От Париж с любов в новия роман на Ромен Пуертолас

Провиданс Дюпоа е парижка пощальонка без никакви амбиции в живота, освен да подобри бащината си рецепта за майонеза - в новия роман на Ромен Пуертолас „Момиченцето, което погълна облак колкото Айфеловата кула“ (Обсидиан). Докато е на екскурзия в Мароко, тя влиза по спешност в болница. На съседното легло лежи седемгодишната Захра, прикована от тежка болест.

Любознателното момиченце няма родители и става смисълът на живота за Провиданс. След дълга битка за осиновяване французойката вече може да доведе Захра за трансплантация в Париж. Но в този ден всички полети са отменени заради облак от вулканична пепел. Младата пощальонка обаче трябва да стигне до Маракеш на всяка цена!

По време на емоционалното си приключение тя среща сенегалски магьосник и тибетски монаси, Обама, Путин и Меркел, а също и един влюбен в нея авиодиспечер, който разказва вълнуващата й история.

Ромен Пуертолас е автор на световния бестселър „Невероятното пътешествие на факира,  който се заклещи в гардероб на ИКЕА“,  издаден в 36 страни. Носител на наградата „Жул Верн“. Следва откъс в превод на Владимир Атанасов.

Първите думи, които старият фризьор произнесе, щом влязох в салона му, представляваха кратка и отсечена заповед, достойна за нацистки офицер. Или за стар фризьор.

– На стола!

Подчиних се покорно, преди да ме е заставил с ножиците в ръката си.

После той започна своя танц, кръжейки около мен, без изобщо да се поинтересува от прическата, с която исках да изляза, или най-малкото от прическата, с която в никакъв случай не исках да изляза от салона му.

Дали някога си бе имал работа с непокорни афро кичури – на някой метис, да речем? Впрочем едва ли щеше да остане разочарован от мен.

– Искате ли да ви разкажа една невероятна история? – попитах аз, за да разчупя леда и да създам по-дружелюбен климат.

– Казвайте, стига да спрете да си въртите главата.

Иначе, току-виж, съм ви отрязал някое ухо.

Прецених това „казвайте“ като голяма крачка в правилната посока, като покана за диалог, за социален мир и хармония между две човешки същества, и едновременно, в името на все същия дух на братство и разбирателство, се опитах да забравя по най-бързия начин заплахата от ампутация на мой слухов орган.

– Добре! Ето значи... Един ден моят пощальон, който всъщност е жена, една много очарователна жена впрочем, се появи в контролната кула, където работя, и ми каза:

„Господин Джаджа (това ми е името), трябва на всяка цена да ми дадете разрешение за излитане. Знам, че искането ми може да ви се стори необичайно, но такова е положението. Не си задавайте прекалено много въпроси. Аз се отказах да питам за каквото и да е, откакто започна цялата тази история. Просто ми дайте разрешение за излитане от вашето летище. Много ви моля!“ Сама по себе си молбата ѝ не ми се стори чак толкова необичайна. Често ме посещаваха частни лица, разорени от съседните авиационни школи, които държаха да вземат още летателни часове за своя сметка. Единствената ми изненада произлизаше от това, че тя никога преди не ми бе споменавала за страстта си към летенето. Вярно, че не ни се беше случвало често да си приказваме и дори да се засичаме, защото аз редувам дневни и нощни смени, но все пак... Контактите ни се ограничаваха до това да ми донесе пощата у дома със старото си жълто рено четворка. Дотогава никога не се беше появявала на работното ми място. А жалко, защото беше мацка и половина!

„Ако в нормални условия ми бяхте отправили такава молба, госпожице – казах ѝ, – щях да ви упътя към Службата за планиране на полетите. Проблемът обаче е, че днес въздушният трафик е адски объркан заради този проклет облак от вулканична пепел и няма да можем да осъществим никакви частни полети. Съжалявам.“ Виждайки разстроеното ѝ личице (а тя имаше много прелестно разстроено личице, което разстройваше сърдечния ми ритъм), аз се направих на заинтригуван от нейния случай.

„И какво пилотирате? „Чесна“? „Пайпър“?“ Тя дълго се колеба. Личеше си, че е смутена и моят въпрос я притеснява.

„Молбата ми към вас е необичайна точно в това отношение. Аз си летя съвсем сама.“ „Да, разбрах, че летите без инструктор.“ „Не, не, съвсем сама, искам да кажа, без летателен апарат, просто така.“ Тя вдигна ръце над главата си и се завъртя около себе си като балерина. Впрочем казах ли ви, че беше само по бански?

– Пропуснахте да споменете тази дребна подробност – отвърна фризьорът, съсредоточен в битката с моята афро прическа. – Вече бях започнал да си мисля, че живот си живеете в контрола на въздушния трафик, ама чак такова нещо не ми е минавало през ума!

Старецът не беше далеч от истината. Като авиодиспечер на летище „Орли“ нямаше от какво толкова да се оплаквам, честно казано. Макар че това не пречеше на мен и моите колеги да спретваме от време на време по някоя внезапна стачка. Просто за да не ни забравят хората по празниците.

– Така си беше – подех отново аз, – тя носеше бански от две части на цветчета. Много красива жена. Каза ми:

„Не искам да обърквам трафика, господин авиодиспечер, искам просто да ме разглеждате като допълнителен самолет. Пък и няма да летя толкова високо, че облакът пепел да ми влияе. Ако трябва да платя летищна такса, няма никакъв проблем, ето.“ И тя ми подаде банкнота от петдесет евро, която извади не знам откъде. Във всеки случай не от голямата пощальонска чанта, защото не виждах да я носи през рамо. Така и не можех да схвана за какво става дума.

