page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Нощен жерав” на Адам Брукс- шпионски трилър от „Обсидиан”
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Нощен жерав” на Адам Брукс- шпионски трилър от „Обсидиан”

15.9.15

Адам Брукс е роден в Канада и израснал във Великобритания, където изучава китайски. Дългогодишен кореспондент на БиБиСи в Китай и САЩ, където живее сега. „Нощен жерав” е първият му роман, последван от „Шпионски игри”.

След рисковано бягство от затвора в Северен Китай, където е прекарал близо двайсет години, Ли Хуашън се озовава в Пекин, който е напълно променен. Само полицията е останала същата. И е навсякъде. Ли се обръща за помощ към старите си покровители. Вербуван преди две десетилетия от МИ6, той ще предложи на Лондон достъп до държавни тайни срещу изтегляне от страната. А журналистът Филип Манган неволно ще се превърне в негова връзка с британските служби. С помощта на стар приятел, също бивш агент, Ли се добира до информация, свързана с китайски суперсекретни изследвания и военни разработки, която се оказва твърде ценна... и то не само за англичаните. В играта се включват държавни агенции и частни корпорации от цял свят. Залогът е невероятно висок. Следва откъс в превод на Богдан Русев.

Денят беше започнал с хладната остра миризма на студа в Пекин и вихрушка от телефонни разговори с Лондон, в които Манган трябваше да приложи цялото си умение за убеждаване.

Манган беше в „офиса“ – или по-точно казано, в дневната на апартамента си в „Дзянуомънуай“ – още от шест часа сутринта. Обзавеждането се състоеше от две нащърбени и потъмнели бюра, голи телефонни жици от дупките в белосаните стени и синьо канапе на петна.
Подът беше застлан с плочки, така че цялата стая кънтеше.
Когато дежурната редакторка в Лондон му каза, че не следи ситуацията в Дзянси, Манган изрази сдържана изненада, като внимаваше телефонът да не я усили до неприкрито смайване.
– Образовай ме, Филип – отвърна сухо тя.
– Ами те са сектанти – обясни той. – И са окупирали един град. Явно са хиляди. Наричат се Следовниците.
Вярват, че молитвите им разкриват тайните на Космоса и че техният учител ще се върне и ще постави началото на нова династия. Полицията е блокирала града и съвсем скоро ще нахлуе в него и ще ги смаже от бой. Историята е страхотна. Трябва да отидем.
– Няма ли да се опитат да ви спрат? – попита го дежурната редакторка и се прозя.
– Ами, да, но въпреки това трябва да отидем.
Харви слушаше разговора, клатеше глава и се занимаваше с обективите си.
Манган и дежурната редакторка започнаха да се пазарят за цената. Последваха предупреждения, обещания и спринт до летището. И сега Манган и Харви седяха на задната седалка на едно червеникаво такси на четири часа път от Нанчан, във влажния юг на Китай, и летяха на изток по шосе Г316.
Манган гледаше градовете, които се изнизваха покрай тях: тухлени фабрики, бетонни блокове с оранжеви плочки на покривите, пазар, където една жена със синьо яке продаваше патици, а местните хулигани се подпираха на велосипедите си. По стените се виждаше последният политически лозунг: Уъндин ядао ицие. Стабилността побеждава всичко. После градовете свършиха и отстъпиха място на ниски вълнисти зелени планини, захлупени от облаците.
По здрач спряха за оризови спагети, горещи и люти, на една крайпътна сергия. Манган яде прав. Държеше купата в едната си ръка и слушаше песента на щурците във влажния въздух. После потеглиха в нощта, като обещаха на нищо неразбиращия си шофьор още пари, за да продължи напред.
Манган се опитваше да не бие на очи, но беше висок метър и осемдесет и имаше червена коса и зелени очи. Бяха избрали такси със затъмнени стъкла, но ако ги спреше патрул на органите на реда... ами щеше да стане както обикновено.
Телефонът на Манган звънна. Водачът ги чакаше.
