page contents Книжен Ъгъл: 17 ноември 1993: Сладкото футболно пиянство на Парк-де-Пренс
Предоставено от Blogger.

17 ноември 1993: Сладкото футболно пиянство на Парк-де-Пренс

17.11.15

Георги Атанасов

Б.р. - откъс от книгата „Валентин Михов: В играта на живота“, издание на „Сиела“.
По вековна традиция през есента навсякъде във Франция празнуват идването на младото вино, така нареченото „божоле“. Свещеното питие се пуска в употреба точно шест седмици след края на гроздобера, а промоцията му е винаги в третия четвъртък на ноември и се чества като национален празник. Именно в този специален момент се случи едно знаменателно събитие, което задълго вгорчи чашата на французите, а на българите донесе сладко пиянство…
На 16 ноември 1993 г. един чартърен Ту-134 с български символи се приземи на летище „Шарл дьо Гол“. С него пътуваше делегацията на Българския футболен съюз за последния мач от световните квалификации на следващия ден на стадион „Парк де Пренс“. А младото вино се усмихваше обещаващо от всяка втора витрина в Париж под мамещия призив „Le Beaujolais nouveau est arrive!“. Тоест – новото божоле пристигна!

Празникът на виното сякаш бе настъпил специално за българите, дошли за заключителната среща на националите по пътя към Мондиала в САЩ през лятото на следващата година. Ако не друго, поне да прекарат два незабравими дни и още толкова нощи в града на любовта, светлината и насладите. А класирането изглеждаше като призрачна теория, при положение че домакините се нуждаеха само от едно елементарно реми. Пред своя публика и с футболисти от най-висша класа като Кантона и Папен…
Странно, но факт – в чартъра от София се бе настанил наивен на пръв поглед оптимизъм, подхранван от вечната усмивка на младия президент на БФС Валентин Михов. Този човек не бе навършил още 40 години, а това бе направо юношеска възраст за стандартите в бранша. Десетилетия наред ФИФА и УЕФА следваха достолепните традиции на Политбюро в Кремъл и бяха ръководени от шефове между 70 и 80. Подобна бе демографската характеристика и на повечето национални асоциации, така че Михов изглеждаше по-скоро като футболист към края на кариерата си, отколкото като функционер в началото на своя мандат. Това обаче съвсем не изчерпваше холивудската история, стартирала преди три години и нещо и вървяща към своя апогей. Но всичко по реда си, макар и без задължителна хронологична последователност…
На 16 ноември 1993 г. една весела компания от около 150 човека – национален отбор, деятели от футболната централа и нейните регионални органи, клубни президенти, общественици, бизнесмени и журналисти, атакува Париж с приповдигнато настроение и оптимизъм. Времето бе много близо до падането на Берлинската стена и дефицита и по тази причина воаяжът на Запад, и то в Париж, бе истинско приключение. Още повече че Вальо Михов бе осигурил безплатен чартър и много други облекчения за гостите и медиите. Излишно е да се добавя и това, че багажното отделение на самолета бе пълно с българско и шотландско „божоле“, не младо, а отлежало. И сега – назад към началото…
През лятото на 1993 г. изненадващо за президент на БФС бе избран тогавашният шеф на ФК ЦСКА Валентин Михов. За това събитие, оказало съдбовно влияние върху българския футбол, ще стане дума по-нататък, но засега да останем в преддверието на „чудото“ в Париж.
Валентин Михов, който за отрицателно време се превърна от симпатичен непознат в национален фактор като президент на ЦСКА и БФС, завари един проблемен национален отбор, разкъсван от интриги и котерии. Шансовете за класиране на световните финали бяха отчайващо компрометирани след равенството 2:2 срещу Израел в София през май 1993 г. Освен това групата бе дестабилизирана от постоянното напрежение между Христо Стоичков, от една страна, и Наско Сираков, Николай Илиев и играчите на „Левски“, от друга. Антагонизмът между Ицо и Ники например бе предизвикан от конкуренцията за капитанската лента. Слава богу, селекционерът Димитър Пенев намери дипломатичен изход от ситуацията, като върза трикольора на ръката на вратаря Борислав Михайлов, но така или иначе бомбата със закъснител цъкаше в съблекалнята.
