page contents Книжен Ъгъл: „Богините на Житкова“ на Катерина Тучкова - женската магия срещу ДС
Предоставено от Blogger.

„Богините на Житкова“ на Катерина Тучкова - женската магия срещу ДС

25.10.15

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и   човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил   подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

Сред висините на Белите Карпати, далеч от съвременния начин на живот, някои жени са съхранили загубени познания и интуиция. В продължение на векове, това знание се предава от поколение на поколение. Те са известни като „богини“, защото са отдадени на Бога и се молят милост и спасение. Но ако богините виждат бъдещето, защо не са спасили своето собствено?

Дора Идесова е последната богиня. Тя е склонна да се примири с остарелия начин на живот и да разчита в капките на восъка бъдещето на онези, които идват при нея, като е правила леля ѝ. Но всичко се променя и съдбата й се преобръща след като се сблъсква с една голяма лъжа. Оказва се, че всички случки и събития в живота й, които тя винаги е считала нещастно стечение на обстоятелствата – изпращането ѝ в-интернат, например, - са част от внимателно обмислен план.

В края на 1990 г. в архивите на Министерството на вътрешните работи един файл очаква да бъде открит – едно досие, изготвено от поделенията на ДС за врага на държавата – собствената й леля. Без да може да повярва, Дора разплита подробности за неизвестни досега съдби, както в собственото си семейството, така и в семействата на други богини...


Представлявали ли са богините опасност за скептични посетители? Били ли са истинска идеологическа заплаха за обществото в годините на тоталитаризма? Или ликвидирането на последните остатъци от езичеството са дело на всеобщата човешка завист и злоба?

Романът на Катерина Тучкова е очарователна история за женската душа, магията и част от нашата скрита обща източноевропейска история. Катерина Тучкова е родена през 1980 г. Придобива голямата си популярност с „Богините на Житкова“, станала  бестселър в Чехия – с вече над 60 000 тираж.
Оформлението на поредицата е дело на Дамян Дамянов, анимационните филми   към всяка книга са по сценарий и режисура на Райна Атанасова.Следва  откъс от романа.