Не проумявах нищо от нейната история, но видът ѝ подсказваше, че е изпълнена с решимост. Да не би да искаше да ми каже, че наистина може да си лети ей така? Като Супермен или Мери Попинз? В продължение на няколко секунди си мислех, че моят пощальон, пардон, моята пощальонка се е побъркала.

– Ако трябва да го кажа с две думи, вашият пощальон, който всъщност е пощальонка, нахлува един прекрасен ден във вашата контролна кула по бански, макар че най-близкият плаж е на стотици километри, и иска от вас разрешение да излети от вашето летище, пляскайки с ръце като кокошка?

– Много точно го казвате, да.

– И като си представя, че моят ми носи само сметки... – въздъхна мъжът, докато изтриваше гребена в престилката си, преди да заоре с него в моето непроходимо стърнище.

В другата му ръка ножиците кръцкаха неспирно и звучаха като кучешки нокти върху паркет или хамстерски нокти във въртящо се колело. От изражението му си личеше, че няма да повярва и на една дума от онова, което се канех да му разкажа. Но не можех да му се сърдя.

– И тъй, как постъпихте? – попита ме той, несъмнено за да види докъде може да стигне развинтеното ми въображение.

– А вие какво бихте направили на мое място?

– Не знам, да не би да работя в авиацията? А и не съм свикнал да общувам с нахлуващи в салона ми полуголи красавици.

– Ами почувствах се много смутен – казах аз, подминавайки шегичките на стария мърморко.

– Аз пък си мислех, че нищо не може да смути един авиодиспечер в кулата за въздушен контрол! – продължи с язвителността си той. – Нали точно за това ви плащат?

– Подобна оценка е малко пресилена. Все пак не сме машини! С една дума, тя ме погледна като кукла с порцеланови очи и изрече: „Казвам се Провиданс, Провиданс Дюпоа“. След което зачака думите ѝ да окажат очаквания ефект върху мен. Човек би си помислил, че е изстреляла последния си патрон. Струва ми се, че ми каза името си, за да престана да се отнасям към нея като към обикновена пощальонка. Бях толкова объркан, че за няколко секунди имах чувството, че тя е... нали разбирате, момиче, с което някога може би съм пофлиртувал, но сега не съм разпознал. Трябва да ви кажа, че имах с какво да се похваля през младите си години... Но нямаше съмнение, че дори без фуражката и старомодното си синьо яке това зашеметяващо създание си оставаше моята пощальонка.

От няколко секунди фризьорът бе извадил гребена и ножиците от щръкналите на главата ми тирбушони и ги държеше застинали във въздуха.

– Ама вие наистина ли казахте Провиданс Дюпоа?

ОНАЗИ Провиданс Дюпоа, нали това име споменахте? – възкликна той, поставяйки инструментите си върху стъкления рафт пред мен, сякаш обхванат от внезапна и дълбока умора. За пръв път, откакто бяхме подхванали този разговор, или по-точно откакто се бях впуснал в монолог, той бе дал знак, че проявява някакъв интерес към съдържанието му. – Значи говорите за жената, за която гърми цялата преса? Онази, която отлетя?

– Точно за нея говоря – отвърнах аз, удивен, че и той я познава. – Но, разбира се, в онзи момент за мен тя беше моята пощальонка и нищо повече. Секс бомбата с жълтото рено.

Фризьорът се строполи на съседния стол. Човек би казал, че върху раменете му е кацнала цяла орбитална станция.

– За мен този ден е свързан с една трагична загуба – каза той, зареял поглед някъде между белите и черните плочки, покриващи пода на салона му. – Моят брат загина в самолетна катастрофа точно в деня, в който всички заговориха за прословутата Провиданс Дюпоа заради изумителната ѝ способност да лети. Пол, моят по-голям брат, заминаваше за няколко дни ваканция на слънце. За кратка ваканция, която изобщо не си беше представял толкова... дълга. Безкрайна ваканция... Сто шейсет и двама пътници. И нито един оцелял. Мислех, че Бог се е качва на самолета заедно с всички останали. Но този ден сигурно е пристигнал със закъснение на гишето за регистрация. – Фризьорът отново вдигна глава. Внезапно в очите му проблесна лъч на надежда. – Стига с това, хайде да си говорим за по-весели неща. Кажете, тя наистина ли летеше? Искам да кажа, вие видяхте ли я как се издига, тази Провиданс Дюпоа? Прочетох за това във вестниците, но в тях постоянно пишат глупости... Държа да знам истината и нищо друго освен истината.

– Медиите ги нямаше там. Едва впоследствие се усетиха какво е станало и раздуха цялата работа до небесата, разнасяйки съвършено налудничави слухове.

Някъде дори прочетох, че Провиданс била отлетяла с жълтото си рено и се носела така чак до Мароко, където катастрофирала в много гъст облак! Това впрочем не е пълна измислица, но не е и точно. Сега ще ви разкажа самата истина за всичко, което се случи през онзи ден на „Орли“. И, вярвайте ми, това е само видимата част на айсберга. Как моята пощальонка стигна до там и какво се случи после, е може би още по-изумително и озадачава моята рационална глава. Дали ще ви е интересно да чуете какво мисля по въпроса?

Фризьорът обходи с жест цялото пространство на празния салон.

– Както виждате, тук се е събрала голяма тълпа – произнесе той иронично, – но така да бъде, в края на краищата мога да си позволя кратка пауза. Разказвайте, поне ще ми спестите вечните истории за сватби и кръщенета, с които ме бомбардират клиентките, като дойдат да ги понакъдря!

Въпреки че произнесе тази фраза с привидно безразличен тон, възрастният мъж всъщност изгаряше от желание да чуе всичко от начало до край.

А пък аз – да го разкажа.