page contents Книжен Ъгъл: Еротика и насилие, хумор и романтика - преоткриваме магията на „Хиляда и една нощ”
Предоставено от Blogger.

Еротика и насилие, хумор и романтика - преоткриваме магията на „Хиляда и една нощ”

7.8.15

Приказки за свръхестественото, любовта, брака, секса, властта, наказанието, богатството, бедността и страстта

Ханан ал-Шейх, знаменитата ливанска писателка, журналистка и актриса, събира и адаптира деветнайсет класически приказки от „Хиляда и една нощ” и ги преплита в една хипнотизираща колекция, богата на хумор, еротика, насилие и романтика, в която ще се изгубите и ще разберете, че любовта е по-важна от удоволствието, смелостта е по-значима от силата, а доброто винаги побеждава злото.

„Реших да открия защо, след като за повечето араби историята за Шехерезада е просто едно клише, учените я смятат за гениално творение е крайъгълен камък на арабската литература. Колкото повече четях, толкова повече се възхищавах на простичкия стил, който бях критикувала преди. Простотата на езика ме докосна, защото това е езикът на човек, който не използва речник, а изразява истинските си сурови емоции. От тези гласове произлиза магическият реализъм и на използването на сюрреалното за изразяване на обикновеното – неща, които мислих, че не съществуват в „Хиляда и една нощ”, казва тя.

Предавани през вековете от Индия, Персия и арабския свят тези завладяващи истории са разказани от красивата Шахразад която се опитва да отложи своята екзекуция. Това са приказки за свръхестественото, любовта, брака, секса, властта, наказанието, богатството, бедността и страстта, които са много по-близки до „Декамерон” на Бокачо, отколкото до „Аладин” на „Дисни”. Изданието на Сиела е придружено с предговор на редакторката арабистка Неделя Китаева и оригиналните илюстрации на Дамян Дамянов. Следва откъс в превод на Зорница Стоянова-Лечева