Конфликтът допълнително се подгряваше от напрежението на клубна основа между „Герена“ и националния отбор, доминиран по онова време от кадри на „Армията“. Синият кумир Наско Сираков бойкотира представителния тим за мача срещу Австрия във Виена през април 1993 г., както и цялата кампания до края на квалификациите, а Михов и Д. Пенев направиха чудеса от маневри и компромиси, за да успокоят обстановката. А това не бе никак лесно в нажежената обществена и медийна среда.
В навечерието на гостуването във Франция факторите от „Левски“ публично заявиха, че техният отбор ще постигне успехи на международната клубна сцена, докато каузата на националния тим е обречена. Водещите играчи от стадион „Г. Аспарухов“ обаче не искаха да се разминат с шанса си и тихомълком се прибраха под знамената. И все пак мисията изглеждаше невъзможна, въпреки че през октомври 93-та просветна надежда в предпоследната среща от квалификациите срещу Австрия, спечелена с 4:1 в София…
В разговор с Валентин Михов години по-късно Наско Сираков споделя информация от този мач: „Бяхме се разбрали с Димитър Пенев, че двамата с Емо Костадинов ще играем по едно полувреме. Оказа се обаче, че селекционерът не спазва уговорката. Прибрах се в съблекалнята и бях повикан да изляза на терена от помощника Краси Борисов, когато вече бях под душа, десетина-петнайсет минути преди края. Естествено, не се съгласих…“
Сигналите свише обаче изглеждаха многозначителни. Внезапно Франция загуби у дома с 2:3 от Израел, но „петлите“ все така се нуждаеха от само една точица, за да се класират за Мондиала. Ако не срещу евреите, срещу българите…
В навечерието на последния мач в Париж ръководството на БФС взе решение да заведе отбора на лагер в Германия, недалеч от Франкфурт, за да го откъсне от напрежението и хаоса в България. Всичко бе наред, ако не се брои дребната подробност, че неколцина от избраниците на Димитър Пенев се оказаха „нелегални“ в сърцето на шенгенска Европа. Играещите в чужбина Любослав Пенев, Емил Костадинов, Петьо Александров нямаха френски визи в българските си паспорти, а не ги бяха изпратили в София за съответната процедура в посолството.
Слава богу, френските гранични служители ги познаха и ги пуснаха на добра воля. За благоприятната развръзка в онзи момент изключителна помощ оказаха играещият в „Мюлуз“ Георги Георгиев-Гецата и международникът на БФС Христо Йосифов. Сега случката може би изглежда като невинна закачка, по преди две десетилетия си беше международна драма с неясни рискове.
Ерата „Михов“ в БФС бе започнала преди стотина дни, но вече имаше разлика. На мястото на предишните ръководители от класически номенклатурен тип бе дошъл човек от друга кръвна група. Може би поради личната си ДНК, а и с школата на „Кореком“, но Вальо светкавично внедри нов стил на общуване във футбола. Най-напред като президент на ЦСКА, а после и в БФС.
Най-драстична бе промяната в отношението към медиите. От дежурни врагове, държани възможно по-далеч от „кухнята“, журналистите се превърнаха в приятели и партньори на централата. Особено интересен бе подходът на Михов към „сините“ пера и микрофони, които бяха спечелени за общото дело въпреки „червения“ произход на президента и неизбежните клубни предубеждения.
И така на 16 ноември 93-та над 70 български журналисти от централни и регионални издания и ефири кацнаха в Париж в състава на най-големия медиен десант в историята на България. Подобно представителство не е имало нито при Тодор Живков, нито в новите времена! И то при положение, че бяхме тръгнали да гоним дивото срещу тима на Франция, доволен и на една точка.
