщения по мобилния телефон, забавни и все по-лични и неприлични (включващи и изсмукани глави на скариди), бяха създали необходимата инфраструктура: още след втория работен обяд в един японски ресторант, декориран от нея, се озоваха в „Принцеса София“.
Когато Марсия се отзова на онова обаждане, което тревожно изискваше вниманието й в сутринта на премиерата на събитията, любовницата и Силвио Лисбоа се срещаха скришом вече от една година, средно по три пъти месечно (и по пет дни на всеки трийсет). През онези дванайсет месеца и двамата се бяха специализирали в техниките за компенсиране на рисковете – както емоционалните, така и семейните – и именно жонглирането с календара беше онова, което превръщаше срещите им в приключенски спорт. Само една случайна подробност отскоро нарушаваше равновесието във връзката: след като се сбогуваха при последните три срещи, любовницата слезе в залата за хидромасаж на хотела – това беше нейното алиби – с впечатлението, че със Силвио разговарят малко. Или поне че сега имаше повече моменти на мълчание, отколкото в началото. Не, не че тя търсеше обвързване, в никакъв случай; нито беше влюбена, но сред изригващата вода в термалния басейн, докато мехурчетата отпускаха и възстановяваха натъртеното й тяло, осъзнаваше, че тази история е станала твърде сурова, твърде северняшка, като че ли наистина бяха двама непознати, които са се запознали преди час в измазаната столова на някой хотел в Талин или Рига. За да неутрализира това усещане, което я обезсърчаваше, превърташе механично лентата един час назад, шестнайсет етажа по-нагоре, и като го виждаше отново да става, захапал цигарата, която си поделяха, и да гледа през прозореца с онази меланхолична усмивка (докато димът се издига опасно към димния детектор), изведнъж разбираше, че всъщност не знае нищо за него. Тогава затваряше очи и оживена от моментната безтегловност, предизвикана от топлата вода, размишляваше как да намери решение.
Обаждането за Марсия в онзи ден не беше от любовницата (все още бяха на светлинни години от драмата), или поне не беше директно от нея. Беше позвънило момиче от неделното приложение на един вестник. С развълнуван глас (Марсия си я представи като момиче, което ходи на работа с колело, а не като някое, което взема наркотици) обясни, че вътрешният дизайнер (любовницата), който им сътрудничи, им е разказал за техния апартамент и се чудела дали госпожа Лисбоа ще има нещо против списанието да посвети един фоторепортаж на дома й. Вътрешният дизайнер, разбира се, щял да напише статията.
Дали има нещо против? Тъкмо обратното. Марсия познаваше кариерата на декораторката и я обожаваше. Това, което беше направила с офиса на съпруга й примерно, беше „истинско чу-до“, беше го „подмладила“ (о, свещена невинност). Трябваше да потисне вик на радост, който по телефона щеше да прозвучи твърде детски, и опитвайки се да се преструва, моментално прие предложението с незаинтересован тон, сякаш вече беше свикнала. След това уговориха ден след една седмица, в който фотографът на приложението и вътрешният дизайнер да посетят дома и да дадат одобрението си за репортажа – и за мезонета.
Според голямата дъщеря горката Марсия с години е чакала това обаждане: години, през които е разглеждала репортажите в неделните приложения и се е питала какво ли имат всички онези къщи, вили, тавански или хотелски апартаменти, което нейният апартамент да няма. Всяка неделя по обед, след като прочетеше със скептицизъм сексуалните съвети на една френска лекарка, прелистваше снимките на онези кухни, градини и всекидневни и откриваше слабостите им за утеха. Все едно играеше да намира седемте грешки, откриваше буркани с многоцветна спираловидна паста за украса (толкова вулгарни), сглобяеми мебели, които се появяват в каталога на ИКЕА (на ИКЕА!) или празни бутилки от италиански ликьор върху домашния бар. Колкото повече изреждаше наум всички тези дефекти, толкова повече я завладяваше някаква мъка, която я караше да се чувства беззащитна и като последна мярка молеше Силвио незабавно да й приготви едно сухо мартини с английски джин, както е редно, защото така забравяше, че животът е несправедлив. Ако имаше лупа под ръка, щеше да полудее.
