page contents Книжен Ъгъл: От писател в сянка до „Златния кинжал“ - Майкъл Роуботъм с „На живот и смърт“
Предоставено от Blogger.

От писател в сянка до „Златния кинжал“ - Майкъл Роуботъм с „На живот и смърт“

20.10.15

Да избягаш от затвора ден преди края на присъдата...

Майкъл Роуботъм (1960) започва като писател в сянка литературната си кариера. Стои зад автобиографиите на певиците Гери Халиуел и Лулу и шоумена Ролф Харис преди да публикува  11 романа от 2004 г. насам. Романът му „На живот и смърт“ (Софтпрес) печели голямата награда Gold Dagger за най-добър криминален роман на Великобритания за 2015 г.. Роуботъм побеждава в конкуренцията на финалисти като Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг) с „Копринената буба“ и Стивън Кинг с „Мистър Мерцедес“. „Това е спиращ дъха разказ за отказа на един човек да се предаде; история за бягство от затвора, но и за любов. А най-важното е, че този роман е книгата, която съм роден да напиша“, казва Роуботъм за романа си. Следва откъс  в превод на Цветомира Панчева.

По вратата блъска пазач. Мос се изправя на крака и застава с лице към стената. Отново го оковават и го водят на душовете, а после в зоната за свиждания – не в главния участък за посетители, а в малка стая за разпити, която обикновено се ползва от адвокати за срещи с клиентите им.
Психиатърът на затвора, госпожица Хелър, чака пред стаята. Затворниците я наричат госпожица Притикин, защото е единствената жена тук, която тежи по-малко от 90 килограма. Мос сяда и я чака да каже нещо.
– Аз ли трябва да започна разговора? – пита.
– Не си тук за среща с мен – отвръща жената.
– Така ли?
– Човек от ФБР иска да говори с нас.
– За какво?
– Оуди Палмър.