Сурмена

Дора дълго време мислеше, че от тази случка са започнали всичките ѝ страдания. Само че те изобщо не бяха започнали тогава, в мига, когато стояха на вратата на къщата в Копървазката махала и се взираха в телата на родителите й. Дора не беше глупава и четеше по развълнуваните лица на съселяните си, че историята е започнала някога, отдавна, където нейната къса памет изобщо не можеше да проникне. Не я заблудиха опечалените им физиономии и приказки като: „Божичко, такова нещастие!“, или: „Как можа да се случи точно на вас!?“ Да, не можеха да я измамят, защото и тя беше част от цялото, дишаше с тях, радваше се и страдаше с тях. Колкото и да се стараеха, накрая все пак стигна и до нея онова, което се шушукаше зад гърба ѝ – че станалото е било съвсем закономерно, предопределено. Рано или късно е щяло да се случи, може би не точно така, но пак трагично. Защото и майка ѝ беше богиня, а съдбата на никоя богиня не е лека.
От друга страна, Дора проумя, че станалото очевидно бе прекрачване на всички възможни граници, когато веднъж дочу, че от секира не е загинала нито една жена, обладателка на тайната на богуването, вече повече от триста години.
Защо тогава точно нейната майка, питаше се безспир, но не намираше отговор. Никой не искаше да говори за това. Колкото пъти отвореше дума, всеки се отвръщаше ужасен, сякаш тя богохулстваше над свети мощи. Мълчеше и Сурмена.
Така че на Дора не ѝ оставаше нищо друго, освен да стъпче станалото дълбоко в себе си. Узря за това в рамките на няколко месеца и захлопна вратата зад трагедията, решена повече никога, никога да не се връща към нея. Да не се вълнува кога е започнало всичко и до какво ще доведе.
Освен това беше много заета. Трябваше да се учи да бъде анджел и под напора на новите, вълнуващи събития мъката ѝ бавно и постепенно  напускаше. Тя – анджел!
Преди само бе чувала за тях. За добрите ангели, които отвеждаха нуждаещите се при богините, и тяхното също не се губеше. Но никога не бе срещала някой от тях, макар толкова пъти да се бе навъртала нарочно по склоновете, откъдето виждаше двора на Сурмена, на Ирма или на Катержина Ходуликова.
– Покажи ми твоя анджел, лельо! Кой е? – любопитстваше всеки път, когато отиваше с майка си там. Сурмена се правеше, че никога не е чувала за никакви анджели, а майка ѝ Ирена се смееше.
– И аз съм богиня, виждала ли си анджел край мен? – питаше тя.
Но майка ѝ беше различна богиня, една такава особена. Тя всъщност много не богуваше. Затова и ангелите не водеха никого при нея.
И ето че сега тайната се разпука, самичка, отвори се като презряла шушулка и отведнъж предложи на Дора всичките си плодове - тя не само разбра кои са ангелите на богините, а стана един от тях.
Светът се промени из основи. Изчезнаха яко дим дългите следобеди, неразличими един от друг, миговете, натежали от скука, в които животът се разпълзяваше като мастилено петно върху попивателна, губеше контурите си. Откакто стана ангел, тя никога вече не седеше безмълвно и неподвижно с часове на прага на усамотената къща. Времето ѝ стана част от времето на много хора, сред които тя заемаше важна роля. Изпълняваше тази роля гордо и със съзнанието за отговорност към тайнствената традиция, идваща от едни тъй стари времена, че никой от Житкова, нито от Копанице, не можеше дори да си ги представи. Всеки само кимаше със страхопочитание: “Богуването е много древно, анджелите са тук от памтивека.“
От памтивека, откакто свят светува. Дора добре знаеше това, но имаше и нещо, за което не подозираше, преди сама да стане ангел: че богините и тяхната дарба са голяма рядкост. Че другаде ги няма. Като малка тя дори си мислеше, че да си богиня е една от формите на човешкото съществуване. Един вид, жените се делят на лелички от пощата или кооперацията, на краварки и доячки от ТКЗС-то, и на такива, които си изкарват хляба като богини. Да си богиня ѝ се струваше съвсем нормална професия, като всяка друга. И през ум не ѝ минаваше, че на други места може да не е така.
Едва когато стана ангел и видя от колко далеч идват хора при богините за съвет или лечение, осъзна колко уникални са тези жени. И започна да анджелува още по-въодушевено, като спазваше стриктно всичко, на което Сурмена я обучаваше.
„Като дойде автобусът, бъди някъде около спирката, старай се да си незабележима, не прави нищо, чакай някой да те заговори. Ако те попита как се стига при богините, ти го попитай толкова ли е глупав наистина, че да вярва в богини. Изчакай да видиш какво ще ти отговори. Ако се смути и притесни, доведи ми го. Ако е много самонадеян, по-добре се махни оттам, от такъв няма да видим добро. Внимавай, ако са двама. Помни, че хората идват тук заради мъка, с която се борят сами и не искат никой друг да узнава за нея“, повтаряше често настойницата й.
Дора запомни добре тези напътствия. Внимателно оглеждаше хората, изплюти от последния автобус от Хавличкув Брод, и като видеше някой непознат да се оглежда неуверено, заставаше в полезрението му и изчакваше да я попита: „Момиченце, извинявай, знаеш ли къде е къщата на богинята?“
Хората бяха най-различни, обикновени и особени, почти винаги сами и угрижени, но понякога се срещаха и двойки, за каквито Сурмена я беше предупредила. Най-често двойките бяха мъж и жена, и двамата млади и здрави, по нищо не личеше да имат някакви грижи – Дора определено не би казала за тях, че се нуждаят от помощта на богиня. И до днес помнеше една такава двойка, срещна ги още в началото на своето анджелуване.
Двойката остана да стои на спирката дълго след отпътуването на автобуса, точно както правеха другоселците, когато си бяха наумили да издирят някоя от богините, а не знаеха пътя до къщата й. Дора ги поогледа известно време – жената в туристически дрехи, странни за делничен ден, която изправяше рязко гръб при всяко заговаряне изкосо от страна на придружаващия я мъж, и самия мъж, с шапка и дълъг шлифер, който се държеше, сякаш няма нищо общо със спътницата си. На Дора ѝ се видяха подозрителни и реши да изчезне, но преди да успее да се обърне с гръб, мярна как мъжът кимна към жената и тя тръгна право към нея.
– Момиченце, извинявай, знаеш ли къде е къщата на богинята? – подвикна ѝ жената подмилкващо.
Дора запристъпя мълчаливо, но накрая кимна колебливо и посочи планинския връх Кикуле.
– Чак там, горе, в гората. Има синя табела, тръгвате, накъдето сочи, и ще видите една самотна къща, богинята живее в нея.
Жената горещо ѝ благодари, извади от джоба си една крона и я пъхна в стиснатата ѝ длан. После се обърна и се отправи пъргаво в указаната посока. Мъжът я последва на разстояние няколко метра. Дора не свали очи от тях, докато не се скриха в завоя на пътя, водещ към подножието на дивата карпатска планина.
И днес все още ѝ беше интересно дали тези двамата бяха пренощували в заслона насред дълбоката гора, където не проникваше нищо, само една единствена пътека със синя табела, която водеше от Хрозенек към побития кръст, а след него се губеше, или бяха успели да се върнат в селото. Така или иначе последният автобус за Брод заминаваше в 16.15 и със сигурност е нямало как да го хванат.
Но не всички другоселци бяха толкова подозрителни. Напротив, повечето от тях наистина се нуждаеха от знанията и дарбата на Сурмена. С времето Дора се научи да ги разпознава от пръв поглед. Навъсена възрастна дама с пазарска чанта обикновено идваше да пита за децата си. Младо момиче, смутено тъпчещо до табелата с разписанието, сто на сто искаше да чуе нещо за любов. Често идваха и хора, болни на вид. Дора обичаше да ги води при Сурмена, защото знаеше, че тя ще им помогне и че лицата им скоро ще просияят от нещо особено, от надежда.