 Живели някога, много, много отдавна, двама царе, които били братя. По-големият – цар Шахрияр, владеел Индия и земите между Индия и Китай. По-младият – Шах Заман, царувал над Самарканд. Шахрияр бил толкова могъщ и силен, че дори дивите зверове треперели пред него, но към поданиците си бил справедлив, благ и милостив – също като клепача, който пази окото. А поданиците на свой ред му отвръщали с преданост, покорност и почит. Една заран Шахрияр се събудил, обзет от копнеж да види по-малкия си брат. И с удивление осъзнал, че не е виждал Шах Заман от десет години. Затова повикал своя везир, който бил баща на две дъщери – Шахразад и Дунязад, и му заповядал незабавно да иде в Самарканд и да доведе брат му. Везирът пътувал дни и нощи наред, докато накрая стигнал до Самарканд, където цар Шах Заман го посрещнал радушно и дал угощение в негова чест, а везирът го известил: „Цар Шахрияр е в добро здраве и копнее да зърне лицето на Ваша милост, затова ме проводи да Ви поканя да му гостувате“.
Зарадван, Шах Заман прегърнал везира, рекъл му, че той също много се е затъжил за брат си и начаса ще се приготви за отпътуване. Не след дълго всичко било готово: свита, коне, камили, овце за месо за из път. Щом чул ритъма на дайретата и зова на зурните, обзет от радостна възбуда, че ще види брат си, Шах Заман не се бавил и миг повече. Втурнал се в покоите на жена си, за да си вземе сбогом, но за свой ужас я заварил в обятията на един роб от кухнята. Причерняло му пред очите, всичко наоколо му се завъртяло, като че ураган го понесъл.
– Целият Самарканд е в краката ми, а собствената ми жена ме мами! И то с кого? С друг цар? С някой пълководец? Не – с роб от кухнята.
Яростта му била толкова голяма, че извадил меча си и съсякъл жена си и роба, а след това завлякъл телата им до най-високата кула в двореца и ги хвърлил в рова долу. Сетне, със сърце, кървящо от скръб и мъка, придружен от везира и свитата си, напуснал своето царство.
Но вместо менящите се гледки по пътя, красотата и покоят на клисурите и планинските възвишения да разведрят Шах Заман, те още повече усилили чувството му за безизходност и загуба. Когато пристигнали в Индия, той прегърнал брат си, цар Шахрияр, а царят го настанил в двореца като скъп гост. Дните минавали, а Шах Заман ставал все по-блед и по-блед, докато накрая съвсем загубил апетита си. Цар Шахрияр гледал как линее брат му и решил, че може би тъгува за дома. И една сутрин го запитал:
– Драги братко, защо не дойдеш да половуваме заедно? Тръгваме на лов за елени и ще се върнем след десет дена – тъкмо навреме, за да потеглиш обратно за твоето царство.
Но Шах Заман отвърнал:
– Не мога сега. Много съм съкрушен и угрижен. В душата ми е зейнала рана.
Цар Шахрияр настоял отново:
– Може пък оживлението и възбудата от преследването да те привдигнат, братко, и да излекуват раните ти.
Цар Шах Заман бил непреклонен:
– Не мога, остави ме тук, тръгвай и Бог да те пази.
Тъй като не искал да притиска брат си, цар Шахрияр прегърнал Шах Заман и се отправил на лов със свитата си. Шах Заман останал сам в покоите си – сядал, ставал, място не можел да си намери – сякаш искал да избяга от себе си и бездънното си отчаяние. Чул навън крясък на птица и отворил кепенците на прозорците да погледне – де да можело това създание да го отнесе високо в небето, където да забрави мъката, сполетяла го на земята. Дочул глъчка изотдолу и с изненада съзрял как в двореца на брат му се открехват тайни двери, а отвътре излиза братовата му жена – кръшна като смугла, черноока кошута. Следвала я процесия от двадесет робини – десет бели като жасмин, десет тъмни като абанос, с тела – сътворени да покоряват, с устни – сочни, като че нажилени от пчели. Докато той наблюдавал  незабелязан, те бъбрели, пеели и се смеели около фонтана. После, без капка свян, започнали бавно да се разсъбличат и Шах Заман насмалко не извикал от изненада, когато разбрал, че десетте черни робини са всъщност десетима мъже: достойнствата им – надигнати като байонети, полукълбата им отзад – изопнати така, като че можело чаша с чинийка да се закрепи отгоре им. Шах Заман се озърнал да види какво ще стори братовата му жена, ала тя се смеела захласнато и спирала единствено, за да подвикне сладострастно: „Масуд... Масуд!“. Иззад оградата изскочил друг черен роб и паднал върху нея така, както кокосов орех пада върху земята. Шах Заман отново едва не извикал от възмущение, когато тя протегнала нозете си към роба, повдигайки ги нагоре и все нагоре, докато стъпалата ѝ не се обърнали към небето. Тогава, сякаш по чакан сигнал от своята господарка, десетте бели робини се събрали по двойки с десетте черни роби и започнали да се любят, а в това време по средата Масуд обладавал господарката им и звуците от върховната им наслада се носели нагоре и все нагоре и достигали дотам, където стоял спотаен Шах Заман.