Футболната делегация се докосна по нов начин до Европа. Отборът и официалните лица бяха настанени в бляскавия хотел „Трианон палас“, в непосредствена близост до двореца „Версай“ и неговите паркове. Финансовият пул, сформиран от Михов в БФС, включващ „Агробизнесбанк“ на Христо Данов и Христо Александров плюс още крупни банкери и бизнесмени като Ивайло Мутафчиев, Пеньо Хаджиев, Емил Кюлев, Георги Найденов, Олег Недялков и др., се стремеше да създаде имидж и самочувствие на отбора според най-високите европейски стандарти.
В деня преди мача и на самия 17 ноември времето беше неприятно, с характерния за късната атлантическа есен пронизващ студ. Въпреки това бяло-зелено-червеният трибагреник беше превзел френската столица – от Триумфалната арка, през Айфеловата кула до Лувъра и „Нотр Дам“. Никога досега за мач на националите зад граница не бяха пътували толкова много сънародници. Точна цифра не е известна, но след победния гол на Емил Костадинов в трагичната тишина на „Парк де Пренс“ изведнъж избухна взрив от неудържимо ликуване…
В онзи момент Париж бе притегателна точка не само за туристическите групи, тръгнали от родината, но и за много нашенци от първите вълни на трудовата емиграция след 10 ноември 1989 г. На стадиона край Булонския лес и тенис комплекса „Ролан Гарос“ се събраха българи от Западна Европа, Великобритания и дори Скандинавия. Вероятно някаква колективна енергия бе завладяла тези хора, за да повярват в имагинерната мечта за победа над домакините. А крилатият рефрен на Николай Колев-Мичмана – „Господ е българин“, два часа по-късно внесе привкус на мистика в цялото неправдоподобно приключение.
А безпомощната понякога пред силата на съдбата спортна логика не ни обещаваше много надежди. Селекционерът на Франция Жерар Улие разчиташе на световни звезди от ранга на Кантона, Папен, Блан, Десаи, Дешан, Созе, Жинола… някои от които само преди пет месеца бяха спечелили турнира на европейските шампиони с екипа на „Марсилия“.
Срещу този респектиращ съперник Димитър Пенев противопостави Борислав Михайлов, Емил Кременлиев, Петър Хубчев, Трифон Иванов, Цанко Цветанов, Златко Янков, Красимир Балъков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Христо Стоичков, Любослав Пенев. Независимо от възможностите на модерните технологии за възпроизвеждане на картина и звук с 22-годишна давност не е излишно да си припомним накратко какво се случи в Париж на 17 ноември 93-та…
Лошото момче на френския, а по-късно и на английския футбол Ерик Кантона ни попари след половин час игра, но след пет минути Емил Костадинов изравни с глава след корнер, изпълнен от Красимир Балъков. Второто полувреме премина в двустранно надлъгване, за да стигнем до последните 15 секунди на редовното време, когато Господ се оказа българин…
Миг преди да изтече 90-ата минута при резултат 1:1, който пращаше Франция на световното в Щатите, шотландският рефер Мотрам отсъди пряк свободен удар в полза на домакините. Топката беше заложена в ъгъла на терена, почти до флагчето вляво от Боби Михайлов. И тогава по някаква космическа приумица на Фортуна местният ас Давид Жинола ни направи кралски подарък. Вместо да ритне топката в аут или в трибуните, за да спечели време, той я изпрати през цялата ширина на нашата половина към десния фланг. Там се оказа защитникът Кременлиев, който подаде към Балъков. Полузащитникът намери Любо Пенев, а централният нападател осъществи гениален пас от 50 метра в дълбочина към вече набралия скорост Костадинов. Двамата съотборници от юношеския тим на ЦСКА интуитивно разиграха едно от патентованите си изпълнения, а Емил се превърна в екзекутор на „петлите“ и национален герой.