Искаше да ги предупреди, че са затворили шосетата на три километра от града.
– Преди да стигнете до там, гледайте за фенерче на една отбивка.
Манган се запита как щяха да разберат къде са затворили шосето, преди да стигнат до там. Таксито продължи в тъмното.
И изведнъж го видяха – фенерчето, което махаше на всяка минаваща кола. Харви го забеляза пръв. Той бутна тъмните си очила нагоре на челото и протегна ръка към раницата с камерата.
Таксито отби встрани. Шофьорът мърмореше: – Тук ли?
Водачът се оказа прегърбен беззъб старец с черен дъждобран и гумени ботуши. Харви се усмихваше, а Манган водеше разговора, като с мъка се справяше с южняшкия диалект и съскащите съгласни на стареца.
Извади парите, за които се бяха уговорили, но човекът му махна да ги прибере. След като свърши работата.
– През полето – посочи водачът. – Така ще заобиколим шосетата, но ще бъде мокро.
Тримата поеха в мрака. Манган видя в далечината мигащите светлини на полицейските коли, които бяха затворили шосето. Водачът им напредваше бързо през високата трева. Манган се препъваше, панталонът му прогизна и залепна за краката, а обувките му натежаха от калта.
– Той от тях ли е? – попита Харви.
Беше снишил глас до прословутия си австралийски шепот, който се чуваше от цял километър разстояние.
– Не. Живее в покрайнините на града.
– Как го намери?
Манган беше прекарал няколко часа, като се обаждаше наслуки на произволни номера с пет различни цифри след кода на града и се надяваше някой да го разбере.
Повечето от хората, които вдигнаха, бяха обзети от негодувание.
– Какви са тези?! – оплакваха се те. – Седят по улиците и се молят! Пречат на движението!
Но този старец звучеше по-скоро заинтригуван, отколкото раздразнен.
– На мен ми изглеждат безобидни – каза той.
Манган го бе попитал дали ще ги заведе до града.
Дискретно. За определена сума.
Градът се казваше Дзини. Златен ручей. Манган беше разгледал една сателитна карта. Плоски сиви сгради, разположени около завод за цимент, и река. Водачът ги заведе до брега на реката по пътека, покрай която се редяха мътно осветени тухлени бараки. Някъде лаеше куче. Реката миришеше на отпадъци и изпражнения.
Минаха под един мост и се изкачиха на улицата по каменни стъпала. Харви вървеше напред. Манган го видя как с едно плавно движение сваля раницата си и вади малката камера от нея. Обичаше да гледа как Харви се заема за работа – внезапното напрежение в движенията му, когато обектът се покаже пред него.
Картината беше впечатляваща. Следовниците седяха в редици под светлината на уличните лампи, бяха стотици, с кръстосани крака, и описваха изящни дъги с ръце пред себе си. На една обърната щайга беше поставен касетофон, от който се чуваше ритмичен, равномерен напев, озвучен със звън на камбанки. Касетофонът беше усилен докрай, така че изкривяваше звука. Хората беззвучно мърдаха устни и повтаряха напева заедно със записа със затворени очи.
Водачът потупа Манган по ръката и посочи напред с безизразен поглед.
– Това е тя, организаторката. Аз ще си тръгвам.
После взе парите и потъна в мрака. Манган се обърна и видя организаторката, която се приближаваше към него и му махаше. Беше на около четирийсет години, с черно яке, джинси и черни ботуши до коленете. Не беше по-висока от метър и петдесет. Косата ѝ беше подстригана на бретон, а очите ѝ се стараеха да излъчват престорена невинност и детска наивност.
– Вие сигурно сте господин Манган. Не вярвах, че ще успеете да дойдете. Явно сте добър в... избягването на проблеми.
Жената говореше на английски. Акцентът ѝ беше от южната част на Китай, но със силно американско влияние. Опитваше се да звучи небрежно и закачливо, като реакция на напрежението. Манган стисна миниатюрната ѝ крехка ръка. Жената се представи като Шанън.
– Според мен нямаме много време – каза той.
