page contents Книжен Ъгъл: „Чудовището“ на Терезия Мора - пътуване през ничията земя на мъката
Предоставено от Blogger.

„Чудовището“ на Терезия Мора - пътуване през ничията земя на мъката

22.10.15

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ но издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия
Немската литературна сензация на 2013 г. Терезия Мора е автор на „Чудовището“ – едно от най-търсените европейски заглавия на 2013 г. Авторката е номинирана за множество престижни литературни награди. Докато от дебютния ѝ роман „Всеки ден“ са продадени над 50 000 преведена и е преведена на 16 езика, „Чудовището“ спечели Литературната награда на Германия за 2013 и е носител на наградата „Аделберт фон Шамисо“. Журито на най-голямата германска литературна награда определя романа като „едновременно стилистично блестящ некролог, богат на перспектива, и жив пътепис, развиващ се в съвременна Източна Европа“.
„Чудовището“ е разказ за пътуването на човека през ничията земя на мъката.
Дарий е обикновен човек, който обича жена си повече от всичко. След самоубийството й Дарий едва намира сили да продължи. Когато открива тайния дневник на Флора, той се качва в колата си и започва да пътува из цяла Европа, точно както по времето, когато Дарий и Флора са били млади и влюбени. По време на пътуването си, той научава от дневника колко чудовищно уязвима е била Флора винаги – и, че той не е имал представа за това. Това, което е особено ценно е, че Терезия Мора съчетава умело литературната форма със способност за съпричастност. Мора успоредява чисто графично две текстови форми и двама герои, които не успяват да се срещнат в живота. Резултатът е налице - „Чудовището“ е затрогващ роман, който предлага своя собствена диагноза на съвременната епоха.

Терезия Мора е родена през 1971 г. в Шопрон, Унгария. От 1990 г. досега живее в Берлин и работи като преводач. Нейните творби са ѝ спечелили наградата за литература „Open Mike“, наградата „Ингеборг Бахман“ и наградата „Аделберт фон Шамисо“. Оформлението на поредицата е дело на Дамян Дамянов, анимационните филми към всяка книга са по сценарий и режисура на Райна Атанасова. Следва откъс от романа в превод на Милен Милев и Силвия Вълкова.