Оттук нататък българската група на трибуните на „Парк де Пренс“ изгуби очертания, разсъдък, представа за място и време. Когато се осъзнахме, се намерихме в залата за пресконференции, където Вальо Михов летеше във въздуха, хвърлян от обезумелите родни журналисти. По-нататък се появиха селекционерите Жерар Улие и Димитър Пенев, и двамата смъртно бледи, с пресъхнали от напрежение гърла. Никой не слушаше дежурните слова, защото навън бе Париж със своето сладко-горчиво божоле…
По онова време „онлайн“ все още бе чужда дума, но въпреки това свидетелите на „чудото“ на секундата разбраха какво се случва в България. Като репетиция за лудото лято на следващата 1994-та. А 15-те безкрайни секунди от 89:44 до 89:59 минута на мача, когато Костадинов разстреля клетия Бернар Лама, промениха по някакъв начин всички участници във филмовия съспенс.
Първият поздрав е от известния политик, дипломат и любител на футбола Виктор Вълков, който светкавично ретранслира до Вальо Михов всенародното ликуване.
Димитър Пенев и неговите футболисти получиха доживотен статут на всенародни любимци, а вече повече от две десетилетия Жинола и Улие са обект на неприязън и подигравки в своята родина. Следващите пет години се превърнаха в златната ера на българския национален отбор, приключила по ирония на съдбата не другаде, а във Франция по време на Мондиала през 1998 г. А „петлите“ осмислиха по най-добрия начин сполетялото ги Ватерло, като реформираха качествено футбола си, за да стигнат до световната и европейската титла до края на XX век. За една петилетка болката и триумфът си размениха местата, а ние все още тичаме след сянката на златното поколение и треньора на века…
В столицата на Наполеон Вальо Михов приземи щастливата си звезда и я превърна в своя визитка. В играта, наречена живот, зарът на Фортуна е изменчив като женско сърце, но въпреки всичко съществува паранормална предопределеност, наричана от някои карма. При разчитането на това тайнство тогавашният футболен президент бе припознат за човек на успеха. С каквото и да се захване! Малцина обаче си даваха сметка, че „чудото“ в Париж бе станало реалност и благодарение на наивния и безпочвен на пръв поглед Михов оптимизъм, заразил и заредил с магическа вяра отписания до неотдавна национален отбор.
Още в съблекалнята след мача на „Парк де Пренс“ бе обявена специална премия за националите по 50 000 долара на човек, която малко по-късно ще се окаже бомба със закъснител и ще изправи на нокти цялата нация. Засега обаче оставаме в ледената парижка вечер на 17 срещу 18 ноември 93-та. Някъде след полунощ отборът, ръководството, официалните гости и журналистите се събраха в една от кристалните зали на „Трианон палас“, където БФС даде пищна вечеря. Като за победители. А осемте блок-маси с шампанско в средата бяха поръчани от Вальо Михов още от предната вечер…
Сред присъстващите бе и прочутият бразилски футболист Ромарио, по онова време съотборник на Стоичков в „Барса“, който се намираше във френската столица за операция на окото. Там бе и португалският мениджър Рибейро, един от първите посредници при масовия български футболен експорт в началото на 90-те години. Той май бе женен за французойка, живееше в Париж и се навърташе около Мингея, импресариото на Стоичков.
Безумното ликуване сля нощта с деня, а на следващата сутрин чартърът отлетя към София, натоварен с апокалиптичните емоции, събрани в 15 секунди от 90-ата минута на един мач и продължаващи повече от 20 години. В онзи момент едва ли някой е предполагал на какви изпитания ще бъде подложено безоблачното на пръв поглед щастие, заляло България с прилива на новото божоле…
На границата на политическите промени в началото на 90-те години страната преживяваше тежка социална криза, изострена от партийни и междуличностни конфликти. И точно в онзи драматичен момент триумфът в Париж остави на заден план болките и омразата и обедини нацията, излязла по улици и площади в нощта на 17 срещу 18 ноември 1993 г. За съжаление усещането за общност продължи твърде кратко – докато на сцената бяха героите от „Парк де Пренс“ и САЩ’94.