– Ами можете да говорите с когото искате. Снимайте.
Това е важно за нас. Полицията ще се появи на сутринта, поне така смятаме.
Двамата бяха застанали пред една затворена пекарна с решетки на прозорците.
– Не сте от тук, нали? – попита Манган.
– Родена съм тук, но сега живея в Лонг Айланд. Върнах се, защото движението има нужда от говорители и организатори.
Тя махна с ръка към редиците от хора, които седяха на земята и повтаряха молитвите си.
Харви вече беше застанал на коляно, подпрял камерата на бедрото си, и снимаше възрастна жена с лице като пергамент, която размахваше ръце като птичка. Старицата беше с лилав дъждобран и се молеше беззвучно.
– Какво повтарят? – попита Манган.
– Трите принципа. Човечност, разбиране, прераждане. Нещо като мантра. Учителя ни казва, че пътят към съвършенството и просветлението минава през медитация върху Принципите.
– Учителя ще дойде ли тук?
– Той е роден тук. Затова дойдохме.
Беше роден тук, но Манган знаеше, че вече живее в Скотсдейл, щата Аризона. В затворен жилищен комплекс.
– Какво се надявате да постигнете?
Жената го погледна и скръсти ръце на гърдите си.
Молитвите бяха свършили и от касетофона се чуваше само откъслечен звън на камбанки. Следовниците седяха неподвижни и безмълвни под светлината на уличните лампи.
– Не говорете така, все едно сме някаква безнадеждна кауза, господин Манган. Ние променяме Китай. Ние не сме политическа сила, но сме част от едно пробуждане, което ще върне Китай към съкровените му принципи, преобразени в тази нова епоха.
Манган знаеше тази фраза дума по дума. Беше я чувал от различни хора в мръсни задни стаички в Пекин и на площад „Тянънмън“, докато ги извличаха мъже с цивилни дрехи и къси подстрижки, и в студени села, далече на север, където по прозорците се стичаше влага, докато цели семейства седяха на единственото топло място до огнището в ъгъла и изучаваха посланията на Учителя.
– Но със сигурност разбирате защо Партията вижда във вас политическа заплаха, нали?
– Не. Ние сме мирни хора. Не сме противници на Комунистическата партия. Знаете ли колко от нас са затворили вече? Знаете ли?
Тя го погледна, изпълнена с праведна ярост.
– Поне три милиона!
Манган се съмняваше, че броят на арестуваните дори се доближава до това число, но си замълча. Знаеше, че във възпитателните лагери имаше хиляди от тях. Беше ги видял по време на една ужасяваща организирана журналистическа обиколка, недалече от Шанхай. Спомняше си вонята на дезинфектанти, докато персоналът на лагера им махаше да минат: „Ето, виждате ли? Всичко е съвсем хуманно“. Бяха влезли в една трапезария с под от гол бетон, където имаше стотина Следовници, седнали на пластмасови столове, вторачени в телевизора, на който вървяха анимационни филми. Очите им не се откъснаха от екрана дори когато в трапезарията нахълтаха всички журналисти с камерите и микрофоните си – бели хора с крещящи дрехи и непознато оборудване. Манган беше изпитал шок и отвращение.
Харви му хвърли поглед през рамо и му намигна.
Манган отиде при него и Харви му подаде микрофон.
Старицата с лилавия дъждобран сякаш гледаше право през него. Манган се приведе към нея и мина на китайски.
– Можете ли да ми кажете защо сте тук?
– Дойдохме, за да изпълним заръката на Учителя.
Манган забеляза, че ръцете ѝ треперят.
– Каква е тя?
– Трябва да медитираме върху Трите принципа и да се съпротивляваме на тиранията. Арестуваха мъжа ми, затова дойдох тук с другите.
 – Съпругът ви е Следовник на Учителя, така ли?
– Да. И те го отведоха. Не ми разрешават да го видя.
Жената заговори по-бързо и гласът ѝ стана пронизителен.