След като беше уредил всичко и се върна отново в гората, той намери къщата празна. Слезе от колата, тръгна по улицата в посока към гората, но се върна преди да стигне мястото, където трябваше да се провира под дърветата. И без това само след няколко метъра в гората трябваше да реши кой от двата пътя да поеме, а как можеше Дариус Копп да направи това? Той се върна обратно чак до шосето. Но и това не помогна. Той седна в колата, почака, после потегли отново да търси място, където има обхват на мобилните телефони. Набра телефона на Флора. Беше изключен. (По-късно го видя да лежи в  дървената колиба. Покрит с прах. Излъгах. Казано е в преносен смисъл. Това, което е истина, е , че той никога вече не беше включван. – Но така не мога да те открия! – Но така и така тук няма мрежа. – Това беше вярно, но въпросът не беше в това. А в това: как е възможно на няколко пъти в града да усеща през деня потребността да се чуе с нея по телефона, толкова бяха свикнали с това, първо, защото бяха влюбени, а после, защото той се притесняваше за нея и защото тя действително имаше нужда той да я окуражи, за да може да преживее деня. А сега трябва да издържаш с дни, без да знаеш къде съм и какво правя и аз трябва да издържа на всичкото това?) Той потегли обратно в посока къщата, вървеше нагоре и надолу по малката павирана улица. Чакаше и чакаше. Понякога се показваха съседи. Някои от тях живеят все още тук. Кое е по-лошо: никой да не се покаже или да се покаже някой съсед? Два часа по-късно нито едно не е добро. Покорно чакане. Жени, които отсъстват. Жени, които не отговарят. Аз съм в гората, ти къде си? По някое време той забеляза, че вратата на градината не беше заключена, вероятно дори и къщата беше отворена или няма да е трудно да се намери къде е оставен ключ, да влезе, да се почувства у дома си, но аз не искам да се чувствам тук като у дома си.
Дариус Копп трамбова яростно през гората в България. Даже съвсем не е истинска гора вече. С увеличаване на височината, дърветата се отдалечават все повече, дори храсталакът става по-рядък, тревата е притисната от камъни, малки и големи. Скоро след това ще остане предимно камънак, ще се редува жарещо слънце с тъмни облаци, горещо, студено, горещо. Той се спъна, спря на едно място. Да се ориентира. Ако изобщо беше възможно. Камениста пътека пред теб, камениста пътека зад теб. Най-сетне сам, но сега пък и това вече не се харесваше на Копп. Той усети как се приближава страх, предишен страх, който не можеш да отпратиш просто така. Сам на непознат терен. Той потърси за помощ единственото нещо, което имаше: своя мобилен телефон. Имаме мрежа, това е добре. Щом има мрежа, не трябва да се боиш. Системата за определяне на местонахождението казва ясно, че се движим в нищото, в района няма показани улици, но Копп знае,  защото го вижда: тук има един път и аз не съм се отклонил от него, така че като цяло не може да се случи нищо. Най-много да трябва да се върне, преди да се стигнал до нещо интересно.
Зад върховете блесна светкавица, но не се чу гръм. Въпреки това, разбира се че беше възможно да се намокри. Дариус Копп на открит терен със сипеи. Това, което можеше да направи, бе да продължи да върви. За известно време наоколо бяха само изчезващите и отново появяващите се отблясъци от светкавици върху камъните. Страхът си беше отишъл все пак.
Флора се завърна след два часа, с червени бузи, весела. Беше ходила да се разхожда, не, да скита с часове в гората, да върви и върви. Габи ме накара, аз си мислех, че ще падна и ще остана да лежа, но тя каза, хайде падни, какво може да се случи, пясъкът е мек, пък и аз съм тук и ще те вдигна, ако трябва, и аз не паднах. И ние вървяхме с часове, вече ще го правя всеки ден, човек трябва да се движи, това е номерът, гладен ли си?
Те отидоха в градината, извадиха картофи, лук,  кореноплодни зеленчуци, в къщата имаше яйца и не особено пресен хляб. Понякога една криза може да отмине за часове. Дариус Копп и Флора се прегърнаха, устните им бяха изцапани с масло, а Копп каза напълно чистосърдечно: Всичко ще бъде наред. Намерих парите, всичко ще бъде наред.
На другия ден те потеглиха заедно и през първият час Дариус Копп се чувстваше добре от това. Разбира се, беше скучно до смърт. Борови дървета и пясък, пясък и борови дървета, сухи борове и сух пясък. Възприятията се изтощават на места, на които са ровели диви прасета и при случайни гледки към полета с прибрана реколта и вятърни мелници. Един път неочаквано изскочи една оградена поляна, върху която някой държеше говеда. Кафяви, без петна. Отстрани тор, натрупана на купчина. Насекоми и т.н. Копп знаеше, че наблизо има малко летище, понякога можеха да се видят малки частни машини да бучат на горите. Днес обаче ги нямаше. Море от гори, море от пясък и нищо повече. Представи си, каза Дариус Копп, като дишаше тежко, защото дори и на равен терен, се изпотяваше целият само за няколко минути, представи си, Флора, как преди са пътували хората. Дни наред с конска каруца по такива пътища и през такива гори. Разбойници и разпенени шопари от гъсталака. Трябвало е да носят оръжие.  А бедните момчета без оръжие, само с един чепат клон като тояжка за подпиране. Представи си, някой от тях върви тук и върви и не знае, че в края на гората има море. Нека си представим, че не знае. Не знае изобщо, че има море. Един обикновен наивник. И после, след като се е лутал две седмици през гората и все още е жив, застава край голямата вода и не знае какво се случва с него ... ако продължаваме да вървим в тази посока, след десет дни ще стигнем до Балтийско море ... това беше може би най-великото нещо, което му се беше случвало в живота. Като да излезе на едно място, където има големи кораби в пристанището. И тогава той да види за първи път големи кораби. Може би един от тях започва да му говори: ти си един силен момък и т.н. Когато той се реши да напусне твърдата земя и да се покачи на нещо клатещо се, ако преживее мизерното ядене, скорбута, свинщината, бурите, битките с други и паниката от това, че може би морето никога няма да има край, тогава той стига, внимавай, Флора, той стига накрая пак в една гора, но този път това е джунгла, такава една истинска, буйна, влажна джунгла с отровни змии и отровни жаби и маймуни и орхидеи и всичко останало ... или те акостират край един вулкан, под него растат портокалови дървета и цветът на земята е ту кърваво червен, ту черен, знаеш ли? Как се издига пушек от сипея, а ти си едва на километър път от кратера ... Наистина ли не искаш да си вземем поне една малка отпуска? Една седмица? Или четири дни? Може и за четири дни ...