Госпожица Хелър винаги е напомняла на Мос за една логопедка, която му даваше уроци по дикция, когато започна гимназия, тъй като не можеше да казва „р“ и „т“. Tерапевтката беше на двайсет и няколко години и пъхаше пръстите си в устата му, за да му покаже къде да сложи езика си, когато казва определени думи. Един ден Мос получи ерекция, но логопедката не се ядоса. Усмихна му се срамежливо и избърса пръстите си с хартиена салфетка.
Вратата се отваря и от нея излиза социалната работничка, кима на госпожица Хелър, която е следваща по ред. Мос чака с широко разкрачени крака и затворени очи, подпрял глава на стената. Затворниците са експерти по убиването на време, защото остаряват в кучешки години. Могат да четат едни и същи списания и книги отново и отново; да гледат едни и същи филми; да провеждат едни и същи разговори и да разказват едни и същи вицове, за да направят така, че месеците и годините да изчезнат.
Мисли си за Оуди и се опитва да си го представи как се наслаждава на свободата, как спи с холивудска актриса или мята празни бутилки от шампанско през борда на яхта. Знае, че е малко вероятно, но заради въображаемите картини неусетно извива края на устните си в усмивка. След като Оуди оцеля в „двубоя за титлата“, започна да сяда с Мос на хранене. Рядко говореха, докато ядяха, а после разменяха по-скоро общи приказки и наблюдения, отколкото размишления за живота. Оуди все още беше мишена, защото беше млад и здрав, а парите гнетяха ума на мъжете. Беше само въпрос на време, преди друг да се опита да го пречупи. Затворник на име Рой Фишър, който наричаше себе си Върколака заради силното окосмяване, което имаше по лицето си, приклещи Оуди пред сектора с душовете и започна да размахва юмруци срещу него. Мос скочи на гърба на Рой и го свали на земята като сърна, омотана в ласо, преди да сложи коляно на врата му.
– Трябват ми парите – каза Рой, като бършеше очи. – Моята Лизи ще загуби къщата, ако не направя нещо.
– Какво общо има това с Оуди? – попита Мос. Рой извади писмо от джоба на ризата си. Мос го даде на Оуди. Лизи бе писала, за да му каже, че банката ще ограничи достъпа до къщата в Сан Антонио и че тя и децата се местят обратно във Фрийпорт, за да живеят с родителите ѝ.
– Няма да мога да ги виждам, ако се преместят във Фрийпорт – прогъгна Рой. – Лизи казва, че не ме обича вече.
– А ти обичаш ли я още? – попита Оуди, който все още дишаше тежко.
– Какво?
– Обичаш ли още Лизи?
– Да.
– Казваш ли ѝ го?
Рой се засегна.
– Да не твърдиш, че съм мекушав?
– Може би ако ѝ го кажеш, ще направи по-сериозен опит да остане.
– И как да го направя?
– Напиши ѝ писмо.
– Не съм добър с думите.
– Аз ще ти помогна, ако искаш.
И така Оуди написа писмото на Рой. Трябва да е било нещо необикновено, защото Лизи не заведе децата във Фрийпорт и се пребори да задържи къщата, а цялото семейство продължи да посещава Рой всяка втора седмица.
Отваря се врата. Пазач рита отзад стола на Мос и му казва да се събуди. Като се изправя на крака, затворникът бавно се тътри в стаята, привел рамене така, че да изглежда по-дребен. По-смирен. Някакво момиче, тийнейджърка, го чака в стаята за интервю. Не момиче, жена с късо подрязана коса и обеци по ушите. Показва му значка.
– Аз съм специален агент Дезире Фърнис. Мос ли да ви наричам, или Джеремая?
Мос не отговаря. Още не може да преодолее шока от размерите ѝ.
– Нещо не е наред ли? – пита жената.
– Да не би някой да те е завъртял в сушилнята? Бих се заклел, че си се свила с около пет размера?
– Не, това е нормалният ми размер.
– Ама ти си толкова ситна!
– Знаеш ли кое му е най-лошото на това, че съм ниска?
Мос поклаща глава.
– Цял ден трябва да гледам задници.
Мос примигва срещу нея. Ухилва се. Сяда.
– Добър лаф.
– Знам много такива.
– Така ли?
– „Уили Уонка се обади и каза, че е време да се прибираш“; „Зън-зън, не чу ли, че вещицата е мъртва?“; „Ти не беше ли във „Властелинът на пръстените“?“; „Ако беше китайка, щяха да
те наричат Мал Ка“...
Мос се тресе от смях на стола си. Оковите му дрънчат.
– Толкова съм ниска, че детският басейн ми е до шия. Трябва ми стълба, за да стигна долния етаж на двуетажно легло. Удрям си главата в земята, когато кихам. Трябва ми засилка, за да седна на тоалетната чиния. И не, не съм роднина на Том Круз. – Жената спира. – Приключихме ли с този въпрос?
Мос бърше очите си.
– Не исках да те засегна, госпожо.
Безразлична към извинението му, Дезире се връща към папката.
– Какво се е случило с лицето ти? – пита го.
– Катастрофирах с колата.
– Забавен си.
– Помага да запазиш чувството си за хумор на такова място.
– Бил си приятел с Оуди Палмър.
Мос не отговаря.
– Защо? – пита тя.
– Какво защо?
– Защо бяхте приятели?
Интересен въпрос и нещо, върху което Мос не е размишлявал. Защо ставаме приятели с когото и да било? Общи интереси. Подобно минало. Химия. Нито едно от тези не се отнасяше за него и Оуди. Нямаха нищо общо, освен че бяха в затвора.
Специалният агент чакаше отговор.
– Той отказа да се предаде.
– Какво имаш предвид?
– Някои мъже изгниват на подобни места. Остаряват, озлобяват се, самоубеждават се, че обществото им е виновно за всичко, а те са просто жертви на кофти детство или злополучни обстоятелства. Прекарват цялото си време да беснеят срещу бог или пък да го търсят. Някои рисуват, пишат поезия или изучават класиците. Други тренират здраво, играят хандбал или пишат писма на момичета, които са ги обичали, преди да захвърлят живота си в калта. Оуди не правеше нищо подобно.