– Изпратиха ми писмо. Беше написал, че се е отрекъл от вярата си и благодари на държавата, че го е освободила от нея. Но те са го измъчвали, за да го каже.
По страните ѝ вече се стичаха сълзи.
Манган често беше виждал безизразни лица, които за броени секунди се поддаваха на неконтролируеми емоции. Шанън повдигна вежди. Ето, виждате ли?
Молитвите бяха започнали отново. Харви се огледа и въздъхна.
– Заснех достатъчно. Какво друго става?
Двамата записаха още няколко интервюта. Отначало Шанън се въртеше покрай тях, после отиде да им донесе чай в един червен термос. Харви спря да снима и отпи от димящата чаша чай, а след това за всеки случай извади картата от камерата си и копира всички записи на лаптопа си.
Първата сирена прозвуча в три сутринта – вой на патрулка, която изскочи от тъмното и се устреми право към тях по главната улица. Следваха я пет-шест тежки масленозелени камиона. Някои от Следовниците започнаха да стават от местата си и бързо да се отдалечават. Шанън говореше по мобилния си телефон. Камионите спряха с пневматично съскане. От каросериите им наизскачаха мъже в зелени униформи, с шлемове и палки за борба с демонстранти.
Харви и Манган изтичаха до близкия вход и приклекнаха в сянката му. Харви снимаше. Униформените мъже – бяха от удзин, паравоенната полиция – се строиха в колони и се затичаха по улицата. Действаха методично, поне отначало. Един сержант извика на всички да останат по местата си, после се приближи до касетофона, от който продължаваше да се чува странният изкривен звън на камбанките. Сержантът се загледа в него, после го изрита с всичка сила и машината излетя по средата на улицата, а от нея се разхвърчаха парчета пластмаса.
Повечето от Следовниците явно разбраха, че всичко е свършило, и унило се изправиха. Униформените се заеха да ги отвеждат по камионите с ръце, извити зад гърба.
Онези, които не искаха да ходят, бяха влачени по земята.
Манган видя как повлякоха старицата с лилавия дъждобран. Едната ѝ обувка беше паднала. Жената продължаваше да повтаря безмълвно молитвите си. На Манган му се стори, че плаче.
Харви свали камерата от рамото си, отстъпи по-назад в сянката на входа и се озърна.
– Мисля, че трябва да се махаме – каза той.
Манган предпазливо надникна на улицата, като търсеше път за бягство. Не видя нищо друго освен униформени мъже и заслепяващи фарове. Той се шмугна обратно във входа. Харви извади втора карта от камерата и я подаде на Манган.
– Тук е най-доброто – каза му той. – Залепи я някъде, където няма да я намерят.
Манган бързо откъсна със зъби малко скоч, пъхна ръка в панталона и залепи картата за бедрото си. После се обърна да погледне вратата зад тях. Беше дървена – може би водеше към жилищния блок? Той я разтърси.
Клатеше се на пантите, но резето беше с пружина. Харви бръкна в раницата си, извади твърдата пластмасова картичка, с която настройваше баланса на бялото на камерата си преди снимките, и я пъхна в процепа, като се опитваше да напипа резето. Манган го гледаше. Харви беше невъзмутим и способен както винаги. Разнесе се меко щракване и вратата се отвори. Харви се ухили като клоун.
– Понякога ме изумяваш – каза Манган.
– И аз се изумявам от себе си.
Изкачиха шест етажа бетонни стълби и стигнаха до аварийния изход. Приклекнаха и пропълзяха до края на покрива, откъдето можеха да погледнат към улицата.
Долу цареше хаос. Униформените тичаха в произволни посоки и дърпаха Следовниците за дрехите и косите.
Някои използваха и палките си – не с всичка сила, но не и леко. Манган забеляза един млад мъж с коса, вързана на конска опашка. Беше паднал на колене и челото му беше сцепено, а в очите му се стичаше кръв. Манган потупа Харви по рамото и му го посочи. Харви успя да го хване в кадър в момента, в който един полицай ритна младия мъж в гърба, за да падне на земята. Харви продължи да снима развитието на сцената. Младежът се опитваше да се изправи с вдигнати ръце, но мъжът продължаваше да го рита. След това явно реши нещо друго, сграбчи го за яката и насила го поведе към камионите.