По някое време му дойде идея. Гората беше все още тук. Понякога те слизаха близо до автомобилни пътища. Дариус Копп се вслушваше да чуе шумове от движението като бедно дете, на което не разрешават да излиза от двора.
Всъщност накъде вървим ние? ...  Дали изобщо вървим нанякъде? Или вървим в кръг?
По принцип, каза Флора, като по гласа й не личеше, че почти е вървяла на бегом, по принцип ние вървим в кръг. Аз вървя докато се чувствам добре и после се връщам обратно към къщи.
Малко съм изморен, за да кажа истината, Дариус Копп вдиша тежко от прашния въздух. В обувките му имаше пясък, пръстите се бяха разранили. Носим ли си вода?
Виждаш ли някъде вода?
Жаден съм.
Скоро ще стигнем до едно село.
Но не стигнаха скоро до село и Дариус Копп се чувстваше все повече изтощен и в лошо настроение.
Не ми стига въздух! ... Флора! Чуваш ли ме? Спри! Трудно ми е да дишам. И не си нося спрея със себе си! (Да, направи се на тежко болен. Бори се с всички средства. Как може един пълен мъж на средна възраст да хване в мрежите си една жена.)
Най-сетне тя спря, погледна го.
В джоба на панталоните ти е, каза тя.
Този тук е празен.
Защо се размотаваш с празен спрей?
Нямах време да се снабдя с нов!
Флора изчака, докато намалеят крясъците му напълно, след което каза: Съжалявам. Тя изчака търпеливо, докато той стане готов да продължи да върви. И без това нямаше друг изход.
Най-накрая те пристигнаха действително до едно село и Флора заговори една възрастна жена, която събираше паднали ябълки в градината си и я помоли за чаша вода за нейния мъж. Старицата събираше хубавите ябълки в плетена кошница, а онези, които вече бяха загнили на места, хвърляше в една кофа. Флора попита, дали може да си вземе няколко от лошите ябълки.
Възрастната жена каза, че тя може да си вземе няколко от другите.
При което Флора взе една хубава от кошницата за Дариус Копп и една от тези с лошите петна от кофата за самата себе си.
Слисан, Дариус Копп разнасяше хубавата ябълка дълго време със себе си, преди да отхапе от нея. Вкус между кисел и горчив. Копп я хвърли ядосан в храстите. Дали Флора забеляза това или не, не знаем. Тя намери без усилия къщата на Габи и там имаше отново картофи с малко лук. След това те си легнаха – Копп все още гладен – в старото легло на
Габи. Чувствам се като дете, което са сложили да си легне прекалено рано. Парализиран от отвращение и безпомощност. Много му се искаше да каже как се чувства и че това тук е последното нещо, което би му допаднало. Но той се чувстваше като хванат в мрежа.
Когато на следващия ден тя потегли отново, Копп каза: Не мога.
Добре, каза тя, тогава си остани тук.
Не мога, каза Копп. Трябва да си потърся работа.
Добре, каза тя. Потърси си тогава.
Копп я изгледа, загубил ума и дума. С каква лекота тя ме заряза тук. И най-вече: Тя излезе по същия начин, по същия начин, както на предишния ден: със същите дрехи, със същото темпо. Ако някой е съвършено различен в два последователни дни. И ако той е  изцяло същият. И в двата случая с право чувстваш, че нещо не е наред.
Копп замина за града, после обаче просто си седеше като парализиран пред компютъра, дни наред, без дори да си мръдне пръста да започне да проверява обявите за работа. Когато започна да не може да издържа вече така, той купи месо и се качи отново в гората при Флора. Това продължи със седмици. Копп носеше месо и го печеше, Флора ядеше заедно с него или не ядеше, лягаха си в леглото, правеха или не правеха секс, по-скоро не правеха. По-рано го правехме по-често. Съжалявам. Тя отиваше в гората, Копп отиваше или не отиваше с нея – и в двата случая той се грижеше за нея. Той заминаваше отново в града, не успяваше да направи нищо, връщаше се пак при Флора в гората.
Какво ще стане сега?, питаше Дариус Копп.
Октомври беше настъпил отдавна. Междувременно се беше стигнало дотам, да носи повече храна, отколкото беше необходима за времето, в което оставаше. Той я запасяваше с продукти, а тя ползваше съвсем малко от тях, никога толкова, колкото е необходимо за един възрастен човек.
Какво ядеш всъщност, когато аз не съм тук?
Когато ти не си тук, ми стига това, което намеря.
Полeта с прибрана реколта, крайпътни дървета, храстчета с дребни горски плодове. Разбирам, че за известно време това е напълно забавно. Ние играехме на „съврайвър” и сладки спомени. Но това тук не е същото и то не защото ти не си вече на 18 и защото не е лято. Не ме интересува дали ,реколтата от гъби е добра тази година или не. Все някога ще стане прекалено студено за всичко.
Тя, все едно не го беше чула. Когато той стигна до малко езеро върху едно високо плато, веднага заваля дъжд. Копп се сгуши в сянката на една скала, стана мокър и започна да наблюдава как дъждът пада в езерото. Студ. Дариус Копп треперещ в сянката на една скала в планините на Тракия. От другата страна на езерото, зад дъжда – един дървен заслон. Прозорците са затворени, но натрупаните на купчина дърва за огрев издават, че не е изоставена. Да живееш сам в хижи. Да си осигуряваш вода, огън, хранителни продукти. Няма такъв човек, който да е щастлив от това. Напротив. Лицата им придобиват измъчен вид. Това е заблуда. Винаги съм го казвал. Заблуда. Но съм задължен по закон, да покажа подкрепа на моята жена, която не желае да слезе от гората. Мъжът, който в продължение на 10 години кара хранителни продукти на жена си в гората. Или в продължение на 33 години. 40. Най-късно след 40 години вероятно ще съм мъртъв. Не мога да си го представя.  За външните, разбирай незнаещите, всичко си е в нормалните граници, но ти чувстваш, че е започнало състезание.  Задава се нещо. От сега нататък трябва да действаш по-бързо.
Да опиташ нещо различно от досегашното. Да идваш по-рядко. Да изчакаш да мине една седмица, без да си казал точно кога ще се върнеш.