Цялата тази хроника на ненавист, естествено, се разсея като едното нищо от добрата новина и докато затваряше телефона, Марсия изпусна (сега вече наистина) детския и нелеп вик, който беше сподавила минута по-рано. На мига нервността започна да колонизира тялото й, разпръсвайки се бързо, за да не остане нито едно неизследвано и ненапрегнато кътче. Не бяха изминали и две минути, когато Мариела, която беше чула възгласа и я търсеше из апартамента, я намери седнала и парализирана на ръба на леглото: с телефона в едната ръка, с разкривено в замръзнала усмивка лице и с глава, готова да експлодира, защото не можеше да реши на коя близка приятелка да разкаже първо и дали не е по-добре да го запази в тайна и да изчака всички да се натъкнат на статията в неделята, когато се публикува.
За да я свести, Мариела й приготви чаша мате със силна боливийска кока и два разтворени аспирина. Тази първа доза се оказа толкова съживителна, че се превърна в единствената храна, която госпожата приемаше през цялата седмица. Носеше пълен термос в чантата си и пиеше по всяко време, понеже беше толкова стресирана, че не можеше да преглъща нищо твърдо.
През тези седем дни, които се стовариха с драматизма на обратното броене, Марсия и голямата дъщеря посветиха нечовешко количество часове в подготовка на мезонета за представянето му в обществото. В джипа, докато отиваха от един магазин в друг, говореха за него като за подрастващо дете. Преди всичко да изглежда приветлив дом, но не претрупан. Естествен, нито твърде сериозен, нито твърде обикновен – естествен. Точният адрес да не излиза в репортажа, защото на следващия ден крадците ще са вече вкъщи. В кухнята върху масата трябва да има купа със зърнена закуска, тъй като придава живот. И трябва да скрием купите и медалите от състезанията по тенис на баща ти. Окуражаваха се една друга без мярка. Посъветвани от цяла библиография от каталози и лъскави списания, поръчаха букети с екзотични цветя, които да се съчетават с цветовете на ароматните свещи. Купиха книги за съвременно изкуство, които да сложат върху масичката пред дивана. Потърсиха репродукция на Рой Лихтенстейн (произнасяха името му като държавата), която да придава поп излъчва не на банята. Обзети от консуматорско безумие, стигнаха дотам да купят книга за гости, която да сложат на входа. Беше с корици с копринена подвързия в цвят фуксия, на която беше бродирана думата Guestbook и в нея поканените на вечеря приятели трябваше да напишат нещо, преди да си тръгнат. Ако може, да е нещо забавно или сантиментално.
Силвио дотолкова беше навикнал на монотонния глас на Марсия, с който му разказваше своите фантазии по време на вечеря, че въпросът за репортажа в притурката му се стори като някое от обичайните й приспивателни развлечения от рода на благотворителните търгове или изложенията на нови козметични продукти, за които често му разказваше много отегчително. Угрижен в своите работи, дори се замисли за миг дали апартаментът вече не бе излизал в някое списание (но не, бъркаше се с наследствената къща в Серданя на своя съдружник) и чак когато Марсия спомена името на вътрешния дизайнер (декораторката), любопитството му се пробуди. Като хищник, привлечен от присъствието на по-сочна жертва, вдигна поглед от чинията и преструвайки се на изненадан, искрено се поинтересува от въпроса (възпроизведе жеста с ръце, който правеше и по време на работните срещи). Вместо това, от което винаги се бе боял, изпита известно удоволствие да чуе онова име от устата на жена си, а маневрата на любовницата му се стори възхитително макиавелистична. По-лошо за него, щом безумният Казанова се налагаше над хитрия бизнесмен.
Половин час по-късно Силвио излезе сам на терасата на мезонета, без да запали осветлението, и с онзи приповдигнат дух на човек, който се разхожда по палубата на първа класа на презокеански кораб, и оттам, докато пиеше кафе, изпрати съобщение по телефона на любовницата. „Кога ще е репортажът за 18-а?“, написа, след като помисли известно време как да й подскаже, че съобщението е от него. Докато очакваше отговор, се развличаше, броейки етажите на „Принцеса София“, като на друг кораб, плаващ някъде там отпред, и след това потърси въпросния прозорец. Светеше и си представи, че в момента той и любовницата са в леглото в 18-а стая и заедно пишат порнографско съобщение по телефона. Истинският отговор пристигна след пет минути, оповестен от три електронни акорда на Вивалди и беше малко по-изкусен. Гласеше „Заглавие: Don’t disturb“, а в тези думи Силвио успя да разчете само съпричастността на любовници, които се наслаждават насред опасността. Да, по-лошо за него.

Превод Венцислав Иков