Харви облиза устни и си пое дъх.
– Това беше силно.
После той спря да снима, погледна през рамото на Манган и направи гримаса. Манган се обърна. Вратата на покрива беше отворена; появи се висок мъж със светлосив костюм и риза, разкопчана на яката, а по петите го следваха двама униформени.
– Спрете, моля – каза мъжът на английски.
Стомахът на Манган се преобърна.
– Не мърдайте, моля.
Мъжът беше млад, с прилежно сресана на път коса.
Не беше с военна подстрижка като останалите. Изобщо не приличаше на войник. Беше жилав и атлетичен, но ръцете му бяха тънки и изящни.
– Кои сте вие, моля?
В гласа му нямаше грубост. Манган отговори на английски: – Идваме от Пекин.
Мъжът искрено се усмихна.
– А, от Пекин. Разбирам. И защо сте тук, моля?
– Журналисти сме – каза Манган малко по-бързо, отколкото трябваше.
– А, журналисти! – възкликна мъжът.
Все едно искаше да каже: Ама, разбира се, колко глупаво от моя страна!
– Значи трябва да дойдете с нас, моля – каза той.
Манган поклати глава.
– Не, не трябва. Имаме право да отразяваме свободно събитията в Китай.
Мъжът кимна.
– Много съжалявам – каза той.
– Може ли да видя служебната ви карта? – попита го Манган, като мина на китайски.
– Не. Съжалявам. Аз съм от Бюрото за държавна сигурност. Елате с нас, моля.
Мъжът отново се усмихна и сви рамене, докато го казваше.
Държавна сигурност? Манган погледна Харви, който повдигна вежди.
– Задържани ли сме? – попита Манган.
Думата, която използва, беше дзюлиу, така че въпросът означаваше: „Готов ли си да го направиш официално?“.
– Надявам се да не се наложи, но сега ще дойдете с нас. Моля.
Манган не отстъпи веднага, защото не искаше да го улеснява излишно.
– Не сме длъжни да идваме с вас – настоя той.
– Така всичко ще стане по-сложно – каза мъжът.
Гледаше го безизразно и вече държеше ръцете в джобовете си. Двамата едри мъже пристъпваха от крак на крак зад него.
Харви се изправи и вдигна раницата си, сякаш искаше да каже: „Хайде, да приключваме с това“.
Манган също се изправи с облекчение, че Харви беше отстъпил пръв вместо него. Мъжът със сивия костюм наведе глава настрани и им посочи стълбището.
Слязоха обратно долу на улицата и спряха до една черна кола.
Шофьорът беше от същия вид хора, но от друг род.
Жилав, мургав, с мустаци и кожено яке. Безизразни кръвясали очи. Усмихна се, докато им отваряше задната врата.
Те се качиха в колата с раниците си. Вътре миришеше на цигарен дим. Манган се опита да отвори прозореца, но той не помръдваше. Шофьорът запали двигателя, после ги изгледа злобно. Мъжът със сивия костюм го докосна по ръката и му показа с жест, че трябва да тръгват.
Шофьорът се обърна напред и потегли.
Оставиха ги сами на пластмасовите столове в анцюендзю – местното Бюро за държавна сигурност, с варосани стени и решетки на прозорците – в продължение на цели двайсет минути, преди някой да дойде да говори с тях. Манган се огледа за камери, но не видя такива. Той извади СИМ картите от мобилните им телефони. Харви имаше джобно ножче. Манган сложи картите на масата и ги наряза; смачка парчетата и ги пръсна по пода. После се зае с бележника си, като откъсна всички важни страници – телефонни номера, имена – и мрачно ги напъха в устата си, за да ги сдъвче, докато станат на каша. Накрая залепи още малко скоч върху картата, която беше скрил на бедрото си. Харви се усмихна и двамата продължиха да чакат. Навън слънцето изгряваше.