Смутен, той побързал да закрие лицето си с ръце и се отдръпнал от прозореца, но не можал да се въздържи. Надникнал пак, а после пак, и пак, захласнат в неспирната игра на двойките, докато не станало пладне и след като се изкъпали, плискайки се един друг във фонтана, всички облекли дрехите си отново. Десетимата черни мъже отново се превърнали в десет черни робини и изчезнали зад дверите. Масуд се прехвърлил през оградата на градината и също изчезнал.
Като видял мястото долу опразнено, все едно че нищо не се било случило, Шах Заман простенал: „О, братко мой, целият свят е в нозете ти – и нашир, и надлъж – и безстрашните воини, и непокорните, и богобоязливите, а като гледам, задоволството на жена ти е пълно, само когато Масуд е между краката ѝ. И за сол в раната, всичко това се случва в собствения ти дом. Не стига жена ти, ами и наложниците, и робите ти... сякаш почитта им към теб е по-тънка от лучена обелка. Що за измамен свят е този, в който никой не зачита един всевластен цар?“.
Когато Шахрияр се завърнал от ловния си поход, Шах Заман го посрещнал с радост и трепетно вълнение. Шахрияр забелязал, че живецът в погледа на брат му и руменината му са се възвърнали. Двамата братя седнали заедно на трапезата и когато Шахрияр видял как Шах Заман се нахвърлил върху храната с небивала охота, въздъхнал облекчено:
– Колко съм радостен да се върна и да те намеря така бодър, весел и доволен. Кажи ми сега каква беше причината да бъдеш толкова опечален, когато пристигна... и какво те разведри така бързо.
– В душата ми беше зейнала огромна рана и сърцето ми гореше в пламъци, защото тъкмо преди да потегля на път към теб, заварих жена си в покоите ѝ в ръцете на един от робите в кухнята. Обзе ме ярост и ги заклах и двамата за възмездие, а после запратих телата им в рова, сякаш бяха две премазани хлебарки – рекъл Шах Заман.
Като чул това, Шахрияр възкликнал:
– Какъв позор, тръпки ме побиват – да не повярваш колко лукави и покварени са жените! Но, любими ми братко, ти си щастливец, щом си убил жена си, която е била причината за злочестината и безпокойството ти. Оказва се, че е била змия в постелята ти и само е чакала да се впие в ръката, която я храни. И дваж по-голям щастливец си, че си утрепал оня роб, който е дръзнал да опетни царска чест. Никога не бях чувал за нещо подобно! Ако аз бях на твоето място, щях да съм обезумял и да съм изклал със собствения си меч стотици, хиляди жени. Слава на милостивия Господ, че ни е опазил от такъв ужас. Сега обаче трябва да ми кажеш как успя да надмогнеш злочестината и отчаянието си.
– Моля те, братко, Бог да те поживи, прости ми, но на този въпрос не ще ти отговоря.
– О, ще ми отговориш и още как, длъжен си да ми разправиш. Аз съм изумен, че така лесно си надмогнал болката само за десет дни – сякаш това, дето си преживял, е било само нищожна драскотина, а знайно е, че цяла вечност е нужна да се привдигнеш след изневяра – отговорил Шахрияр.
– Царю мой, боя се, че ако ти кажа, на плещите ти ще легнат много по-голямо унижение и мъка от моите – възразил Шах Заман.
Шахрияр станал още по-настойчив.
– Това пък какво ще рече, братко? Сега вече няма как да те оставя, без да чуя обяснението ти.
 – С очите си видях как ти самият беше опозорен – признал Шах Заман. – В деня, в който замина на лов, погледнах към градината, за да се полюбувам на прелестта на двореца ти, забелязах как в двореца се отвориха двери и оттам излезе жена ти, сподирена от робините си – десет бели и десет черни. Не щеш ли, както си гледах, те започнаха да се разсъбличат,  десетте черни девойки се оказаха предрешени мъже и докато аз стоях спотаен, те се събраха по двойки и започнаха да се любят. Жена ти извика името „Масуд“, иззад стената изскочи друг черен роб, който се нахвърли върху нея и я облада в собствената ти градина...
– В моята градина?
– Да, точно под моя прозорец. Навярно всички са били убедени, че съм заминал на лов заедно с теб. И така, докато ги наблюдавах как петнят честта ти, си рекох: брат ми царува над целия свят, а и него го е сполетяло същото, което сполетя мен. При това неговият позор е пъти по-тежък от моя. Аз бях предаден от жена си, но никой освен мен не видя унижението ми, докато моят злочест брат беше предаден дори от наложниците си и то посред бял ден, в собствената му градина. На мига и апетитът, и жаждата ми се възвърнаха и забравих за собственото си унижение и страдание.
Страшна ярост обзела Шахрияр и очите му се налели с кървава мъст.
– Не, аз няма да повярвам дори на дума от това, което чух, докато не го видя със собствените си очи – затреперил гласът му.
Като видял гнева на брат си, Шах Заман рекъл:
– Щом не можеш да повярваш на злощастието си, без да си се убедил лично, защо не разгласиш, че утре заминаваш на друг ловен поход? Тогава под прикритието на мрака двамата с теб ще се промъкнем тайно в покоите ми и сам ще видиш всичко, което чу от мен.
Шахрияр се съгласил и заповядал на своя везир да организира нов поход. Вестта за лова се разнесла като пожар из двореца и с голяма глъчка, под ритъма на дайретата и зова на зурните, ловната свита потеглила на път. А двамата царе, както се били уговорили, се промъкнали, предрешени, обратно в покоите на Шах Заман.