– И какво правеше той?
– Устояваше.
Дезире все още не разбира.
– Вярваш ли в бог, специален агент?
– Възпитана съм като християнка.
– Мислиш ли, че той има план за всеки от нас?
– Не съм сигурна.
– Баща ми не вярваше в бог, но казваше, че има шест ангела: Мъка, Отчаяние, Разочарование, Безнадеждност, Жестокост и Смърт. „Ще срещнеш всеки един от тях, казваше ми, но да се надяваме, че не и по двама наведнъж.“ Оуди Палмър срещна своите ангели по двама наведнъж. Срещна ги и по трима наведнъж. Срещаше ги всеки ден.
– Смяташ, че не е имал късмет?
– Това момче имаше късмет само когато нямаше лош късмет.
Мос навежда глава и прокарва пръсти по скалпа си.
– Оуди Палмър беше ли религиозен? – пита Дезире.
– Никога не съм го чувал да се моли, но провеждаше дълбоки философски дискусии с проповедника на затвора.
– На каква тема?
– Оуди не вярваше, че е уникален или че има определена съдба. И не смяташе, че християните държат монопола над морала. Все казваше, че някои от тях знаят как да приказват, но походката им е повече като на Джон Уейн, отколкото като на Исус. Разбираш ли ме?
– Мисля, че да.
– Така става, когато прекараш две хиляди години в проповядване на Библията, а се опитваш да оправдаеш бомбардировките над хора, въпреки че свещеното писание казва да обичаш ближния си и да обръщаш другата буза.
– Защо избяга той, Мос?
– Искрено ти казвам, че не знам, госпожо.
Затворникът прокарва ръце по лицето си и усеща синините и подутините.
– Места като това са идеална среда за контрабанда и слухове. Всеки тук ще ти каже различна история за Оуди. Ще ти кажат, че е бил застрелян четиринайсет пъти и е оцелял.
– Четиринайсет?
– Така съм чувал. Видях белезите на черепа му. Сигурно е било като да сглобиш Хъмпти Дъмпти.
– А парите?
Мос се усмихва сухо.
– Хората казват, че е подкупил съдията, за да не седне на електрическия стол. Сега ще казват, че е подкупил пазачите, за да го пуснат да избяга. Разпитайте наоколо, всеки знае историята различно. Някои казват, че парите отдавна са похарчени, други – че Оуди Палмър притежава остров на Карибите. Има предположения, че е заровил парите в Източен Тексас, че брат му Карл живее луксозно в Калифорния и е женен за филмова звезда. Затворът е място, пълно с истории, а нищо не пали кръвта така, както цяло състояние в непроследими банкноти. – Мос се накланя напред. Веригата на глезените му издрънчава срещу металните крака на стола. – Знаеш ли какво си мисля аз?
Дезире поклаща глава.
– Оуди Палмър не се интересува от парите. Не мисля, че му пукаше и от факта, че е затворен тук. Другите мъже брояха часовете и дните до освобождаването си, но Оуди се взираше в далечината, сякаш гледаше отвъд океана или наблюдаваше плуващи във въздуха искри от лагерен огън. Можеше да накара стените на килията да изчезнат. – Мос се поколебава. – Ако не бяха сънищата...
– Какви сънища?
– Често лежах на леглото си и го дебнех. Чудех се дали някоя нощ няма да се изпусне къде е скрил парите, но той така и не го направи. Вместо това все го чувах да плаче. Като дете, което се е загубило сред царевицата и ридае за майка си. Преди се чудех какво би накарало голям мъж да плаче. Попитах го, но той не искаше да говори по темата. Не го беше срам, че е плакал. Не се страхуваше от слабостта, която показваше.
Специалният агент гледа в бележника си.
– Двамата сте работили в библиотеката. С какво се занимаваше Оуди там?
– Учеше. Четеше. Подреждаше рафтовете. Образоваше се. Пишеше писма. Подготвяше обжалвания за други хора, но никога за себе си.
– Защо?
– И аз това го питах.
– Какво ти отговори?
– Каза, че е виновен.
– Знаеш ли, че е трябвало да бъде освободен вчера? – пита
Дезире.
– Чух.
– Защо би избягал?
– Мислех си за това.
– И?
– Задаваш грешния въпрос.
– Какво трябва да попитам?
– Повечето мъже тук си мислят, че са корави, но всеки ден им напомнят, че не са. Оуди прекара десет години в опити да остане жив. Почти не минаваше седмица, без пазачите да посетят килията му и да го пребият като мръсно куче. Задаваха му същите въпроси, които ти задаваш. А през деня идваше ред на мексиканската мафия или на тексаския синдикат, или на арийското братство... на всеки тъп страхливец, на когото му се приискаше да тормози Оуди. Тук има и хора с особени, непреодолими импулси, които нямат нищо общо с алчност или власт. Може би са видели нещо в Оуди, което са искали да унищожат – оптимистичния му вид или чувството за вътрешен мир. За боклуци като тях не е достатъчно само да наранят друг човек, те искат да го погълнат, искат да разпорят гърдите му и да изядат сърцето му, докато кръвта потече по лицата им, а зъбите им се оцветят в червено. Каквато и да е била мотивацията, имаше негласен договор за смъртта на Оуди от първия му ден тук. И се удвои преди месец. Душиха го, пребиваха го, рязаха го със стъкло и го гориха, но той никога не показа омраза или слабост.
Мос поглежда нагоре и задържа погледа на Дезире.
– Искаш да знаеш защо е избягал сега, но задаваш грешния въпрос. Би трябвало да питаш защо не го е направил по-рано.