Когато вратата се отвори, на прага беше мъжът със сивия костюм. С него беше и шофьорът на таксито, който ги беше докарал – изплашен до смърт. Мъжът със сивия костюм задържа вратата, посочи към Харви и Манган и въпросително погледна шофьора, който кимна.
Манган се изправи.
– Той няма нищо общо. Той не ни познава.
Мъжът със сивия костюм го погледна развеселено и му направи знак с две ръце да се успокои.
– Знам.
– Тогава го пуснете, по дяволите!
Мъжът със сивия костюм повдигна вежди, обърна се и затвори вратата. Върна се след няколко минути с още един мъж в униформа и голяма зелена папка.
– Дайте ми мобилните си телефони за момент, моля.
Двамата му предадоха телефоните си. Мъжът със сивия костюм ги отвори и видя, че СИМ картите ги няма.
Погледна ги и поклати глава. После подаде телефоните им на униформения, който ги взе и излезе от стаята.
Започнаха с установяването на самоличността им – имена, адреси и координати. Но след това мъжът със сивия костюм претърси и раниците им и взе камерата.
– Опасявам се, че ще трябва да взема всички записи.
Харви му посочи камерата.
– Още са вътре.
– Покажете ми, моля.
Харви включи машината и натисна бутона за връщане на записа. На проблясващия цифров дисплей се видя младежът с конската опашка и кръвта, която се стичаше в очите му, после интервютата и накрая редиците от Следовници, които се молеха в сенките.
– Тук ли е всичко, което сте снимали?
Харви кимна.
– Дайте ми картата със записа, моля.
– Нямате право да конфискувате записите ни – намеси се Манган.
Мъжът със сивия костюм въздъхна и прокара пръсти през прилежно сресаната си коса.
– Моля – повтори той. – Предпочитам да ми ги дадете доброволно, вместо да ме принуждавате да ви ги взема.
Харви въздъхна, извади картата от камерата и му я подаде. Мъжът със сивия костюм го погледна, сви устни и кимна. След това извади от зелената папка два листа хартия, на всеки от които бяха разпечатани по няколко изречения. Той ги побутна по масата към Манган.
– Ще трябва да ги подпишете.
Манган присви очи срещу йероглифите. Беше обичайната формулировка – нещо средно между самопризнания и жокер за излизане от затвора. „Аз, Филип Манган, журналист на свободна практика, акредитиран към уважаван, но почти фалирал британски вестник и даден под наем на една малка агенция за телевизионни новини, бях незаконно в Дзини, снимах незаконно, проведох незаконни интервюта и като цяло общувах с хора, които са изцяло извън закона.“ Той преведе най-важното на Харви. Мъжът със сивия костюм ги чакаше със скръстени на гърдите ръце. Двамата се подписаха. Двата формуляра се озоваха обратно в зелената папка.
След като приключиха с деловата част, мъжът със сивия костюм явно искаше още нещо.
– Как ви се сториха тези хора?
Интересът му изглеждаше искрен. Говореше на мандарин бавно и ясно, за да го разберат, и в гласа му се долавяше следа от диалекта на Дзянси.
– Явно имате известен опит с тях – добави той.
Манган не знаеше какво да каже.
– Важно е да отразяваме това, което правят.
– Да, да. Но ние ги наричаме секта. Сюндзяо. Пагубна секта. Мислите ли, че сме прави?
Мъжът със сивия костюм наистина изглеждаше способен на искреност.
– Не разбирам защо вие – имам предвид Комунистическата партия – ги възприемате като заплаха – отговори Манган. – На мен ми се сториха наивни, като деца.
Усещаше погледа на Харви върху себе си.
– Наивни. Трябва да си призная, че не бях мислил за тях по този начин.
Мъжът със сивия костюм помълча, преди да продължи: – Не се съмнявам, че познавате историята на Китай.
– Да, донякъде.
– И преди сме виждали подобни движения, нали? Те стават опасни. Демагози, които си служат с религията.