Вече е на спирката, където един човек я е помолил да го заведе при богинята, тя го хваща за ръка и го повежда нагоре, покрай гробището, махалата Черна, през гората чак до кръстопътя, откъдето вече могат да видят къщурката на Сурмена в Бедова. И през цялото това време анджелува, точно както я е научила възрастната жена.
– Дълго ли пътувахте? – подпитва Дора.
При това по изражението ѝ човек би казал, че пита просто ей така, колкото да завърже разговор.
– Сигурно сте уморен от пътя? Сурмена ще ви свари чай от живовляк, той ще ви ободри! Тъжен и се виждате. Мъчи ли ви нещо? Телесна болка ли? Или душевна?
Дори не може да преброи колко пъти са упражнявали това със Сурмена – набора от умни въпроси, как да ги разпредели във времето, небрежното им подхвърляне. Уж съвсем непринудено по дългия път към горните житковски махали Дора си приказваше с хората. Колкото по-високо се изкачваха, токова по-сърдечни и искрени ставаха те, дълго потисканите грижи извираха от тях, понякога едва-едва, но друг път стремително, със съзнанието, че много скоро ще получат утеха, ще друснат грамадния камък на терзанието си на прага на хижата, в краката на жената, която, разправят, лекувала всяка болка. И затова, докато крачеха нагоре, доверяваха на Дора, непознатото дете, което след малко щеше да изчезне от живота им, какво ги мъчи. В края на пътя, там, където пътеката се разклоняваше към две махали, Копървази и Бедова и където се сбогуваха, Дора вече знаеше всичко за тях. Е, а после бяха достатъчни десетте минути тя да претича през горичката, да влезе отзад в къщичката на Сурмена, преди посетителят да е стигнал по обиколния път, и да ѝ каже всичко узнато.
– Влизайте, влизайте – канеше Сурмена човека още преди да е отворил портичката в оградата, – влизайте и не се бойте, аз ще ви излекувам от болките в гърба и ще ви помогна за изгубените пари. Ама и вие хич не внимавате, нали? Нищо, де, не може да е чак толкова зле, все ще измислим как да оправим нещата!
Нямаше нито един посетител, който да не изпадне в религиозно страхопочитание пред жената, способна да „види“ всичките му терзания, без той да е казал и дума. Така че хората покорно влизаха вътре, в тъмната стая, където времето бе спряло някъде в средата на миналия век и където Сурмена бързо слагаше на котлона паничка за топене на восък, а на масата – купа с хладка вода.
– Точно с това им помагаме най-добре – смееше се след тръгването им добросърдечно Сурмена на въпроса на Дора дали не мамят хората. – Щом са се решили да дойдат чак тук, при една непозната стара жена, за която вярват от кой знае какви хорски приказки, че може да им помогне, сигурно са в голяма каша. Може аз да съм последната им надежда. Докато идват насам, се страхуват, гризат ги съмнения, обаче надеждата ги води. Ще ти кажа нещо. Повечето от тях ги болят душите, а не телата. На такива хора се помага по-добре, когато спрат да се терзаят от излишния въпрос дали имам, или нямам дарбата да им помогна… Знаеш ли как им олеква, когато още от прага повярват, че имам особена дарба? И колко неща успяваме да избегнем с онези, дето се въздържат да си кажат мъката пред мен? Казват, че вярата лекува. Те вярват, че ще им помогна, и наистина получават помощ. Сега разбираш ли? Не е измама, а умна помощ.
Дора кимна.
– Ако се разбере как го правим, помощта няма да действа. Разбираш ли?
Дора пак кимна.
– И най-важното. Старай се колкото се може по-бързо да забравиш всичко, което ти казват хората. Прави го заради себе си, защото иначе тяхната мъка ще почне да измъчва и теб. Обещай ми!
И Дора ѝ обеща, защото по онова време не би отказала нищо, абсолютно нищо, на Сурмена.